Иска ми се все да пърхам. Но не може. Има някакъв скрит диригент, който направлява времето. Да е бързо или бавно, да е лепкаво или леко. Бързото ми време винаги е ръка за ръка с лекотата и слънцето. А бавното ... е, то се стели като безкрайна и гъста мъгла и душичката ми е като болна пеперуда, току отпускайки крилата си в калта.

Погледът ми трескаво търси нещо красиво, на което да се спре, но небето е толкова твърдо и тежко. Орхидеята ми има само три цвята. Котката ми има бълхи, а майка ми – деменция. Аз – облаци в гърдите.

Цъкам на телефона, свиря на пиано и чакам Диригентът да добие друго настроение и времето да се оправи. Също и госпожата ми по пиано от вируса, който я е налегнал. Също и тялото ми от острия дефицит на енергия и болки в гърлото.

Не ми се свирят весели мелодии, не ми се свири стакато, не ми се мисли за танцът на мечока. Но по-добре да се насиля... А всъщност искам някакъв танц с високо съдържание на витамин Ц и Д. Или поне малко по-лиричен...

Време е за меланхолия и обсерваторът в мен се пробужда като Луна, която застъпва на смяна след Слънцето.

Малко закъснявам за болницата. 

Тука, в софийския градски транспорт се обменят биоенергии. Културни са, особено сутрин. 

Харесва ми призивът, който пускат на запис - бъдете вежливи и възпитани и правете място на възрастни хора и бременни жени. Хубава вибрация, която е била първо идея в нечия глава, после се е претворила в реалността. И забелязах снощи как тази вибрация се понесе из търбуха на автобуса, в миг преобрази всичко и разни хора започнаха да правят място на други, които имат по-голяма нужда!

Хубаво ми е като стане така! 

Днес е празник на българския лекар. Поздравявам по Вайбър приятел за празника. А и пътувам за болницата. Така че се замислям за българския лекар и за човека - лекар.

Гледах наскоро Мадлен Алгафари. Тя говореше за това, че всеки от нас има много роли. И ние не трябва да забравяме, че, независимо дали за нас някой е сестра, баща, лекар, този човек не е само това. Този човек е също така жена и майка, има личен живот, служебен, има своите страхове, тревоги, радости, планове... 

И понеже е празник на лекаря, замислям се за всички други роли, които те имат. Хора, също като мен, като теб. С душа, с чувства и емоции, с тела. Със семейства, с родители, с деца, с битови проблеми, с амбиции и цели... 

После мисълта ми литва към душите на лекарите в тяхната професионална роля. Какво се случва там - когато спасят, когато загубят, когато понякога не успяват да устоят на трудностите и, за да оцелеят стават циници... Има ли лекари, които някой ден решават да сменят попрището, защото е толкова тежко? Или пък най-често това е наистина призвание за цял живот, печат, легенда, от която няма връщане ...

В автобуса аз се завръщам от собствения ми мисловен свят и сякаш току що съм се качила. 

Заглеждам се в хората наоколо. Всеки от тях също е влязъл в някаква въображаема стая и е притворил вратата, някои от тях я хлопват по-добре, за да не се преплитат мислите им с тези на останалите хора. Денят предстои - някои от тях още спят, други пресмятат ситуациите, които ги очакват днес или се опитват да се върнат в миналото и да постъпят различно...

Никой не се усмихва в този момент и за миг аз се чувствам сякаш съм последният човек на света. Единствената, която съзнателно изправя ъгълчетата на устните си, отваря съзнателно погледа си и изправя гръбнака. Чувствам как енергията ми, макар по есенно меланхолична, макар пътуваща към своя малък болничен затвор, е жива и светла.

Наблюдавам останалите и така ми се иска някой да срещне очите ми и да прояви любопитство към светлинката в прозореца ми, а после да пресегне със своята свещичка и да си вземе малко светлинка от мен. 

Но в техните мисловни стаи има само телефон и всичко, което той излъчва.

Мисля си, че всички имат болки във врата от тази застинала поза. Знам, защото и аз ги имам.

Мисля си, за тях този автобус е ежедневие. Трудно е да си ежедневно светъл и щастлив.

В слушалките ми свири песента A cosa на Ману Чао, но за първи път в тази песен забелязвам и един странен инструмент, който не съм чувала преди. Оказва се клаксон от друг автобус, движещ се в съседната лента. Засмивам се вътрешно - ето, все пак и аз съм в собствената си мисловна стая, макар с открехнат прозорец, през който нахлуват неканени звуците на големия град.

Връщам се в автобуса и отново разглеждам хората. До мене млада жена е протегнала ръка към металната тръба пред нея. Навила е ръкава си и от там с бойно самочувствие заявява присъствието си татуировка на голям черно-червен дракон.

Кракът й танцува, чудя се дали от нерви или от музика. Хвърлям скришно зениците си в самия ъгъл на окото и търся ухото й, за да проверя има ли слушалка там. Няма. 

А моят крак има пълни основния да танцува от нерви, но ги държа под контрол в този момент. Кракът ми танцува, но от музика. Живее свой живот, сякаш е свързан директно със слушалките.

Обичам Ману Чао. Той ми е една такава жизнерадостна свещичка, от която си взимам огънче. Понякога, вървейки по улицата едва се спирам да не затанцувам. Но току се изплъзне някоя социално приемлива чупка на ханша или китките. 

Скоро идва и моята спирка. Болничната.

Човек, когато разбира, че всичко в живота е на редуващи се вълни, идва хубаво, после трудности, после пак хубаво, та, когато разбираш това, ти се смиряваш и доброволно му се подчиняваш. И всичко някак става по-лесно. Сега ще се погърча - е, добре. След това пък идва време за щастие. 

Такъв е животът. Всичко е ритъм. Във всичко има флуктуации, дори в дължината на женските поли, според модните тенденции 😀

Ето - дадох ви ключа за мисловната си стая. Чувствайте се като у дома си там, независимо дали ще се загледате в модните тенденции на женските поли или ще се вгледате в другите роли на някого - приятел или колега, или домашен любимец. Оставете меланхолията да си дреме на фотьойла в ъгъла и си вземете курабийка от хубавите ми неща.

 Уж просторен, салонът е някак тесен и притъмнял. Не, че не работи осветлението или нещо подобно. Тъмнее от душите на хората. 

Наблюдавам ги, докато чакам редом до тях. Не е нужно да ми говорят, за да разбера. По лицата им има достатъчно думи, цели фрази, истории. В позите на тялото, в походката, в мимиките им и жестовете им. Достатъчно е. Аз просто знам. 

Това са хора, с които съпреживяваме общи обувки. Наблюденията ми ме изпълват с емпатия и тъга. Лицата на боледуващите са бледи и изопнати. Устните им и раменете им са превити от невидими кръстове, които носят. Очите им са сякаш целите само зеници, достатъчно широки да поемат целия ужас. Бръчки, издялкани от неопитен каменоделец образуват дълбоки ями по някои лица. Повечето се движат се като сенки на самите себе си, бавни и уморени като 100 годишни костенурки. 

 Аз съм една от тях. Една от нас. 

Разпознавам етапите, през които някои от тези хора минават. 

Първо онези, при които първоначалният шок още вилнее, дивее и събаря всичко изградено в душите им. Те задават объркани въпроси и дъхът им излиза на пре-се-кул-ки, сякаш са тичали цял един живот, опитвайки се да надбягат опасностите по пътя. 

Разпознавам и другите, ентусиастите, хората, които след първоначалния шок са се напомпали с решителност и оптимизъм. Те спазват строги диети и са винаги усмихнати. Мислят, че вече знаят достатъчно и искат да го разкажат на всички. Не чакат покана.

Разпознавам и онези, които не са успели да преглътнат още този хап... "Защо точно на мен!", "Какво толкова сторих, Господи!", "Няма да се справя!"... 

А ето ги и и тези, подобни на мен. Мълчаливи, докато не ги попитат. Минали хиляди пъти през подобни разговори, преживели какви ли не лекари и болници, манипулации, интервенции, операции, терапии. Минали през шока, през фазата на превъзбудения оптимист, през всичи видове фази на отчаяние, през всякакви форми на страх и несигурност. Спазвали диети, вече не. Чели, слушали, гледали - начели се, наслушали се, нагледали се. Пречупвали се хиляда пъти и сглобявали се хиляда пъти, остават да личат следите. Можем да говорим, можем да споделим, да кажем. Но не настояваме да го правим. Седим тихо в салона и изглежда всичко ни е ясно. 

Може би след време ще дойде етап, в който вече нищо не разбираме.

Не знам... Но всеки трябва да извърви този свой нов път, свил толкова внезапно нанякъде. 

В началото е сякаш вървиш с превръзка на очите в непознат терен, докато нещо те преследва. Страшно е. Но после постепенно се научаваш да се справяш. И ако намериш онази част в себе си, която държи златния ти резерв, тогава - извадил си късмет! 

Съм една от тях. Една от нас. 

Една жена падна. Държеше своя резултат от ПЕТ скенер. Не мога с малко думи да опиша какво представлява този момент. Сякаш си комарджия. В плика е "всичко" или "нищо" и ти нищо не можеш да направиш за този зар. Не знаеш. Но те е страх да видиш. Вървиш. Решаваш, че не можеш да чакаш повече. Отваряш в движение, сякаш е кутия бонбони, която тайно се опитваш да изядеш съвсем сам. Падаш. Просто е. 

Помагат й. Идват хора в бели престилки. Спокойна съм за нея за този момент. Но, иначе си мисля, че е отчаяна, на ръба на срив. За това я питам нещо в знак на внимание.

Едно момиче пък пуши с гръб към мен и лице към ъгъла. Пред очите й стоят решетки. Пуши бързо. Не мисля, че се лекува. По-скоро придружава някого. Преживява болката на любим човек. Но се държи. Вероятно мислите й бързат към факта, че доста закъснява за работа... Стори ми се доста символично, че потърси спасение в решетките, срещу които застана в този ъгъл. 

Мога да продължавам още. Обичам да наблюдавам хората. Да си мисля какво преживяват, кое ги прави хора. Днес съм сред свои. Просто... така е тук... и простете ми за минорното ми днешно. Доста е сиво-черно-кафяво. 

Но после ще облека нещо шарено. И всичко ще си дойде на мястото!

Когато ходех на работа в банката се обличах елегантно, по-често в скучни цветове и задължително с висок ток. Харесваше ми да се обличам така.

Рядко си позволявах нещо по-цветно.

Но вече не се налага да ходя на работа в офис и постепенно избрах практичността и напълно забравих за елегантните костюми и високи токове, а те ме гледат с измачкан и обвинителен поглед от претъпкания гардероб.

Освен това се оказа, че имам нужда да включа повече цвят. После се улових, че за разлика от целия ми живот досега, когато имах определени цветови периоди (червен период, земен период, виолетов период, рус период и прочие) към днешна дата постепенно включих в облеклото си всички цветове на дъгата.

Отвреме на време, обаче, усещам се и си сверявам часовника с моето момче. Той никога няма да ме излъже.

Например, гледам аз едно розово огледално яке. Ама толкова огледално, че си представих как по улиците жените вървят дълго покрай мен като покрай витрина, за да проверят дали гримът им е ок и дали вървят достатъчно изправени. А, когато пресичам вечер пешеходна пътека мъжете псуват тоя дето ги заслепява с фаровете си, т.е. мен. Момчето не одобри. Толкова!

Все още внимавам, или поне така си мисля, да не мина напълно отвъд, откъдето няма връщане и така да стана новата Мими Пеперудката.

От друга страна, радвам се на свободата си да не ми пука кой какво си мисли за това как изглеждам. За новата лична карта дори се снимах почти без коса. Ами какво пък, това съм си аз. То в последните години с коса вече рядко се виждам като изключим омразните перуки, които понякога слагам за разнообразие.

Както и да е.

Вървя си вчера, свършила съм някои задачки и вече бавно и с телефон в ръка подхождам към колата. Навлякла съм червения си пуловер-рокля с поло яка, синьо яке, бяла шапка и чорапи на дебело райе в бяло и червено. Раницата ми е зелена мента с кафяви дръжки.

И чувам съвсем близо зад гърба ми някой говори. Неволно вдигам глава да видя кой и забелязвам, че една възрастна жена си говори сама. Оказа се, че говори на мен.

- Еех, така като ви гледам младите, хич не ви пука как се обличате. Много ви се радвам, младички, шарени. Такава свобода!

Обръщам главата си над дясното рамо и я гледам. Бавно включвам какво ми говори. Облечена е скучно като повечето прилични възрастни дами с яке, панталон, шапка и чанта в убити цветове, които сега не си спомням. Казвам:

- Ами как, разбира се! Че от какво да ми пука.

После нещо ме гложди и додавам с оправданието:

- Тези пуловери-рокли са модерни сега.

Тя продължава да каканиже и да се смее, докато бавно ме подминава. Все в същия ред на мисли.

- Благодаря за усмивката - допълвам.

- Ааа, не, аз благодаря за усмивката.

Така и не разбрах подиграва ли се или наистина се радва на свободата на по-младите.

А преди седмица виждам късо бяло зимно яке в един магазин в града. Влизам. Възрастен мъж търси размера ми, за да пробвам. Пробвам. Не стои добре. През това време влиза разярена жена и започва да се кара на този мъж, а аз като че ли й преча да го изяде. Оказа се оригиналната магазинерка. След малко аз меря, а тя вече едва се сдържа. Толкова иска да изяде някого.

- Ама тея якета ги носят ученичките. - гледа ме точно като че съм слабоумна и напълно загубила връзка с околния свят. Прави изразителни физиономии, които биха обидили всеки друг.

- Мерете това! - изкомандва тя, докато ми подава съвършено скучно яке като кройка, като цвят и като материя.

Както и да е. Диалогът продължи още малко, докато тя отново реши, че по-вкусен ще бъде възрастния мъж, понеже не говори и не противоречи. Накрая казах, че е твърде напрегнато тук, вече не ми се пазарува и напуснах сцената.

Аз, разбира се, не искам чак толкова късо яке, както се оказа. Просто ми омръзна кройката на класическите леко вталени якета. Но не можех да не забележа, че явно вече леко се оклонявам от нормите. Не, че ми пука, но все пак. Чувството за пълна свобода е привилегия на лудите, така, както съмнението е привилегия на интелигентните. Аз очевидно имам и от двете по малко. Или от едното в повече, не знам.

Обаче така ги виждам нещата - трябва да има повече цвят! Повече чувство за свобода! Да е светло и весело! В този свят, в който кипи от тъмнина и тревоги, трябва да има повече дъга и пъстроперести папагали! Повече пърхане, повече радост! Повече оптимизъм и добро настроение! Повече смелост за безвредно и дори ползотворно излизане от "правия път", за сметка на вредните такива.

Та, такива ми ти разсъждения в този мрачен ден.

С нетърпение чакам черния (защо е черен, защо не е шарен петък, звучи доста по... шарено) петък, за да закупя един доста шарен чадър, с който ще веселя хората навън, когато е мрачно и вали!

Онзи ден си захапах езика. Ей така, докато ям. Но не в крайчето, а някак си по средата. Изобщо не знам как го постигнах. Умея ги тези неща, някак по дифолт ми се получават. Мога да изброя много примери. 

Ето, например, днес вървя. Бързам. Не, защото трябва, а защото искам. Сега, вярно, че тротоарът е като току - що разкопана археологическа находка от палеолита. Но, хайде сега, тротоарът ми виновен. 

Та, вървя си аз, с неочаквано бодра крачка и неочаквано добро настроение. Неочаквани, понеже, цяла нощ какво прави Кати? Ами много работи прави. Само не и да спи. И, тъй, както си вървя, спъвам се. 

От главата ми мигом се разхвърчават мислите, коя на където свари, като при бой с възглавници и така се разхвърлят, както едно сърдито хлапе може да отиде и да разхвърля пъзела на батко си с 2000 части, метър на метър и половина, тъкмо преди да сложи последните няколко парченца. В същото време лицето ми се изопва така, че фенси слънчевите ми очила почти могат да изпаднат от него. Едната ми ръка се подготвя да подпре тялото при евентуално падане, а пискюлът на шапката ми се опитва да избалансира положението, така щото да поубие скоростта, с която се очертава да се стоваря на тротоара. 

Сякаш ще ми се размине. Но - не! Всичко се повтаря с обратна сила с другата ръка напред и пискюла в обратна посока. Мислите ми за това как ще си получа пратката с новозакупени блага за симпатичната ми особа, която с тях ще стане още по-симпатична, вече никакви ги няма. На мястото им - поредното колебание - да падна или да не падна. 

Тъкмо надеждата бива подпряна от леко завръщане на баланса, когато се оказва че - не, няма да стане. Перспективата светкавично се сменя отново с евентуално размазване на тротоар. 

Е-га-си дългото падане! Бе, няма ли край това чудо, бе. Или ще падам, или няма да падам. Какво е туй нещо. Все съм се колебаела дали да направя нещо или нещо подобно, или пък да не правя изобщо нищо. Ама чак пък такава неувереност... 

Ами няма да стане! Аз съм смел човек. Като съм тръгнала да падам, ми да взема да си падна и толкоз. 

До тук добре, ама... то имало и спирачен път.

Бе, с две думи, беше зрелищно. Цяло чудо е, че аз, часовникът, телефонът и очилата ми останахме цели. 

Тутакси ме наобиколиха 5-6 човека и ме награбиха да ме вдигат. Ама на мене в момента хич не ми беше до тях, защото тъкмо видях всички съзвездия накуп, най-вече голямата и малката мечка, стрелец и някакви други неизвестни до сега в човешката наука Астрология. Тези съзвездия, които съзерцавах в екзактно този момент, полегнала като римлянин сред девици, вероятно не са известни дори на извънземните. 

Както и да е. Добри хора. Един приятел и той там. Наблюдава ме от почтително разстояние, докато ме разпознава. Предлага ми да ме закара, ама аз отивам ей там, на още 10 метра в куриерския офис. Бе, нищо ми няма, бе. Успоредно с това до мен разтревожено се визуализира и целият екип на офис за кредити БНП Париба, както и един брой техен клиент. Дори не видях кой беше този силен мъж, дето така професионално повдигна всичките ми десетки килограми, ама евала! Трябваше да го целуна! 

Ама много мили хора, ей! Дай Боже все такива да срещаме. Поканиха ме хората на диванчето в офиса, наляха ми вода, предложиха ми да извикат бърза помощ, въздържаха се да ми предложат бърз кредит, дадоха ми памук и кислородна вода да промия рани и дори ми предложиха и лепенки. Благодарих им, пожелах им здраве и те самите да не бързат като бързи кредити, особено по бавни тротоари. Но да го направя и публично. Ей така, като реклама дори да звучи. Не бях падала така от години, като изключим последния ски сезон на Пампорово. Ама туй, на тротоара повече боли. 

И, така, де, добри хора по пътя да ви пожелая, ей така, за всеки случай! Да спите добре и да си гледате в краката (когато ходите, а не, докато спите, разбира се) 

Освен това, когато се храните, дъвчете бавно и смилайте добре храната! Така казваше дядо ми Филип. Аз само да допълня - собственият ви език не е за ядене!

В последните години толкова свикнах да си правя, каквото си искам, че постепенно стана тъй, щото правя всичко наопаки и някой път се чувствам като в Космоса.  

Но какво ще правя там. Там дори няма кино. 

Така се стигна до това, че почти отидох на кино. Гледам афиша на премиерата на ридлискотовския Последен дуел и примлясквам с удоволствие бъдещите пуканки, а след това утолявам жаждата с дъъълга глътка вредна Кока - кола. В главата ми една мисъл се сви като Gollum с гримаса при мисълта за кофеина, а друга я изплеска по темето с контрааргумента "така или иначе не спиш". 

Разбира се, тъй като си правя, каквото си искам, съответно, когато си искам, трябва да отида без компания. Това не е проблем. Но щом си представих пуканките и колата, тутакси върху лицето ми изникна маска. Почувствах се почти като Анибал Лектър, чийто зъбки тракат, докато под носа му размахват парче сурово месо. Мне! Не, не и не! 

Междувременно, имам да уча, мисля си. Ама толкова издалече си го мисля, сякаш е било миналия понеделник. 

В петък вечер някога и аз бях млада. Но, както често се случва, взех, че и аз остарях. Пък да изпитвам фалшива петъчна превъзбуда си е като имитация на оргазъм. 

Е, добре. Да си признаем най-после - просто ми се искаше днес да изкръшкам от здравния ми app. Но кого лъжем, м? И, понеже аз мразя да лъжа, в крайна сметка нахлузих кожените кецове (Бог да поживи техния производител!) и грабнах ключа за колата. Човек никога не знае за какво този ключ може да му потрябва, когато го няма в джоба. 

Тъй. Както се оказа, ключът за колата влезе в употреба, защото представяте ли си - излязох БЕЗ ЧАДЪР, но в колата си имам един, който много прилича на плажен по размера си. Така че Мери Попинс бодро закрачи през локвите с едно единствено здравословно намерение да направи определен брой крачки и едно не дотам здравословно - да си купи цигари. 

Да вървиш по тротоарите на Пазарджик в това време е като игра на Дама. Някога бях съвсем посредствена в тази игра, но сега със задоволство установявам, че се справям доста добре. Вървя по тесен тротоар, с голям чадър и се удрям в дръвчетата, кой знае как поместени там, докато накрая започнах да се мисля за Люк Скайуокър. Толкова се превъзбудих в бързо темпо да се разминавам със стърчащи от сградите неща и клони на дървета, че забравих да гледам в краката си. То пък файда, ако бях гледала... По разкривения тротоар цяла една Марица тихичко си криволичи и никой не знае от къде извира и къде се влива. 

Спирам за цигари. И понеже съм си наопаки, взимам и портокалов фреш. Ех, да беше 6 сутринта, цена нямаше да имам, за мене щяха да се бият на фондовата борса. 

Поне проявявам разум да не го пия по улиците, сякаш е юли и съм на плажа, и с примирение го оставям да потъне в раницата.

Излизам отново на улицата, а чадърът ми е син. Хиля се на себе си и сама се аплодирам. Разпервам чадъра и поглеждам часовника си за отброените крачки. 

Какво?! Е, не е честно!

Почуквам го сякаш е ТВ на стайна антена, но това е - изминала съм само 3978 крачки. В интерес на истината се усещам в много по-добра форма отпреди две седмици, когато едва се влачех. Е, знаете, куп причини имам за това, но съм се заела с проблема. Отбелязвам това с удоволствие, напук на факта, че не съществува по-бавно отброяване на крачки от тогава, когато много бързаш да ги навъртиш, а навън вали и се чувстваш стар, дебел и Мери Попинс. Но, singing in the 🌧, продължавам нататък, стиснала зъби и чадър с решителност, от която вече ми се повдига. Да бях повдигнала и чадъра, за да видя Черно море, проснало се безбрежно пред мен достатъчно рано, че да го заобиколя. В последния момент десният ми крак полита напред, високо, високо, високо, скачам, летяяяя. Невероятен въздушен скок. Приземявам се плавно с върха на пръстите си (е, малко идеализирам), а след това тъпам като анимационен герой, тупатупа-тупа-туп, после пак лъвски скок, завъртане, шпиц. 

Колко съм глупава! Чак сега се сещам, че трябваше да си сложа слушалките. С музиката на Лебедово езеро нещата щяха да бъдат съвсем различни. 

В този момент съзирам един водопад. Ей така се излива от една сграда. Чадърът ми, освен, че е син, е и голям. Весело устремявам поглед и забързвам към проливната струя. Нямам търпение да мина под нея. 

БАМ! Чуруликане. Освествам се. Това беше много смешно! Чадърът ми се удари някъде, а аз забих чело в дръжката му. Стоя така с двата крака в една локва и си мисля - да бях отишла на кино. 

Е, не! Прибирам се. Събувам се. Поглеждам крачкомера. По дяволите - 4965. 

Сега пия портокалов фреш и тръмбовам на място. Но поне е сухо.

Escape play

Отивам аз на някакво интересно голямо събитие. Отвън и вътре е пълно с младежи. По-късно ще има вечеря. Много хора, всички говорят, смеят се. Ще бъде забавно.

Вечерята е богата. Има толкова много храна и толкова разнообразна, че се чудя откъде да подхвана. Пред мен на масата - огромно печено пиле, прилича на пуйка. Разположено по гръб, цяло. Искам да хапна от него, но не ми се занимава да го разфасовам. Зад мен наредени една върху друга пластмасови кутии с най-разнообразни и апетитни десерти. Все пак хапвам от пилето и изяждам много от тези малки чудни сладости.

По-късно се оказвам в най-веселата и шумна групичка хора. Пием питиета и се чувстваме близки.

В един момент забелязвам, че сервитьорът вдига пилето ми. Огромното пиле, изчоплено само от едно крайче. И той го отнася. Минава ми мисъл на възмущение, но се оказва, че ни викат в голямата зала. Явно за това прибират.

Човек на трибуна ни дава инструкции. Събитието е една огромна ескейп игра. Не просто стая, а в цяла сграда. Забелязвам през един вътрешен прозорец, че първата групичка е готова да тръгва. След нея поетапно ще тръгнем и останалите. Вълнуващо е.

После внезапно се събуждам. Как съм заспала изобщо? Изправям се. Покривът е изтърбушен и на места се вижда небето. Чувам шум и ме залива паника. Ставам и си проправям път през паднали греди, мебели и предмети. С периферното зрение забелязвам някакъв луд. Чувам го да се смее зловещо. Мяркам го за миг. Напомня на То от едноимения филм. Облечен е в бяла престилка с вързани ръкави и кръв по нея.

Тичам към вратата, може би на същата тази зала, в която бяхме по-рано. Има две-три стъпала. Опитвам се да отключа, докато паниката още ме владее. Чувам, че лудият се приближава. Зад мен има тежка завеса, а аз се намирам в тясното пространство между нея и стълбите.

Лудият рита завесата. Отварям вратата, тичам. Лудият ме настига, но само се смее зловещо и нищо не предприема.

- Какво става? Какво се е случило? Кажи ми - питам обезумяла.

Въртя се в спирала, опитвам се да намеря хора. Досещам се, че може би трябва да се пазя от хората, не да ги търся. Срещам младежи. Държат оръжия. Гледат уплашено, говорят бързо, движат се в плътна група. Сякаш не ме забелязват. Не се пазят от мен.

Отново питам какво става. Някой бута нещо в ръцете ми.

През счупен вътрешен прозорец, обвит с найлон и боклуци се мярка сянка. Някой от групата от младежи казва напрегнато:

- От друг отряд е! От друг отряд е!

Тичат в другата посока, а аз съм парализирана. Свличам се на пода по стената зад мен и вратата се отваря. Симпатичен млад мъж насочва пистолет към мен. Чувствам напрежението в него. Цялото му тяло е стегнато и мобилизирано, до там, че усещам вибрации.

Никога не са насочвали пистолет към мен. Свивам се на малка топка, стискайки нещото, което младежите ми дадоха, още дори не съм осъзнала какво е. Очакването продължи цял век. Като непрестанни, прескачащи се вълни в мен една през друга, ме заливаха примирението, ужасът и надеждата, докато накрая младежът отпусна ръка и затича след групата. Срещам и други хора, всички с различни вещи, приспособени за оръжия. Попадам на още няколко силно стресиращи ситуации. Все още не разбирам какво става, когато попадам в светла стая. През мястото, на което до скоро е имало прозорец, а сега просто зееше дупка, се вижда хубаво синьо небе. В тази стая никой не тича. Всички са насядали на кой каквото намери. Хилят се. Досещам се - изглеждат напушени. Задавам въпроси, а те само се смеят и повтарят последната дума от поредния ми въпрос. Най-после един рошав младеж с иронична усмивка кима към прозореца.

Прекрачвам през краката им и поглеждам.

- И какво? Сгради.

- Сгради... - повтаря след мен рошавият и се смее само с раменете си.

Поглеждам отново. Всички покриви приличат на спъхнати мехури. Заглеждам се по-внимателно. Всички сгради са като тази. Стоят изправени, но под спъхнатите покриви се забелязват паднали стени, прозорци, греди...

И тогава наистина се събудих. Беше ми студено и ме се ходеше до тоалетна. Обух долнището на пижамата си, отидох до тоалетната и си легнах. Поколебах се. Ако заспя бързо, може да го досънувам. Да видя каква е тази работа. От друга страна, сънят беше доста интересен, цял филм. И ако повторя няколко пъти сцените в ума си, докато още са пресни, ще го запомня и после ще мога да го разкажа. Спрях се на второто. И ето, разказах ви го.

Това е съвсем наистина. Някои от сцените ми се загубиха, но и достатъчно съм запомнила. Беше стресиращо, имаше ужасна безизвестност, чувство за безизходица. Но и никой не се осмели да ме нарани, сякаш нещо ме пазеше. Имаше последователност и връзка между събитията.

Вечерта, докато се въртях в леглото си мислех: къде изчезнаха всичките ми музи. Защо изобщо не ми се чете, не ми се пише, рисува, танцува. Добре, че поне е пианото (макар, че и в това няма голямо развитие). Как може едновременно толкова да ми липсват живите контакти и прегръдки, и в същото време да не ми се контактува. Да предпочитам собствения си тревожен свят...

Онзи ден срещнах приятелка. Тя така се зарадва (аз също), че разтвори ръце и без грам колебание ме прегърна, а аз се подпрях с ръка и се задърпах. Изненадах се сама от реакцията си. Дори засрамена се извиних за нея. Макар, че се очаква да сме въздържани в това време. Съжалих, че не се отпуснах в прегръдката, това хубаво чувство.

И явно в съня ми изплува това, другото чувство. На необратимост, на катастрофа и безнадежда. Не заради самия вирус. А заради променените човешки взаимоотношения. Изолацията, зимата, собствените ми здравните проблеми, чувството, че си губя времето... И усилията, които полагам, съпротивата. А животът просто си върви покрай мен. Хора тичат, с оръжия или не, напушени или не. Приспособяват се, бранят се, стрелят се с думи, мразят се... Или пък не...?!

Та така... Аз, мислителят, заклещена в каменната си поза, обречена да разсъждава без да стига до никъде.

Но ето, че пописах.

Чувате ли как боботи Светът?

Чувствам го през кожата си, дори когато не гледам телевизия. Светът вибрира в своите най-ниски вибрации. Баритонов плисък, срещу който трудно се пътува. Плаващи пясъци от страх, но и сякаш едно странно вълнение, за това че получихме роля в поредния апокалитпичен филм. Роля, в която като че ли за първи път осъзнаваме, че животът има край.

Светът се променя пред очите ни с всичките нови ограничения, но и възможности.

С откриването на тази топла вода, че отдавна сме можели да се видим с приятели и близки във видео чатовете, когато ни дели разстояние. Но не сме го правели.

С необходимостта да чуем родителите си, да ги чуваме често, с любов и загриженост.

С проумяването на ролята на учителя в този свят. Ролята на лекаря, на полицията, на хората, които правят и продават храна.

С осъзнаването на невидимите неща, които могат да бъдат толкова силни, че да ни разболеят, но и силни като молитвата и вярата, които спират потъването ни в лепкавата история на един вирус.

Да, хората оставаме различни. И ще останем различни. Светът ще остане вълнуващо място за всички. Но не всеки е толкова силен, за да противостои на всичко това. Да, има хора, които връзват камъни на краката си в своята слабост да се справят с това. Има ги и хората, които вечно ще спорят, ще са недоволни, ще се сърдят на всичко и всички.

Обаче ги има и онези, които се раздават доброволно за другите. И онези, които вярват в промисъла и в Бог. И творците, които намират път към своите почитатели дори в тези трудни времена. Има ги вдъхновителите, просветителите, добрите хора, хората със завидно чувство за хумор. И слава Богу! Защото те са тези, които приглушават тревожните сирени на сегашното.

Но ние можем да умрем. Да, разбира се. Не само, че можем. Все някога ще го направим.

Но ние сме незначителни. Да. И не. Колкото сме микроскопични точици, толкова и можем да направим за другите.

Но злото е заразно... Мда... няма добър вирус, по дяволите. Вирус, който да ни оздравява. Но доброто в нас умее също да бъде заразително. Даряването – на средства, на добра дума, на внимание, на кураж, на светлина - под всякаква преносна форма...

Каквото предизвикват тези неща у нас зависи много от нас. Ние се оглеждаме в света и светът се оглежда в нас. Но ние избираме канала, който гледаме, а не той нас.

Нашите мънички вселени от вяра, надежда и любов едва трептят. От нас зависи да разпалим огъня. Защото, ако оставим в нас да безчинстват страхът и гневът, то и физическото ни здраве е застрашено - най-слабата брънка ще даде на късо.

За това, приятели, дайте път на онези свои лудости, които сте възпирали, за да изглеждате нормални. Пейте, смейте се, творете, благодарете за всичко, което имате и не говоря за вещи, и се молете, призовете всички свои най-цветни и хубави ресурси.

Всичко минава и всяко нещо с времето си. Както се казва и в добрия стар и вечен Еклесиаст:

Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.

Време за раждане, и време за умиране;

Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;

Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;

Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване; Време за разхвърляне на камъни, и време за събиране на камъни;

Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането; Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне; Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене; Време за обичане и време за мразене; Време за война, и време за мир.

...

Познах, че няма друго по-добро за тях, освен да се весели всеки, и да благоденствува през живота си; И още всеки човек да яде и да пие и да се наслаждава от доброто на всичкия си труд. Това е дар от Бога.

...

Каквото съществува е станало вече; И каквото ще стане е станало вече.

Света Анна

Скоро беше, на деня на Света Екатерина, разказах ви за баба ми Екатерина. 

Сестра ми пък, е кръстена на другата ни баба - баба Ангелина. За разлика от баба ни Екатерина, която беше дребна жена, баба Гинче беше едра и румена, хубава, здрава българка!

Съпругът й пък, дядо ни Филип приличаше на Вапцаров. Висок, строен и с хубави вълнисти коси. Очите му бяха с едни тежки клепачи, като да носят бреме, но пък топли, малко тъжни, като в себе си че гледат. 

Мисълта ми лъкатуши като горска пътека, утъпкана от множество пияни мъже. 

Но за баба Гинче ми беше думата. Ясно е, че на баба баничките бяха най-вкусни. До ден днешен такива нито съм виждала, нито вкусвала. Разточваше тесто, режеше на правоъгълници, слагаше в средата им сирене от оновавремешното, захлупваше и притискаше с пръсти краищата, а после на онзи сач от катмите и върху печката. Печката, знаете, от онези дето нямат опашка да влиза в стената. Сутрин, завити до уши, току се отвием и вдишаме охладнелия въздух. А оттатък печката гладно поглъща дърва. Чуваме как потъват в търбуха й, докато баба я пали. Ставаме едва, когато някоя молекула баничен аромат пробяга през малкото коридорче и се шмугне при нас. Боси крачета шляпкат, отварят врати и не ги затварят. Печката вече бумти, а отгоре й - златисти банички. 

На педя разстояние, ей там в ъгъла на печката пък вече къкри липовият чай. Какъв беше този чай, какво беше това чудо! Цял ден баба само долива и досипва, цял ден си къкри и пръска кърваво червения си аромат из цялата стая. Пък вкусен, вкусен! Егаси и липовия чай! Откъде ма, бабо, ги береше тия липи? Дали до канала срещу къщата липи да бяха...? Или тополи? Не знам, не помня вече. Обаче помня шума им. Ветровито беше там, на края на Асеновград. А шумът на тези дървета на шума на морето напомняше. Вечно едно фууу, шшш, фу-ФУУ, шшш. Те този канал го покриха с бетонови плочи и май ги отсякоха онези шумни дървета. Направиха паркинг с навес отгоре. 

Ама преди това, лятото, спомням си, баба измъкваше вечер едно столче пред къщата. Каналът през улицата плиска с водите си, а баба започва разговор с терасите. След малко до нея слизат гласовете от терасите с все внуци. Ех, че хубаво. Улицата спокойна, тичаме, народни топки, гоненици, криеници, а бабите люпят семки и одумват. Идилия! 

Обаче най-вече ме е впечатлило навремето - баба много обичаше да гледа новини. И хем гледа, хем им се кара. Чудно ми е било, значи! Ха, баба, пък да гледа новини. Всичко знаеше какво става в държавата, че и извън нея. И много я ядосваха. Ууу, като че на нас се караше, не смеем да шукнем, само дъвчем мълчаливо. То и без това дядо все повтаряше: Когато ям, съм глух и ням. Не го разбирах аз това нещо. И онова, дето трябвало да ни плющат ушите, докато ядем. И "Дъвчете бавно и смилайте добре храната!" 

Той, дядо, мъдър е бил, ама аз откъде да съм знаела тогава. 

Някога е бил на фронта, казвали са. Баба как ли го е чакала... Ужасно! Сама с двете дъщери. Ще ли си дойде Филип, не ще ли. Обаче дядо си дошъл. Много се беше запалил по едно време родословно дърво да прави. Искаше да разказва, ама ние не щяхме да слушаме. Сега ми е интересно, но не знаем къде е този родови документ... 

Веднъж дядо ни поведе нанякъде. Или бях сама... не помня. И като седна в една кръчма и не стана. Какво съм правила през това време - и това не помня. Ама на връщане усещах, че нещо не е наред. Като се прибрахме стана ясно. Дядо се бил напил. Мъничка ще да съм била. Ама баба така му се накара, като нищо щеше да го набие. Аама-ха! 

Ех, мога така да каканижа цяяяла нощ. Обаче утре ще ставам рано. 

Само исках малко да ви поразкажа, на ръба на деня, дето на Света Анна е отделен. Ей така, в чест на сестричката ми,  кръстена на баба ни Ангелина. 

Жива и здрава да си ми, сис! Много те обичам!

Утре може да не съм жив, каза ми бездомникът, подарявайки ми цвете, ден преди имения.

И той вече не е жив. Замръзна в изоставена кола, няколко месеца по-късно... Беше алкохолик. За това беше станал и бездомник. Не обратното. Предишната зима заспал пиян на снега и пръстите на единия му крак бяха посинели.

Но беше странно да го чуеш как говори с една особена мекота и остатъци от интелект от един предишен живот.

Понякога оставях храна за него в пенсионерския клуб до офиса. Не се знае стигала ли е до него.

Казваше се Спас. Това име ми е скъпо, по близка до сърцето ми друга причина. 

Понякога много ме ядосваше, влизайки в банката мръсен, миришещ отвратително, за да иска пари за бира.

А това цвете, което ми подари тогава не беше единственото. Питам го откъде пари за цвете. Цветарите му го дали без пари.

Оказа се, че се прави на Сирано Дьо Бержерак, от името на срамежлив продавач на вестници.

- Той като те види - обяснява ми Спас - и му идва да се скрие под тезгяха. Толкова е притеснителен. Покани го - вика - на обяд.

Мдам...

Един ден получих и любовен смс на служебния телефон. Взели го от визитка.

На другия ден привиках Спас. Ей така с показалеца и един толкова строг поглед, че може и тогава да е премръзнал и нещо в него да е посиняло.

А той се свива и ми разправя, че нямал нищо общо този път. Вестникарят взел, че се осмелил той лично да ми пише.

Така става понякога човек като прояви добрина. Наложи се да взема крути мерки.

А после той умря.

Но ми остана това от него: Утре може да не съм жив. И всяка година ден преди именния си спомням за него. И за това, че каквото има да се прави, за да бъдем щастливи, трябва да се прави днес. 

Защото утре може да не сме живи!

Има много неща, дето си ги носим като патерички. Ей така, за всеки случай! Ако евентуално някой ден счупим крак. И едната ни ръка е винаги заета. 

Но защо не си задаваме въпроса "Ами ако не счупим крак?" 

Днес приятелка, ме попита: "Ами ако не съм (здрава)?" 

"Ами ако си?" отвърнах. 

Всеки от нас носи такива патерички. Това са неща, които ни фиксират, застопоряват ни. Никой не ни връзва с корабни въжета за бизнес или семеен партньор, или за някаква обида, за болест, за нещо. Там ни връзват страхове и гняв. Усукват се около телата ни. Ще ни пекат бавно на шиш като великденско агне. Само дето няма да спрат, докато не изсъхнем. 

Имам си и аз такива. Но се боря с тях. Както мога, не повече. И, когато успея, цялата вселена започва да ми помага. Клише е, но вярно. А ето днес е много красив ден! Ден за изхвърляне на някоя и друга патеричка. Да изгладим новите си дрехи, прически, грим и маникюр. За мъжете нещо по-семпло. 

И нека се почувстваме по-добре! С четирите най-големи: Вяра, Надежда и Любов и тяхната мъдра майка София.

Възможно ли е?

Този въпрос си зададох, докато гледах снимките на приятели от лятото:

Възможно ли е пресищане, преяждане с красивото?

Ако всичко около теб изглежда истинско. Не модерно и празно. Не кухо. А тежко от наслоени по кепенците спомени. От грижливо подбрани контрасти, без усещането за режисиране. Защото как можеш да връчиш роля на морето? Дори, когато си избрал цветът на къщата си, така че да му отива. 

Ако портите са отваряни толкова много пъти, че всеки ден трябва да поправиш леко надвисналите панти, но чистотата на олющените стълби пред тях пак те подканя да влезеш? 

Може ли да се предозира с това? Възможно ли е да омръзне? Да не искаш повече? 

Възможно ли е да вървиш по криви улици с избуяли цветове от двете ти страни и да не се наслаждаваш? Когато от собствената си височина можеш да видиш покрива на къщата? 

Добре. Това е градче край морето в Гърция. Не може да не е красиво. 

Но все едно къде ще пренесем красивото - дали в красиви, дълбоки очи, дали в мощен и красив глас. 

Не. Не можеш да се преситиш от красивото. Струва ми се, че не.

ПТП

Денят ми започна рано с ПТП. 

Не бях участник. Слушател бях. Две жени, чиито тела не виждах, но сблъсъкът на колите и гласовете им отекваха като планинско ехо в 7 сутринта. Или поне на мен така ми се стори. 

Едната дама, ухо-чувно (нещо като очевидно, но по слух) беше доста по-възрастна и опитна. И не бе виновната. 

За това пък виновната имаше млад, треперещ глас. 

Ясно е, че, ако на която и да е кола, някой успее да сгъне вратата, собственикът й ще бъде бесен. 

Последва повтарящ се "диалог": 

 - КАКВО НАПРАВИ, БЕ! - под спалнята ми гласът вибрира от гняв. Боде. 

- Извинявайте, не Ви видях...- гласът трепери от ужас, като да е настъпил по невнимание Годзила. 

- МИ КЪДЕ ГЛЕДАШ БЕ! КЪДЕ ГЛЕДАШ! НЕ МЕ ВИДЯЛА! - гласът набира армия. 

 - Ами... Аз.. Аз просто... - гласът изтънява все повече. Току ще се скъса. И ще скъса и сърцето ми. 

- ГЛЕЙ КАКВО МИ НАПРАВИ КОЛАТА БЕ! МААЛЕЕ! - армията вече е мобилизирана в пълна степен и развява кърваво знаме. Сигурен знак, че не само ще спечели, но ще изяде и кокалите, останали на бойното поле от виновника за военна мобилизация. 

- Съжалявам! Вече Ви се извиних. Какво да кажа... Аз просто погледнах на другата страна, но не погледнах на тази. - гласът вече хлипа, хрипа, хълца и подскача от страх и нерви. И аз подскачам от нерви. Излизам на терасата за визуален контакт и евентуално вербално самоубийство, намушвайки се между хълцащия глас и армията на гласът - канибал. Визуалният контакт се губи между клони и проядени от гъсеници листа. А гласовете си дават Тайм-аут. Отказвам се от вербалната акция по самоунищожение и лягам с наострени уши и стиснати очи. 

 - ГЛЕЙ! МИ АЗ СЕГА НЕ МОГА ДА СИ ОТВОРЯ ВРАТАТА! МА ТИ УТРЕ ТАКА ЩЕ УБИЕШ ЧОВЕК БЕ! - ох, кога ще дойде този КАТ, питам се със спотаена надежда, че ще мога да си доспя. 

- ....- гласът вече не говори, ами си плаче ей така, наволя. 

Виновна е, викам си, щото се улавям, че ми се иска да я защитя от гласът дето ще яде и костите й. Виновна е и трябва да се научи. А гласът - канибал е напълно в правото си. Но...

Мисля си за това момиче аз. Не знам защо, но това избива все повече у мен и вече не мога да го потискам, колкото и да е нелогично. Искаше ми се увереният и пострадал глас да не крещи толкова. Не заради съня ми. Реагирам така всеки път, когато някой без нужда демонстрира надмощието си - че може да те смаже и ще го направи, и го прави. Има право да се гневи, а младата жена е виновна. 

И все пак! 

Трудно ми е да се обоснова, съзнавам, че не съм много логична. В крайна сметка е важно, че не пострада човек. Ще се оправят. 

Пък аз ще си отспивам на следващия ден. И без това всеки ден го "отлагам". Пустото безсъние... 

Просто карайте внимателно!

Котката на Шрьодингер?

Може би знаете, че през отминалите месеци преживях доволни количества болка от всякакво естество. Все в хоризонтално положение. Съответно слушах доста музика и аудио книги, оцветявах картинки в приложение на телефона и гледах доста телевизия. 

В един момент започнах да се дразня. Все по-често във филмите и книгите все ще изскочи по някой умиращ от рак. Тъкмо се загледаш, филмът ти се струва интригуващ, човешки и - хоп! - камерата спира върху някой абокат, проследява капката, системата и се спира в някое бледо и измъчено лице. Следват мълчаливи прегръдки и сълза, която пада върху бял чаршаф. 

Понякога сменях канала, а понякога се оставях на мазохистични преживявания, от които и върху моя чаршаф капваше солена биологична течност. 

Но сега вече съм по-добре. Сега вече във всички книги и филми има по някоя чаша с много лед, които подрънкват неустоимо от досега си. Странно, но го чувам като коледни камбанки. Не, по-скоро като онези майсторски изработени дрънкулки, които вятърът кара да се докосват. После той, вятърът, поема нежния шепот, отнася го до нечие вглъбено ухо и кара съответните устни да се усмихнат. 

Тази пък пие Маргарита. Без сол. Как може да си поръчаш Маргаритата без сол! Това е кощунство, казвам ви! Поръчайте си текила с лимон, не Маргарита! 

А защо никой не пие бира по тези филми? Луди ли са? А на мен и бира ми се пие. С гарнитура от пържена цаца. Аууу... 

Какво още ми се пие, мисля си... 

Какво ми става? Месеци наред дори не се сетих за алкохол. Хм. Ама сега всички в телевизора пият. Не е честно. Защо точно сега всички програмни директори са решили да ми пускат филми с алкохолици и техния драматичен инквизитор! 

И тогава, кой знае защо, се сетих за котката на Шрьодингер. Може би просто не се сетих за по-подходящ пример. Може би в главата ми има котка. Или пък питие. Кой може да каже преди да е надникнал в квантовата реалност на мисловните ми вълни? Може би наистина има милион паралелни вселени, в някоя от които аз нямам това заболяване и във филмите виждам само пътуващи из Космоса, или пък хора, които правят секс без любов... (не бих избрала тази, ако зависеше от мен.) 

Но, я стига съм се оплитала! Моята си Вселена си е моя. Какво ме интересуват другите Катки и котки. 

А щом бръщолевенето в главата ми се завърна, значи след известното лутане по болници, най-после вероятно напипах пътя към дома, какъвто и да е той. Пътя към Моята си Вселена! 

Сашо от Русе.

Преди много години, когато с единия крак бях пристъпила вече в пубертета, с родителите ни отидохме на почивка. Отседнахме в станцията на МВР в Китен. Огромен по тогавашните ми представи блок. Още с влизането бяхме сканирани от десетки очи на деца около моята възраст. Почувствах се неудобно и неуверено, докато чакахме за асансьора. Какво ме зяпат тези! Това явно ме е накарало да повдигна високомерно брадичка. Правя го понякога, когато ме зяпат. По-късно, когато се запознахме, ме попитаха дали съм от София. Не, от Пазарджик съм. Почудата им беше голяма. В едни други времена и нрави, вероятно щяха да са организирали залагания. И защо решихте така? Защото, когато дойде изглеждаше високомерна. Аз? Високомерна? Хаха. 

Беше вълшебен остатъкът от ваканцията. Китари, песни и игра на асоциации в една дървена люлка за четирима. 

И пламна любов. Сашо от Русе. Не много висок, с широки рамене, тъмна, гъста коса и същите очи, топли като юргана на баба, онзи вълнения, лъскавия, под който слагаше нагрята тухла, за да стопли чаршафите. И със също така топъл характер. До този момент не познавах никой от Русе.

Сашо от Русе. Помня го. Много добре. 

Тази история се предава от клетките ми на всички следващи клетки. Чакала е да бъде разказана.

Защо ли?

Защото днес ми се усмихна поредният човек, когото не помня. Не от Русе, от Пазарджик. Отвърнах, разбира се. И се зачоплих в дълбините на паметта ми. Но вместо да извадя от калта това, което търсех, аз попаднах на тази малка мидичка от Китен. И Сашо от Русе.

Ще ми се някак да кажа на всички, които съм забравила: Ей, хора, не съм високомерна. Просто имам неуслужлива памет. Лоша даже в някои аспекти. В други не. 

Лятото пълзи мързеливо по корем. Скоро ще заспи на плажа и ще отстъпи мястото си на меланхоличната есен. Ще забравим мидичките и ще заровим краката си в сухи листа. Още и още. После снегът ще затрупа всичко. А на пролет под него ще заблестят отново забравени тийнейджърски любови и други непознати хора, които ни се усмихват...

Името им е Любов

Има няколко същества, дето името им е Любов. И така стават някои обърквания. Например, когато кажа "Любов, ела да те погаля", от нищото до мен пониква тълпа от един брой мъж и един брой котана. Налага се да ги галя едновременно, ако не дай си боже, телефонът някак се е изхлузил от едната ми ръка. Или да ги редувам, като при това положение всеки ме дебне за точния брой погалвания. "Любовче, ама ти всичко ли изяде?", обикновено се приема за упрек, и, който може да говори, казва: "Кой? Аз ли?", а, който не може да говори, застава мирно до чинийката си. Или пък "Любов, избърши си сополите". В този случай нито едното от двете момченца не го прави, защото смята, че се отнася за другото. Но най-голямата обърквация става, когато всички са на едно и също място... Тогава "Любов, донеси ми чаша вода." може да е просто една молекулка въздух. А "Любов, искаш ли и моето парче шоколад?", е... сещате се. 

24 ноември

24 ноември обикновено е мрачен ден. Не знам какво им става на тези дати, двадесет и четвъртите. Ето, например, 24 май... всички знаем как дядо Боже всяка година си организира веселба с една голяма кофа. И днес, ей го. Захлупил ни е небосвода, както всяка година по това време и ни гледа сеира.

Все в същия дух, Катка, Катюша, Екна, Катето, на този ден напоследък се случва да се събуди начумерена, в ранни зори, около 10,45 ч., когато някой близък е решил, че вероятно вече е безопасно да ми позвъни.

Обикновено не е познал. И обикновено първият обира всичи „награди“.

- Нали ти писах, че още спя! Що пак ми звънниш?

- А! Ми не съм разбрал! Честит....

- Ама... нали току що ти казах, че още спя!

- А, кога ще ставаш?

- Утре!

- Оф... добре айде...

Тук следва тряскане на слушалка. Дали всички знаете този ритуал, който беше важна опция на старите жични телефони? Беше изключително разтоварващо и краснорчиво да можеш да треснеш слушалката. А сега кво? Никакъв тътен не може да се чуе. Просто приплъзваш пръста. Пу! За това трясъците са малко по-рано, преди затваряне. Представете си човече, от чиято уста на пръски излиза плюнка...

Тъкмо спъхне настроението от първото събуждане и се наместя по-добре в спалнята си, инатливо стискайки очи, ей го – следващият. От екрана нахално те гледа снимката му и даже ти се струва, че се подхилква ехидно.

Няма пък! Тряс (от това беззвучното)!

Резултатът е, че след броени минути съм се разсънила достатъчно и вече опипвам пода за чехлите си.

Лори се опитва да ме спъне, защото й обяснявам, че не тя е в центъра на Вселената, че кафето ми е важно за благоденствието на ВСИЧКИ и че ако продължава да нахалства, ще стои гладна цял ден. Учудвам се на този човек, дето ги изговаря тези неща. Не го познавам.

Запознаваме се след първата глътка кафе. А след втората вече сме на „ти“ и се обвиняваме зле прикрито.

- Много си лоша сутрин. Ама то каква утрин, моме! Слънце ке те види!

- Верно. Ама те си знаят, де. Да не са поемали риск!

- Ми да, ама... май е добре да се извиниш.

- Оф, ми то ми омръзна да се извинявам. Така или иначе, някой ден пак ще ме сварят преди първата глътка кафе.

- Хайде, обаждай се, да свършим тази работа. Да я отметнем, както се казва...

Хубавото е, че те наистина си знаят! Тези дето мога да ги навикам. Дето винаги първи звънят. Най-важните, най-любимите. Дето денят ми с тях започва, с тях привършва, и тревогите ми и радостите ми! Те са ми началото и са ми краят. И са ми всичко, всичко.

И всичко е наред!

Днес е 24.11.2018 г., празник! Това тържествено го изговаря някой откъм вътрешната ми страна. Сядам, кафе, лаптоп, телефон, дистанционно на климатик, дистанционно на ТВ, чаша с течност някаква, електроннна цигара. Подреждам всичко в една линия.

От там нататък изпълнявам съвестно и с огромно настроение задълженията си в този ден! Екатерините днес са много вървежни! С едната ръка отварям месиджи, с другата вдигам телефона. И се въздииигам, въздииигам! И така става, че от сутрешните атмосфери, до следобедните, една Екатерина вече хвърка из къщи и се заплита в полилеите.

А Лори учудено ме наблюдава. С леко объркване и тревожност. И с лапичка ми вика „Успокой се, ще ти помъркам“.

Пък момчето ми си вика наздраве с един македонец нейде из южна Франция. И макето рекло нещо за негов другар. Някой си Витанов.

„А! Ми тя жената е Витанова бе! По баща. От гръцка Македония е дошъл дядо й!“.

„А! Ми там де, там! Тоя моя другар е от едно село до границата!“

„А! Ами от там, де, от там някъде е и дядо й!“

Ех... от село Кърчово е дядо. До Крушово. Гърците някога ги натирили и заселили селото с гърци от майната му.

Я! Да не би и далечните си македонски роднини да си найда днес?

Та, такова ми е. Не е скучно като за бял флаг. Ама не е и тревожно като за червен. Хубаво и топло ми е като средичка на току-що изпечен домашен хляб.

ТВ е на макс и от Ютуб се носят десетки Катерини. Гайди и моми с розови бузи и червени чорапи!

Лелеее, от къде тръгнах, къде стигнах. Далеч от мрачния похлупак на външното време!

Ами, благодаря ви, прекрасни същества! Благодаря!