Съм точка.

Съм точката, в която гледам, 

за да не загубя равновесие.

Непрекъснато губя нещо.

Посветено на едни смели момичета

Понякога съм лятна буря.

Сивея.

Бликвам изведнъж.

Като порой.

Трещя и святкам.

Мръщя се,

дивея.

Троша прозорци. 

Къща, казват, 

Рицар

Душата му е остаряла птица, 

прелитаща над бойното поле, 

където сам-самичък рицар 

се ражда само да умре. 

В доспехите му дупки зеят, 

ужасно жив е и със чест. 

Не само битки той умее. 

Но тъй поднася му се днес. 

И рамото му е превито. 

И белезите пак пламтят. 

Понякога сърцето - свито, 

и мускулите му крещят. 

Душата му е остаряла птица. 

Старее тялото и то. 

О, рицарю все в битки тичаш. 

Това е то - проклет живот. 

Но между тази проклетия, 

лети ли птица в синевата? 

Защо са всички битки тия, 

ако не във името на любовта ти.

В късче от нощта ми.

Под пръстите ти се разливам като акварел. Изкуство съм. И бяла глина. Осезаема съм, защото ми придаваш смисъл. 

Ти си момент. Онзи момент, в който е измислен саксофонът и нощта е навита на руло кубинска пура. 

Вдишвам те и се понасям на гърба на вишнев цвят към липсата на окончание на времето. 

Е... Любовта ни е банална. Толкова, колкото въздухът в дробовете ни. В телата ни, на които тя придава плътност. Път.

Какво, ако те няма. Ако ме няма. Какво... Какво?! Какво. 

Но да се върна към теб. Сега. И там, до липсата на окончанието на времето, където съществувам за тебе и съм цяла.

От Пловдив до Пазарджик

Днешното Слънце - нахално коте,
в сутрин, жадна за роса.
Тревата във окото ми мълчи. От ляво.

А една Асфалтова река
извира в точка "А" и се влива в точка "Б",
докато мрази пижамата си
с шарки на зебра, уморителна и демоде.
До смърт.

В черен петък
тя мечтае за образа си
в огледалото над нея,
с изоставени памучени възглавници на син фон.

Времето го няма.

Световъртеж

Под жаравата
от твоя дъх е
цялото ми съществуване.
И болката.
И радостта.
И тъгата.
И безгрижието.
Под шептящото ти
обичане
е всичко, което Е.
И съмнението.
И вричането.
И гневът.
И обичането.
Под пълзящите ти устни
се върти Земята.
И Слънцето.
И Луната.
И мракът.
И тишината.

Спрем ли
да се обичаме,
Светът ще загине.

Реставрация на любовта

Не съм, каквато бях.
Сега съм друга.
За нищо на света
Не бих си тръгнала.
Ако искаш ме върни.
На баща ми.
На майка ми в утробата.
Или на Бог.

Не си същия.
Сега си друг.
За нищо на света
не бих те върнала,
на който и да е
от всички,
които са те обичали
някога.

Любовта ни не е същата.
Различна е,
след всичко,
което я очука.
За нищо на света
не бих пожелала
да бъде нещо по-малко
или повече
от сегашното ни време.

Прекрасна реставрация!

Изгорелите къщи изглеждат просторни

Понякога си записвам някоя споходила ме мисъл на бележка в телефона. Отварям бележките за списък за пазаруване, който така и не записвам. Но пък се ражда стих:

Изгорелите къщи изглеждат просторни...
Някога там е пулсирал живот.
Някога там, за любов неуморни,
мъж и жена са строили Кивот.

И алчност, и щедрост - трупали всичко.
И котка, и куче. Родили деца.
И се измъчвали те да обичат,
на върха на придошлата река.

Изгорелите къщи изглеждат просторни -
част от снимка, и котка, и стол.
И дъхът на любов неуморна.
Но кому ли бе нужен Кивот?

Помни, че те обичам

Моля, не помни това!
Че някога била съм лоша.
Че някога била съм зла
През дългите ни нощи.

Че искала съм слабостта си
във твоята да скрия.
Моля те, недей така!
Нека го изтрием!

Помни това, че можех,
влачейки се да те нося,
Обичаща, тревожна,
безумна, стара, боса.

Помни, че те обичам -
Прямо, шарено и остро.
Без пулс кръвта пак тича,
Към нашия си остров.

Прости ми, че ме няма.
Ни в шест, ни в осем.
Съм глуха, сляпа, няма.
И цялата съм есен.

Но ти недей така!
Във радост те обличам.
Знаеш, че дори в нощта,
Аз страшно много те обичам!

Любовта ми няма дъно,

но ти все пак я изпий до дъно.

И нощите ми, на екс поглъщай,

И дните ми изпивай неуморно.

Аз пак ще намеря начин да те обичам.

Ще родя още любов и дни, и нощи.

Ти само не изтрезнявай!

Никога!

Кажи ми пак колко ме обичаш!

Любовницата на Времето

Една остаряла и плешива Рапунцел,

бивша метреса на Времето,

отегчено чертае ръжда в небето

над зимните хора, напращяло

от неизваляване на любовен шепот.

Стрелките й, на 6 без 15 завинаги,

отскачат в сенилната си забрава.

Дрънчат с броеница от минувачи

 и опипват тротоара в търсене на онова,

което ще ги накара да се задъхат.

„Моля Ви, кажете!“, пита,

„Не е ли рано за звезди?“

Но там е само дишането на палта и шапки.

И зимата в очите на един разлюбен поет,

който изплаква пара с дъха си:

„Какво ти пука?“, отговаря,

„Ти си само бивша метреса на Времето,

Не чертай ръжда в небето, напращяло

от неизваляване на любовен шепот.

Разлюбването обича Вечността!“

Поетично бръщолевене

Като просекиня за целувки,

стъпвам мърлява и боса

върху заскрежените пеперуди

в изморения поглед на лятното кино.

Разбрахте ли ме?

Почти съм сигурна, че не.

Навярно някакъв поет, стаен в безсънието на не-моето легло в хотел с музикално име,

изтананиква липсата на топлина.

М?

Тогава ето ви и  един странен диалог:

- Поезията. 

- Е?

- Красив!

- Начин. 

- Да. 

- Помрънка.

- Човек. 

- За? 

- Какво ли?

- Не. 

Хм... 

- Днес...

- Нещо съм.

- Зациклила.

- И?

- Не.

- Успявам!

- Да.

- Общувам.

- По нормалния начин.

***

Разхвърляните чехли и чорапи 
на едно от физическите измерения
на съществото ми са
магнетични таралежови бодли.
Силиконово лепило
за необратимо срастване,
измеримо с време и пространство,
които се огъват чрез дишане
в телефонната слушалка.
Но не достатъчно, че да не боли.

Ти. И аз, може би.

Скалисто е мълчанието ти.

Но нека мина през него 
и то ще се оцеди между пръстите ми 
като пясък. 
Не умееш да си пясък?

Тогава бъди снежинка, 
падаща върху топлото ми сърце. 
Не? 
Не желаеш да се разтапяш до изчезване?

А би ли се превърнал в полет? 
Така ще мога да те гледам, 
докато се отдалечаваш в небето...

Не. 
И това не можеш.

Не бъди толкова несръчен. 
Или бъди, но, моля те, 
не събаряй витрината с артефакти.

Завръщането ти

Когато се върнеш, след дълго отсъствие, 
си ми като ново легло! 
Обожавам да потъвам в теб! 
Не съм забравила как се кара колело, 
как се обича. 
Но и двете, с котката ни, 
се чудим на този мъж в леглото ни 
и забравяме как се спи.

Когато се върнеш, след дълго пътуване, 
си ми като поет на диета за писане - 
ухаеш на Вапцаров и не можеш да дишаш. 
Чудиш се на жената и котката в леглото си 
и гърбът те боли.

Но после... 
идват дишане в холотропен ритъм 
и божествената мелодика на гласовете ни 
без телефон! 
И котката ни спира да те хъхка, 
защото си спомня, че 
дишаме заедно... 
Не може да харесва само половината 
от едно същество 
и да хъхка другата му половина.

Да спим вече, Лори! 
Да потънем в прекрасното ново легло, 
с този поет на диета за писане!

Обяснение в Любов към Любовта

Понякога можеш да скриеш 
цяла вселена, 
по средата, 
между морския бриз и дъха си. 

Но аз винаги ще съм там,
за да прекарвам пръсти по 
изпъкналата повърхност 
на непрестанното ти раждане. 
Знам че си там, 
по средата, 
между двете камери на сърцето 
и изтласкваш себе си към всяка клетка 
на този свят от звезди и мълчание. 

Защото, най-важното, понякога, 
е в разстоянието между думите, 
което жадно те пие, като кон, 
прекосил пустинята за да открие 
камилата в себе си.

Тебе винаги ще те има, 
за да напоиш този кон. 

Ще те има, 
дори когато тук са останали
само водорасли и една жена, 
която да ги обича. 

Но ти ще си безмерна винаги, 
когато жената обича мъж, 
и така създава онази вселена, 
скрита 
по средата, 
между морския бриз и дъха ти...

Дъжд от Любов

Вали. Вали любов.
Из кърваво небе
вали, вали, не спира,
Във сухата земя попива!


Вали! Вали, любов!
Моля те, не спирай!
Дори, когато, щом валиш,
Ти тутакси умираш!

Вали, вали, любов!
В сърцата ни попивай!
Лекувай рани от стрели
и нашето безчувствие!

Вали! Вали, Любов!
Погребвай гнили чувства!
Морето от любов боли,
Но също и пречиства!

Мохито и Маргарта

Мохито и Маргарита

се целуват

на соления бряг

на Чашата.

Не ги вълнува, че Пясъкът е,

винаги,

толкова жаден...

А,

извън времепространството,

призраци – пирати отказват

да пият ром.

Изливат го във водите на Океана

за да дойде,

и той,

до брега на чашата...

После,

Пясъкът да го изпие,

а страстта на коктейлите

да се утаи до нещо простичко,

като любов.

Слънцето има гъдел

Слънцето се срамува от себе си 
и от всички други, 
защото се успива напоследък.

Ще го погъделичкам с лъчите си, 
проникваща през космическия му прозорец 
и то ще се засмее.

Защото Слънцето, вярвам, има гъдел. 
Особено през лятото.

На пейка, на перона Време

На пейка, на перона Време-
Пътна чанта и кафе.
До тях самотно дреме.
Сива рокля в кадифе.

И в роклята от сива нежност,
момиче чудновато чака,
С догадките за неизбежност,
Изпраща тихо влака.

И тръгва влакът плавно
Към гара "Не е ясно!".
Припява бавно, бавно:
"Не чакай тук, Прекрасна!"

А тя не иска и да знае
Че няма връщане назад.
Седи на пейка и нехае,
За тоз житейски кръговрат.

Ще дойде влакът, но различен.
Ще бъде друга тя.
Ще влачат страх, обичане,
Раздели, радост и нега.

Но някой ден ще слезе
От някой влак-стрела,
На пейка, на перона Време,
Ще седне там една жена.

И куфари много ще влачи,
Ще пие отново кафе,
Щастлива да види, обаче,
Отново туй лудо хлапе.

И всяка от тях ще жадува,
Да бъде другото Аз,
И океан дори да преплуват,
Ще искат и двете тогаз.

И никоя не ще критикува,
Избори, чувства и страх.
И всичко с любов ще лекуват,
Ще почистят излишния прах.

Накрая в едно ще се слеят,
Тъй, както е редно, нали?
По момичешки те ще се смеят,
И по женски дъждът ще вали.