История без край

Тази година лятото беше нетърпеливо. Дойде още през юни и стовари най-жежките си юмруци върху бедните граждани. Всичко се изпокри, доколкото беше възможно светът да спре да се върти. А останалите притичваха под сенките на кестените, доколкото бе възможно да се тича в сгъстеното върху асфалта слънце. 

Генчо стана рано и, за да не сгрешим в преценката си нека кажем, че за него "рано" бе 5 сутринта. 

Мина също стана рано, но за нея това бе 10 предиобед. Засега те дори не подозираха един за друг, макар да живееха от години в съседни блокове. 

Генчо бе станал немърлив. Малкият апартамент вонеше и всякакви боклуци покриваха повърхностите в него. Всяка седмица, тъкмо преди да зловонието да обхване целия блок, идваше една женица да почисти и освежи въздуха. Но тъкмо днес тя нямаше да дойде. Той знаеше, че е тежко болна и вече няма сили да му помага. Така, че Генчо реши, че трябва да се справи сам. 

Той си сипа чаша бира вместо кафе и запали цигара. Огледа се. За миг се почувства толкова самотен и нещастен, че гърбицата му сякаш се изду още повече. Затова той си наля втора чаша бира и си запали втора цигара. Не. Нямаше да чисти днес. Какъв е смисълът? Не му се живееше вече. Ей сегинка ще легне и ще заспи вечния си сън. 

Всеки ден от 95-тата си година той чакаше смъртта да дойде и да го прегърне като стар приятел, по случайност останал жив и той до тази възраст. Но тя не идваше и на следващия ден той с облекчение отронваше нечута от никой въздишка . Защото - хайде най-после да си признаем, на кого му се отиваше някъде. Тогава той включваше телевизора и вдигаше звука до последната степен, вложена от производителя му преди около 30 години. 

Да, Генчо нито чуваше, нито виждаше добре вече. Но, все пак, шумът му създаваше измамното чувство, че е сред хора. Добри, лоши, млади, стари - хора. Напрягаше слух, за да чуе новините. Да знае как се развива светът. А там, където не можеше да чуе, въображението му доизмисляше новото време, в което той уж живееше, но всъщност - не. Когато електронният часовник, който внучката му купи преди отново да замине към своя си живот, показа своето неоново 7, Генчо взе решително бастуна и излезе на разходка. 

Вече бе свикнал, че горната половина на тялото му се движеше успоредно на земята. Там той можеше да види само крака и животни. Но с крака не можеше да разговаря, затова говореше с кучетата. Единствено в този момент от деня той можеше да усети гласа си. Не чрез звук, но чрез една прокашляща вибрация, която му действаше успокояващо и радваше косматите му приятели в квартала. Той купи кренвирш за кучето пред магазина, бира и хляб. Взе яйца, чушки и салам. И преди да беше станало 8 и Слънцето отново да нападне света, понесе гърбицата си обратно към дома. 

Мина, от своя страна, също бе изнемощяла и сама, макар и само на 20. Търде рано остана сирак, при това отглеждайки и последния си родител на смъртното му легло. Без пари и без надежда, Мина нямаше шанс да продължи да учи. Приятелите я изоставиха, всички я изоставиха. И тя най-после се тръшна с тежка депресия. 

Тази нощ Мина не се прибра. Трябваха й пари за бира. Трябваше да продаде нещо. И какво друго би могла да продаде, освен тялото си. Застана до денонощния магазин и се моли. Но не на Бог, а на момчета и мъже. Най-после купи голямо шише бира и потъна в замъгления си свят на неудобна пейка в парка пред Гимназията.

Беше 10 предиобед. Жегата напъпли върху тялото й. Всичко я болеше. Тя почувства смъртоносна жажда и отвори едното си око, а после рязко го затвори отново. 

Тогава Мина усети присъствие. Беше кучешки език. Тя инстинктивно се погнуси и рязко се изправи. Зави й се свят, причерня й за миг. И внезапно обонянието й беше погалено от миризмата на кренвирш. Отвори наполовина очи и се огледа през мрежата на миглите си. До нея в края на пейката седеше старец и белеше един кренвирш. После той го раздели на две. Подаде половината на кучето, а другата половина подаде на Мина. 

Тя озадачено го изгледа с вече широко отворените си зелени очи. Дългите й мигли над тях, засенчваха цялото й красиво, но изтерзано лице с отпечатаните върху него дъски на пейката. Протегна бавно ръка, взе кренвирша и го изяде с настървение, което дори кучето не успя да покаже. 

После Генчо рече: 

- Хайде! Вече е горещо. Не можем да останем тук. Ела! Искам да почистиш у дома, а аз ще те нахраня и напоя. Става ли? 

Те станаха от пейката мълчешком. Мина го оглеждаше с любопитство. Посегна да го подхване, за да му помогне да върви. Но той се засмя тихо и се дръпна. Нямаше нужда. Справя се сам. 

От този ден нататък всичко се промени и за двама им.

Мина пазаруваше, готвеше, чистеше, переше. А Генчо я хранеше и й купуваше всичко най-нужно, доколкото пенсията му позволяваше. 

Две самотни души най-неочаквано бяха свързали живота си, всеки от тях, наричайки другия свой спасител. Помежду им се настани отдавна непреживявано искрено чувство, което те не изпитваха нужда да формулират. 

Една сутрин тя откри безжизненото му тяло с тиха усмивка върху бледите му устни. Прегърна го и заплака. Отново бе сама и в безпътица. 

На възглавницата до него през мъглата на мокрите си очи внезапно тя съзря две писма. Едното с голям крив надпис "Мина", а другото до неговата внучка и единствен наследник. 

Но нека оставим това на въображението на читателя. Дали краят е щастлив или е тъжен. Или това всъщност не е край. Дали любовта и красотата в човешките взаимоотношения ще спасят света, или самотата и отчаянието ще го потопят. Дали утре ще завали или Слънцето все така тежко ще стъпва по улиците на града, разтапяйки летните ни обувки... 

Краят или безкраят на историята е продължение на теб самия, уважаеми читателю! Какво виждаш, когато погледнеш във водите на езерото?

Къщата на Камелия

Небето беше приклекнало ниско над къщата, сякаш всеки момент щеше да стовари отгоре й сивите си телеса. Бурени и боклуци от най-различно естество превземаха дори и спомените за градина на това място, в предния двор на изоставения дом на Камелия.

Всичките й наследници се бяха пръснали по света – кои вече поостарели и закотвили се някъде далече, кои тепърва бързащи да превзимат света. Никой не си спомняше за нея – добрата старица, отгледала четири деца и 11 внука. Кръвта й избледняваше във вените на нейните правнуци и праправнуци. Никой от тях не се интересуваше от своята наследствена линия чак толкова назад във времето. Никой не виждаше причина да отворят този сандък, обрасъл в паяжини и диви цветя под пробития покрив.

Никой, освен четвъртата Камелия.

- Но, мамо! Как може да не знаеш това?

- Откъде е дядото на баба ми и неговата жена?!

- Да! Ние не сме тукашни, нали? От някъде идваме!

- Всеки идва отнякъде, мила моя! Така е устроен светът. Защо е толкова важно да се върнеш толкова назад?

- Ами… Има един гамен в училище… Баща му казал, че сигурно сме някъде от Източните Балкани. Не знам защо е казал това, обаче Джордж ми го каза сякаш е някаква обида. Той все се заяжда с мен, не разбирам защо.

Лина погледна дъщеря си с лека загадъчна усмивка. Кога порасна и това дете! Камелия беше тъмнокоса и синеока, с високи скули и плътни устни. Беше най-красивото от трите й деца, умна, упорита и чепата като покойната й баба, която също носеше името Камелия. Лина се вгледа в очите на дъщеря си и потъна в размисъл. Колко ли Камелии е имало в рода ни? Кога ли е започнало това име да се промъква през рода …

Водеха подобен разговор вече за пореден път, но досега дъщеря й не бе споменала причината да се интересува толкова от родословното си дърво. Изглежда нямаше да миряса.

И ето ги днес. Похарчиха доста средства, които никак не бяха излишни. Но – ето ги – прелетяха океана, прелетяха Европа и най -после се озоваха в това изоставено българско селце. Бяха минали две години, откакто проведоха онзи последен разговор, след който Лина взе решение да поеме на пътешествие назад във времето, поне докато стигне до първата Камелия в рода им.

Двете стояха прави с отпуснати рамене и се взираха в шубраците, през които надничаше покрива на рушащата се къща. Преминавала от наследник на наследници, на още наследници, по фасадата й личаха следи като следите в стъблото на дърво, от които можеш да четеш годините му. Някой е започвал нещо, друг го е довършвал, докато накрая всички се отказали да поправят старото и тръгнали да строят ново.

- Ето! Това е! Къщата на първата Камелия! Доволна ли си? – попита Лина без да отмества поглед от крайчеца на един ослепял прозорец, който виждаше през високите треви.

- Тук може да има змии … - пророни Камелия едва чуто в отговор.

- Да, може. Какво ще правим сега?

- Не зная. Да останем и да разберем каква е била?

Лина наведе глава към дъщеря си. В очите й се четеше умора и отчаяние. Защо изобщо се хвана на въдицата! Какво очакваше да произлезе от всичко това! Нима не знаеше още тогава, че това пътешествие край няма да има.

- Леле, мале! – избоботи мъжки глас зад гърба им. И двете се обърнаха. Цялото семейство стояха зад тях. Изглеждаха потресени и в същото време отегчени от безкрайните нестандартни идеи на сестра им.

- Лина, Камелия, хайде! Да тръгваме вече! Ако тръгнем сега, ще можем да поплуваме в морето надвечер. В хотела вече ни очакват.

Но Камелия вече тичаше напред през бурени и храсти. Когато я настигнаха, тя вече бе успяла да се пореже на ръждивата заключалка на голям сандък. Изглеждаше по-стар и от къщата. Бяха запазили част от вещите й! Невероятно! Имаше стари смартфони, лаптоп, разни странни инструменти и игли. И една фигура. Сякаш е било котка. Проядена от молци, без едно око, без опашка и необходимия брой крайници. По-късно разбраха, че първата Камелия е създавала скулптури от вълна, а това, което намериха в сандъка е била любимата й котка, заради която е започнала да се занимава с това.

Почивката на Черно море се оказа вълшебна. Всичко беше прекрасно – плажовете, хотела, природата наоколо! Всичко! Само едно нещо беше голям проблем – непрестанното мрънкане на Камелия! Новата й идея бе да придобият имота от другите наследници и да го възстановят. Защото тя, видите ли, остава тук. Ще живее в България! Ще научи езика, ще завърши тукашен университет и ще създаде семейство в точно тази къща! Никой не искаше да я слуша вече, дори и майка й, която обикновено беше най-податлива на упорството на дъщеря си.

Но Камелия знаеше как да постига желанията си, наричаше го „слушам сърцето си“. От малка си беше такава. И сега, вече на 16 г. не само, че продължаваше да прави това, а беше станала още по-неотклонна.

В крайна сметка не завърши български университет. Върна се със семейството си в Щатите. Учеше биотехнологии и български език едновременно, което си беше огромно предизвикателство. Свърза се с много българи, за да упражнява езика и се сприятели с някои от тях. Сприятели се толкова, че дори се омъжи за един от тях.

Къщата на първата Камелия вече бе едно малко красиво имение, из което тичаха няколко котки,  кучета и малки деца. Петата Камелия бе най-голямото, вече на 14. Един ден тя каза на баба си:

- Бабо, искам да видя къде е живяла твоята майка! Искам да опозная Америка. Разкажи ми…

Така петата Камелия замина за САЩ и повече не се завърна.

22-ри февруари

 Гълъбите се скупчиха по покривите като втора кожа. Студът тупира перушината им и те изглеждаха два пъти по-едри от преди. Градът тъмнееше от плетеницата на облаците и изглеждаше глух и празен. Така се полагаше на този период от годината. Трябваше да бъде зима.

Но снегът така и не дойде. Мечтата ми да преживея онази снимка, която зърнах през миналия октомври във Фейсбук отново увяхна и пожълтя, окапаха листата й и покриха душата ми с униние. Хижа с френски прозорци, камина и вино, много сняг околовръст и секси мъж, легнал гол на меча кожа - много ли исках.

Беше един твърде подъл 22 февруари. Целият ми ден се влачеше с нежелание в самоубийствен порив, сякаш беше нахлузил летни гуми и натискаше газта до ламарината по пътя към Пампорово.

Запътих се сънена към банята и ритнах вратата с малкото пръстче на крака си. Ядосах се на вратата и я блъснах, а тя се върна с кроше към носа ми. Носът така ме заболя, че от болка се свлякох на земята и нещо в коляното ми изщрака като за последно. Докато се опитвах да извадя наколенката от горния ред шкафове в кухнята, столът под мен изохка като 100 годишна баба и се разцепи в четирите посоки на света.

Ужасно подъл февруарски ден. Реших, че няма да рискувам живота си като отида на работа в този ден и с последните издихания на батерията на телефона ми избрах номера на шефа.

- Какво става, Марина? - разкрещя се той още преди да опра слушалката в ухото си. Последва дълга и гневна реч заради изплувала от нищото сериозна моя грешка в договора на важен клиент, който в резултат търпи загуби от хиляди левове. Съответно, ей така, по телефона, в този февруарски ден, още преди да е станало 9 ч. се оказа, че съм уволнена.

Куцукайки се отправих по коридора към спалнята с чувството, че съм се озовала в някое африканско село, а насреща ми стои един гладен лъв. Покрай мене мина огледалото и ме изгледа с почервенял нос и коса, сякаш претърпяла токов удар. Отпуснах рамене и го погледнах изотдолу:

- Какво ме гледаш, бе! Тъпунгер! - опулих му се аз и тъкмо да го изфраскам с изгасналия вече смартфон, на вратата се почука.

Застинах в някаква странна поза като зомби, поставено на пауза и се ослушах. О, боже! Какво още трябва да стане днес! Бях все още по пижама, а апартаментът бързо започна да изстива след като тока спря. Но не смеех да помръдна. Може би ако остана така цял ден нещата ще се оправят и дори ще получа за награда мечтаната зимна хижа и гол атлетичен мъж на мое разположение. Но вратата вече подскачаше и се тресеше като обезумяла, а след малко и името ми се разнесе из целия вход.

- Марина, отвори! Отвори веднага! Знам че си вътре, чух те как си влачиш чехлите! Отвори маймуно недна. Целият ми таван в банята подгизна.

В този миг, сякаш влакът стрела мина през главата ми, а всъщност беше една простичка мисъл: забравих, че пълня ваната. Точно в този момент се оказа, че стъпалата ми шляпат безгрижно в една рекичка, течаща весело по коридора ми.

О, не!

Отворих рязко вратата, с намерението да гледам тъпо в съседката, докато се откаже да се разправя с мен и рекичката шурна щастливо по площадката на петия етаж. Щом ме видя, съседката наистина се отказа да се разправя с мен и само тихичко, ама толкова тихичко, че сякаш не искаше да я чуя, рече:

- Само, ако може, спри водата в банята, моля... - и се извърна да си ходи, като на всяка крачка стреснато извърташе очи към мен.

По същото време, някъде на другия край на света, чичо ми взел, че умрял. И тъй като съм единственият му наследник, адвокатът му се счупил да ме търси, за да ми каже колко точно съм богата.

Обаче аз нямах ток, нямах батерия на телефона, нямах работа, нямах здрав чорапогащник, нямах представа, че имам чичо и изобщо - нямах!

По някое време този ден, без да подозирам за наследството си, аз отворих прозореца и, вместо сама да се хвърля от него, аз хвърлих тъпия смартфон. След секунда долу се разрази някакъв вокален хаос. Погледнах и какво да видя - някакъв човек лежи, а около него се суетят хора и току погледнат нагоре към мене и ме сочат.

Оказа се, че телефонът ми пернал някакъв 89 годишен дядо по главичката и той взел, че пукнал.

Така, на този твърде проклет 22 февруари, накрая аз се озовах в полицията. Полицаят, при когото ме заведоха беше изключително секси. Седнах срещу него и пригладих кокетно рошавата си коса. Мигнах бързо десетина пъти и се усмихнах при представата, че сме заедно в планината. А той ме изгледа строго и заяви:

- Г-жо Маринова, не се прави така!  Отнехте живота на човека! Макар, че... - за миг гласът му омекна като някой мъж, твърде стресиран, за да прави секс - ... е... - продължи той - близките му се радват... Но! - извиси отново глас той, властен и силен, а аз изтръпнах - Но! Ъъъ... забравих си мисълта! Абе, както и да е! Човекът е бил болен, на умирачка. От 20 години го чакат. А! Сетих се! Г-жо Маринова, не бива да си хвърляте телефона от прозореца! Особено, когато е толкова голям и тежък! Хайде, да речем, че телефонът Ви е някакво мижаво телефонче, евтино и лекичко - да вземете да го хвърлите! Ама....

- Мдааа, дааа - мърках аз в съгласие и мигах като повреден светофар. - Знаете ли, г-н полицай, аз наистина не трябваше така... Но... бях толкова възбудена! Имам предвид ... ах, превъзбудена бях...

- Така?

- Трябваше утре да сме с гаджето ми...

- Да?

- Ами... една луксозна хижа в планината, с камина, червено вино и...

- И?

- Ами... и ... гол... ъъъ... такова... гол под, нали разбирате. Под без килим. И само с меча кожа...

- Мхм?

- Обаче гаджето ми снощи ме заряза... А освен това няма и сняг.

- Мдааа, разбирам! И Вие всъщност... какво? Той Ви се обади днес, Вашето гадже и решихте да хвърлите телефона през прозореца?

- Не, не, никак даже не беше така. Просто... Ааа..., а искате ли да обядваме отсреща в Ля Пикантерия и да... да Ви разкажа, там е по- удобно някак. Макар, че аз съм по пижама... Но няма да свалям палтото, а? Какво ще  кажете... господин полицай?

В този момент телефонът иззвъня и сексапилният полицай уплътни гласа си и сериозно произнесе:

- Полицай Герджиков слуша! Слушам, гусин Началник! Разбрано! Да, г-н Началник! Незабавно ще я уведомя! Разбирам! Но това е чудесно! Имам предвид, че дамата тъкмо го беше загазила... т.е. ..Извинете, г-н Началник!

Полицай Герджиков събра длани и ги мушна между едрите си и мускулести бедра! Повдигна рамене, погледна към тавана, после към мен и после към прозореца. И пак към мен. Усмихна се загадъчно и каза:

- Г-жо Маринова! Марина, мила, искате ли наистина да вземем да хапнем в Ля Пикантерия? Разбирам, че сте имала тежък ден. Напълно разбираемо е!

Аз скочих на крака и уж неволно изсулих палтото от лявото си рамо. Не, че пижамата ми беше сатенена и с презрамки, но мисля, че така беше  редно. Все пак ще ходим заедно на ресторант. Зачупих китки и ханш и замигах прелъстително, когато съвсем неочаквано полицай Герджиков отново стана строг.

- Но нека първо...
- Мда? - замигах аз по-бавно и разочарована приседнах на ръба на стола. Осъзнах, че няма начин този проклет ден да стане изведнъж прекрасен. Въздишката ми беше толкова дълбока, че издълба бюрото на полицая и тупна на протрития ламинат.

- Имаме да свършим една важна работа, скъпа Марина!

"Ей сегинка ще ме заключат с някоя доживотна." помислих си аз и косата ми отново щръкна неконтролируемо.

- Имам заповед да Ви задържа, докато адвокатът на чичо Ви дойде в управлението.

- А? - зяпнах аз и имах чувството, че всичките ми зъби ще изпопадат и всеки момент ще се изложа страшно много пред този прекрасен полицай.

- Чичо Ви, уважаема г-жо Маринова... - той тежко издиша и ме изгледа с такова съчувствие, че за малко да се разплача.

- Има някаква ... - опитах се да кажа аз.
- Починал е!
- ... грешка! Починал? Чичо ми?
- Моите най-дълбоки съболезнования, скъпа моя Марина!

Опааа... нарече ме "скъпа моя". Но какво става тук!

- Но аз имам ли чичо? - изтърколи от уста ми въпрос. Съвсем, ама съвсем неволно!

- Даа! - уверено каза полицаят и допълни - Т.е. вече нямате, понеже нали е починал. Но пък изглежда Ви е оставил наследство... - внимателно произнесе той като ме гледаше като че съм от стъкло и ще се счупя, ако говори невнимателно.

- О! Горкият ми чичо... наследство... - замигах невярващо аз, дотам, че очите ми се напълниха със сълзи.

- Да, наследство! Изглежда, че Наследството е, как да се изразя, толкова сериозно, че Посланикът на България в Съединените Американски Щати се е обадил на Министърът на външните работи, който се е обадил на Директора на софийската полиция, който е позвънил на Началника на РПУ-то, който се обади на мен и ми заповяда да Ви задържа до идването на адвоката на чичо Ви. 

-Да, нали? Доста сериозно наследство ще да е! - уж го казах аз, пък ми звучеше като да го е произнесла съседката от 12-я етаж, когато има ново гадже. И е лято и прозорците й са отворени.

- Но... - каза полицаят и гръдният му мускул направи подскок - Вие сте изхвърлила телефона си през прозореца! И адвокатът не е успял да се свърже с Вас.

В този момент в кабинета влетяха двама души. Един плешив, едър и дебел мазен американец със златен часовник и обувки, по които мухите се разчекват. И един дребен мъж с измачкан костюм и очила с много диоптри.

Дебелият се усмихна като главния злодей в анимационен филм и каза:

- Oh, dear miss Marinova!  - той хвърли куфарчето си назад към дребния мъж, който го улови с приклякане, докато казваше:

- О, скъпа г-це Маринова!

Аз стреснато и бавно се изправях, когато дебелият ми се нахвърли и ме прегърна. Ако можете да си представите как слон прегръща калинка, разбира се.

От там нататък той ме грабна и започна да бърбори и да ме тика към вратата, докато преводачът надничаше ту от лявата му страна, ту от дясната и превеждаше с леко заекване.

Но аз не исках да излизам. Моят полицай Герджиков беше там. И ме гледаше като един Ромео под балкона. Извърнах се и протегнах ръка. А той скочи и сложи в ръката ми визитка.

Но нека прескоча тези досадни подробности, които последваха тук. Важното е, че до края на този странен 22 февруари натрупа 30 см пухкав сняг и пухкава сума в сметките ми, без да си счупя повеме нито една кост.

Какво правя сега ли? Няма да ви кажа!

Лека нощ (разказ)

 - "Извинете, божии създания, но ние просто не можем да съжителстваме!", казало извънземното. 

И просто така, с един мах, човечеството било заличено. В паметта на Вселената има сведения, че хрхрите съвсем не били лоши създания, иначе. Просто станали твърде много, защото раждали седем пъти в годината по седем деца, започвайки още от седмата си година, а всяко от тях живеело по около 70 години.Можеш да смяташ, нали? 

- Е, мога да сметна 7+7. 

- Няма значение. Това са много деца, които те раждали и трябвало да се разселват често по други планети. Така един ден стигнали до Земята и изтребили всички. 

- Но защо?

- Защо, защо! Ти защо уби нощната пеперуда, а не я остави да живее в стаята ти?

- Е, ами... грозна е и шуми с крилата си!

- И ти я уби.

- Да. Какво? Това е прото една нощна пеперуда.

- Ами представи си, че и хората сме били за тях нещо подобно - грозни и създаваме шум.

- А! Окей.

- Окей?

- Е, ами... разбрах те. 

- Та, хрхрите съвсем не се оказли такива, каквито хората си представяли. Не били направени от газ, не мигали, не излъчвали мисли и прочие. Били си най-нормални същества.

- Но... след като хората са били изтребени, тогава ние какво сме? 

- Ще ти кажа после.

- А от къде знаеш тези неща?

- Кои неща?

- Е, ами... тези, дето ми ги разказваш сега. За хрхрите - какви са били и прочие.

- Нали я знаеш на брат ми жената, Луиза.

- Да. И?

- Ами нали виждаш, че тя не е като нас.

- Е, ами... тя няма врат и очите й са прекалено кръгли...

- Точно така. 

- Да не искаш да ми кажеш, че тя е хрхри?

- Не, бе. Не е хрхри. Слушай сега да ти кажа. Нейния вид е характерен с една особеност. Тя помни като слон.

- Какво е слон?

- Слонът е древно животно, за което се говорело, че има много силна памет. Мълчи сега. Та, тя знае тези неща, защото паметта на съществата като нея се предава на поколенията. Тя знае тези неща от нейните прародители.

- Но ние нали сме хора? 

- Е?

- Е, ами... нали хората са били изтребени.

- Ами ти все ме прекъсваш. Аз това исках да ти разкажа. 

Един наш прародител, той бил учен от голяма величина. И той доброволно е дошъл тук, на тази планета, на която живеем сега, за да изучи дали е годна да я населим. И така е оцелял.

- Той със семейството си ли е дошъл?

- Не. Той тогава не е бил женен. Бил е тук с екип от други учени. И тъкмо са постигнали удивителен напредък и изпратили съобщение до Земята, че планетата е годна за населяване, когато се е случило унищожението на хората.

- А те как са разбрали?

- Кой да е разбрал какво?

- Е, ами... учените. Как са разбрали какво е станало.

- Ами не са! Просто никой не е отговорил на съобщението им.

- А! Окей. И?

- Ами минали години. Част от учените създали семейства, родили се деца. И тогава, изведнъж, пред хората тук се разкрила дълго пазена тайна. Оказало се, че през всичките тези години на планетата са живели и същества като жената на брат ми - Луиза. Те били грозни и злобни създания. Също като Луиза. Знаеш я.

- Е, ами... не знаех, че е злобна.

- Вече знаеш. Та, те внимателно са се крили, защото били много уплашени от тези нови същества, които взели да се размножават на планетата им. Не вдигали шум, прикривали следите си, криели се в недостъпни и неизучени за хората места. Но един ден един от тях просто се издънил. И хората научили за тях.

- Добре, де. Никога не бях си помислил такова нещо. И как се е казвала тази раса?

- Бе, няма значение. Вече и те се наричат хора.

- Е, ами... Любопитно ми е, кажи ми.

- Е, наричали се слони.

- Като древното животно, за което ми разправи одеве?

- Онова са слонове, не слони. Многознайко такъв. Та, както и да е. Заживели заедно. И после даже започнали да се женят помежду си с хората.

- А какво е станало със Земята?

- Ами не се знае. Много е далече, а ние още нямаме такива технологии тук, с които да стигнем до там. А и какво да правим там? Ще ни разкрият хрхрите и ще изтребят всички ни, та да вземат и нашата планета.

- А! Окей.

- Ами, накратко това е. Хайде, излизам.

- Добре. Лека нощ. Дядо?

- Да?

- Ами... ти каза, че онази планета се е казвала Земя.

- Да. Земята.

- Но планетата, на която живеем също се казва Земя? На другата Земя ли сме я кръстили?

- Това е просто приказка за лека нощ! Хайде вече да заспиваш!

През очите му

 Понякога той се заслушваше как дрънчат перлите по роклята й. В този звук той виждаше цял един прекрасен свят. Можеше да почувства негата й и тихата й страст. Сякаш бе дошла на този свят съвсем за малко и спокойно изчакваше следващия влак. 

Сутрин, на надвесената над плажа просторна веранда, Камелия сядаше до каменния зид и се заглеждаше в хоризонта.  Там нямаше нищо друго, освен спокойното море, еднообразно и отегчително като разтеглена до неузнаваемост минута. Но той бе сигурен, че в очите й, които сякаш нямаха собствен цвят, плуваше една платноходка без водач. В моменти като този той не смееше да я докосне. Страхуваше се. Сякаш тя беше огледален образ в езерни води, който мигом ще се разпилее в малки цветни вълнички и ще се разтвори, заключен в безкрая.

Лакътят й, подпрян деликатно на топлия камък, извитата й като залив снага, преплетените й стройни крака с разпиляна по тях ефирна рокля, всичко в нея го караше да немее и тръпне като далечна звезда, слаба и непостоянна в светлината си. 

Понякога той се смаляваше до много малко човече и се изкачваше по ханша й с бодра крачка. Там спираше за миг и после се спускаше към талията й като по пързалка. Но най-изморен се чувстваше, когато се разхождаше по шията й. Толкова безбрежна и бяла, подобно на пустиня, в която си готов да умреш - жаден, изнурен и  предал се. 

А после идваше момент, той се потапяше в малките езерца в основата на гръбнака й. Отмаряше там, в тази планинска ваканция, а после нямаше нищо. Нищо. Нямаше свят. Нямаше чувства. Само празнота.

Единственото, което му говореше с ясен глас зад винаги спокойното й лице, бяха косите й. Дали днес те са чупливи и завиват загадъчно с крайчетата си, или са разпилени като  спалнята им сутрин. Дали пък този ден всеки косъм е намерил съвършеното си място, единствено възможно в цялата вселена, обуздан в прилежния кок на тила й. Дали ги отмята рязко, или плавно. О, да. Той се беше научил да чете косите й. Дори едно мускулче да не трепва около красивите й устни,  той знаеше на къде биха завили те. Но не знаеше после какво да прави с тази информация. Тя се оказваше безполезна, излишна и тежка за сетивата му.

И всеки ден, всеки следващ ден, всичко се повтаряше със същата сила. Нито повече, нито по-малко. Толкова безумно беше нейното съвършенство в очите му, че у него постепенно се зароди странно желание. Той отчаяно искаше да бъде нея. Искаше да чуе бледата й кръв отвътре. Да усети фината й кожа  по себе си. Да погледне през очите й  без собствен цвят и да си вземе, който цвят поиска. Да преглади косата с отпусната китка или да я отметне нервно с ръка през лицето си. Да види онази несъществуваща  платноходка. Да види себе си през нейния поглед. Наистина ли той е толкова незначителен? 

После той, в представите си нея, започна все по-често да ходи на скалата до вилата им. Облечена с бялата рокля с перлите в диплите. С небрежно събрана коса, която се спускаше като водопад по едното му рамо. С тъничката гривна на елегантния глезен. Изправена. Мълчалива. Но този път с поглед, зареян във водите под нея. Под него. Гледаше се, едновременно отвътре и отвън, и изпитваше някакъв болезнен недостиг. Необикновено чувство, през което океанът го зовеше с дълбините си. Зовеше нея. А тя, това беше той. Чуваше гласа й, гласа си, докато шепнеше плахо името й. Името си. Камелия. Камелия. После чуваше гласа на океана да приглася с басов тембър и грубо да разбърква буквите. Калемия. Лакемия. Миялека. Якаелим. 

И започна да се гневи.

Той разбра - от тази лудост нямаше връщане. Овладя го страх. Завзе го несразим ужас. После омраза. Първо мразеше нея като себе си. После себе си като нея. После себе си като себе си... Чувстваше тази омраза почти физически. Като счупен крак, като прекършено гърло. Като вой на кръвта. 

И така, той бавно и постепенно започна да желае смъртта й.

Escape play

Отивам аз на някакво интересно голямо събитие. Отвън и вътре е пълно с младежи. По-късно ще има вечеря. Много хора, всички говорят, смеят се. Ще бъде забавно.

Вечерята е богата. Има толкова много храна и толкова разнообразна, че се чудя откъде да подхвана. Пред мен на масата - огромно печено пиле, прилича на пуйка. Разположено по гръб, цяло. Искам да хапна от него, но не ми се занимава да го разфасовам. Зад мен наредени една върху друга пластмасови кутии с най-разнообразни и апетитни десерти. Все пак хапвам от пилето и изяждам много от тези малки чудни сладости.

По-късно се оказвам в най-веселата и шумна групичка хора. Пием питиета и се чувстваме близки.

В един момент забелязвам, че сервитьорът вдига пилето ми. Огромното пиле, изчоплено само от едно крайче. И той го отнася. Минава ми мисъл на възмущение, но се оказва, че ни викат в голямата зала. Явно за това прибират.

Човек на трибуна ни дава инструкции. Събитието е една огромна ескейп игра. Не просто стая, а в цяла сграда. Забелязвам през един вътрешен прозорец, че първата групичка е готова да тръгва. След нея поетапно ще тръгнем и останалите. Вълнуващо е.

После внезапно се събуждам. Как съм заспала изобщо? Изправям се. Покривът е изтърбушен и на места се вижда небето. Чувам шум и ме залива паника. Ставам и си проправям път през паднали греди, мебели и предмети. С периферното зрение забелязвам някакъв луд. Чувам го да се смее зловещо. Мяркам го за миг. Напомня на То от едноимения филм. Облечен е в бяла престилка с вързани ръкави и кръв по нея.

Тичам към вратата, може би на същата тази зала, в която бяхме по-рано. Има две-три стъпала. Опитвам се да отключа, докато паниката още ме владее. Чувам, че лудият се приближава. Зад мен има тежка завеса, а аз се намирам в тясното пространство между нея и стълбите.

Лудият рита завесата. Отварям вратата, тичам. Лудият ме настига, но само се смее зловещо и нищо не предприема.

- Какво става? Какво се е случило? Кажи ми - питам обезумяла.

Въртя се в спирала, опитвам се да намеря хора. Досещам се, че може би трябва да се пазя от хората, не да ги търся. Срещам младежи. Държат оръжия. Гледат уплашено, говорят бързо, движат се в плътна група. Сякаш не ме забелязват. Не се пазят от мен.

Отново питам какво става. Някой бута нещо в ръцете ми.

През счупен вътрешен прозорец, обвит с найлон и боклуци се мярка сянка. Някой от групата от младежи казва напрегнато:

- От друг отряд е! От друг отряд е!

Тичат в другата посока, а аз съм парализирана. Свличам се на пода по стената зад мен и вратата се отваря. Симпатичен млад мъж насочва пистолет към мен. Чувствам напрежението в него. Цялото му тяло е стегнато и мобилизирано, до там, че усещам вибрации.

Никога не са насочвали пистолет към мен. Свивам се на малка топка, стискайки нещото, което младежите ми дадоха, още дори не съм осъзнала какво е. Очакването продължи цял век. Като непрестанни, прескачащи се вълни в мен една през друга, ме заливаха примирението, ужасът и надеждата, докато накрая младежът отпусна ръка и затича след групата. Срещам и други хора, всички с различни вещи, приспособени за оръжия. Попадам на още няколко силно стресиращи ситуации. Все още не разбирам какво става, когато попадам в светла стая. През мястото, на което до скоро е имало прозорец, а сега просто зееше дупка, се вижда хубаво синьо небе. В тази стая никой не тича. Всички са насядали на кой каквото намери. Хилят се. Досещам се - изглеждат напушени. Задавам въпроси, а те само се смеят и повтарят последната дума от поредния ми въпрос. Най-после един рошав младеж с иронична усмивка кима към прозореца.

Прекрачвам през краката им и поглеждам.

- И какво? Сгради.

- Сгради... - повтаря след мен рошавият и се смее само с раменете си.

Поглеждам отново. Всички покриви приличат на спъхнати мехури. Заглеждам се по-внимателно. Всички сгради са като тази. Стоят изправени, но под спъхнатите покриви се забелязват паднали стени, прозорци, греди...

И тогава наистина се събудих. Беше ми студено и ме се ходеше до тоалетна. Обух долнището на пижамата си, отидох до тоалетната и си легнах. Поколебах се. Ако заспя бързо, може да го досънувам. Да видя каква е тази работа. От друга страна, сънят беше доста интересен, цял филм. И ако повторя няколко пъти сцените в ума си, докато още са пресни, ще го запомня и после ще мога да го разкажа. Спрях се на второто. И ето, разказах ви го.

Това е съвсем наистина. Някои от сцените ми се загубиха, но и достатъчно съм запомнила. Беше стресиращо, имаше ужасна безизвестност, чувство за безизходица. Но и никой не се осмели да ме нарани, сякаш нещо ме пазеше. Имаше последователност и връзка между събитията.

Вечерта, докато се въртях в леглото си мислех: къде изчезнаха всичките ми музи. Защо изобщо не ми се чете, не ми се пише, рисува, танцува. Добре, че поне е пианото (макар, че и в това няма голямо развитие). Как може едновременно толкова да ми липсват живите контакти и прегръдки, и в същото време да не ми се контактува. Да предпочитам собствения си тревожен свят...

Онзи ден срещнах приятелка. Тя така се зарадва (аз също), че разтвори ръце и без грам колебание ме прегърна, а аз се подпрях с ръка и се задърпах. Изненадах се сама от реакцията си. Дори засрамена се извиних за нея. Макар, че се очаква да сме въздържани в това време. Съжалих, че не се отпуснах в прегръдката, това хубаво чувство.

И явно в съня ми изплува това, другото чувство. На необратимост, на катастрофа и безнадежда. Не заради самия вирус. А заради променените човешки взаимоотношения. Изолацията, зимата, собствените ми здравните проблеми, чувството, че си губя времето... И усилията, които полагам, съпротивата. А животът просто си върви покрай мен. Хора тичат, с оръжия или не, напушени или не. Приспособяват се, бранят се, стрелят се с думи, мразят се... Или пък не...?!

Та така... Аз, мислителят, заклещена в каменната си поза, обречена да разсъждава без да стига до никъде.

Но ето, че пописах.

Приказка за света

                 Имало едно време старец с мнооого дълги мустаци. Толкова дълги, че, докато се храни трябвало да ги увива на врата. А, тъй като от възрастта вече ходел приведен, скоро те щели толкова да пораснат, че да започне да се спъва в тях. За сметка на мустаците, по главата му не бил останал дори и един косъм и лятото трябвало да носи шапка. Каубойска шапка, която внукът му донесъл от  Тексас, където бил на ексурзия. Изглеждал потаен и сърдит, но всички знаели, че е добър човек.

В съседното село пък, имало девойка. Лятото тревата издъхвала под стъпките й, но изсъхвала и реколтата. Затова й забранили да ходи на полето. Но зимата, когато чешмите замръзвали, девойката ходела боса и топяла сняг, за да утоли жаждата на съселяните си.

И така, веднъж двамата странни селяни случайно се срещнали на пътя между двете села.

Зимата нахлула рано и отдавна била затрупала магарешките фъшкии по междуселския път. Втурнала се като бяс наоколо и затрупала дори къщите на селяните до самите им покриви. Била много гневна и никой не знаел с какво са я обидили.

Но между двете села течал активен търговски обмен, защото тази година и лятото не било на кеф. В нивите на едното село изгоряла царевицата, в нивите на другото житото се разболяло,  прасетата били преждевременно опечени от жегите и мазнините им се стопили, а козите били толкова отегчени, че не давали мляко, даже и когато им говорят гальовно.

Затова дядо Елен трябвало да иде за брашно в Хлябово, а Родопа вървяла по пътя да топи сняг, за да може да се минава по него до нейното село Царевичина.

Магарето на дядо Елен настъпвало мустаците му при всяка стъпка с предните си копита и Родопа издалеч чувала в тишината едно ритмично "Ох".

- Сполай ти, Родопо! Чувал съм за тебе, дето топиш сняг със стъпките си.

- Сполай ти, дядо Елене! И аз съм чувала за тебе, ама какво работят мустаците ти, та даваш на магарето ти да ги стъпи. И къде ти е каубойската шапка?

 

***

Междувременно на десетки километри в големия, колкото четири села град, някаква болест натръшкала всички работници. Добре било, че натръшкала и всички разбойници, но и да не било така, те нямало да има какво да крадат, защото фабриките затворили. Гражданите огладнели, защото селяните не им донесли нищо на есен. И започнали да се карат. Но кой да ги разтърве, като лятоска Кметът започнал да си строи ферма в края на града и нямало с какво да плати на полицая. Църквите се напълнили с народ, но попът бил сърдит, защото гражданите само идвали да се молят и нищо не му носели. А учителите се пропили от немотия и вече им било все едно за какво става въпрос, по който и да е предмет. Лекарят все още пишел рецепти с лявата си ръка, защото дясната измръзнала, но рецептите прогнивали и пожълтявали в джобовете на гражданите, защото за лекарствато трябвало да се пътува няколко дни. Обаче кой да впрегне каруца, като конете брояли един на друг ребрата си и се научили да правят като катърите - отказвали да работят.

Всичко било напълно отчайващо и само им останало да чакат дядо Боже да ги събере по списък, а после да ги натовари и запрати на съперника си в някой адски казан. Пътищата за надеждата били затрупани от сняг и никой не можел да види нейните кълнове.

Но надежда имало. Тя покълвала някъде между Хлябово и Царевичина, по един съвсем необичаен начин. Казват, природата си намирала начин.

 

***

Единственото общо между Родопа и дядо Елен било, че имали странности и, че въпреки тях или може би заради тях, съселяните им ги обичали.

Девойката мързелувала цяло лято, но зимата се трудела неуморно зарад всички. А дядо Елен в мустаците си отглеждал семена. Така и отговорил на девойката, когато тя го попитала какво работят мустаците му.

- Имам малко жито, малко боб, малко леща и билки, а има и малко пъдпъдъчи яйца. Ето, виж! - И дядо Елен подхванал горния слой на левия си мустак, изохкал тихичко, докато го измъкне изпод копитото на магарето и разкрил пред Родопа самата пролет.

- За шапката ми лятоска е студено. Но в нея отглеждам малките пъдпъдъчета, дето се люпят в мустаците ми.

Внезапно очите му замръзнали, защото осъзнал, че за първи път разкрива тайната си. Открай време най-бедните селяни идвали при него и го молели за семенца. Давал на всички по малко. И за себе си оставял. Те се чудели от къде ги взима, но накрая приели, че той е дарен от Бога с вълшебни способности. Сега за първи път на глас разказал какво работят мустаците му, без дори да се  усети.

Родопа се уплашила от побелелите му очи и скочила на магарето да го стопли с краката си. След малко дядо Елен отново заговорил.

- Я ми кажи, моме, ти да нямаш и друга дарба? Как ме накара да кажа тайната си?

- Имам, дядо Елене. Без да искам карам хората да говорят истината. За това у наше село много не върви търговията, за това и нямаме полицай. Но това не е съвсем дарба, а проклятие, защото заради истината съселяните ми често се гледат накриво.

Усмихнал се дядо Елен. Никога преди не беше срещал такава странна девойка. Момците сигурно я избягват и не разбират колко е специална. Но той също бил специален, така че той предложил да обединят способностите си, за да помогнат на селяните да преживеят тази ужасна зима. Точно на това място, където се срещнали те събрали съселяните си, вдигнали голяма плевня и я покрили кой с каквото имал в къщи. Там Родопа топяла снега и стопляла замръзналата почва, а дядо Елен посявал семената си, които зараснали като луди. Пораснали и пъдпъдъците в шапката му и снесли още яйца. Скоро на това място започнали да прииждат хора от близо и далеч, заедно с последните си запаси от семена и животни. Родопа пазела продукцията като разкривала всички намерения за кражби, топяла сняг за поливане и внимателно стопляла пръстта. Дядо Елен управлявал мъдро новата зимна ферма, като накарал селяните да направят прозорци в тавана и да донесат всичките си огледала, така че слънцето да се отразява в тях.

След две седмици имало храна и работа за всички.

Така младото и старото обединили усилия и спасили своите съселяни.

Дочули гражданите и кметът проводил шпиони, да разберат какво не е наред. После измислил нов данък и издал заповед. Който ползвал магия, за да отглежда животни, плодове и зеленчуци през зимата трябвало да плати данък Магия и да предаде цялата продукция на Кмета, за да я разпредели справедливо между всички. Оживили се гражданите, развълнували се и заразмахвали пръст срещу престъпниците на закона.

Пристигнал градския полицай в Обединено и, тъй като Дядо Елен и Родопа отказали да се подчинят, той взел, че ги арестувал. После дошли градските учители и направили ревизия, установили голяма нередност и обявили, че продукцията подлежи на конфискация. Нямало да им се разпредели нищо, защото отказали доброволно да се подчинят на кметската заповед.

Помръкнали селяните от Обединено, както и от Царевичина и Хлябово. Помръкнал дядо Елен. И Родопа потъмняла. И зачакали пролетта с молитви.

Но след още две седмици гражданите изяли всичко и всичко се върнало. Върнала се болестта, върнали се скандалите, учителите се пропили отново, лекарят спрял да пише рецепти, полицаят се самоубил, защото Кметът му обещал повече ядене, но не му го дал. Само Кметът бил в цветущо здраве.

 

***

Минали още две седмици и гражданите си спомнили за село Обединено. Отишли да се молят там на селяните да произведат нова продукция и обещали да ги пазят от Кмета.

Селяните имали добри сърца и с помощта на гражданите и съселяните и вдигнали отново зимната ферма. Не спали, не яли, но произвели храна.

И ето, че Кметът и той огладнял. Но вместо да се моли, извикал трима гладни цигани, нахранил ги добре и ги назначил за полицаи.

После всичко се повтаряло, докато един ден дошла пролетта.

 

* * *

 

Разлистило се всичко, родило се, запяло. Вдигали се сватби и всякакви веселби. Зараждали се деца. Изглежда животът се завърнал с пълна сила по целия свят. По полето се носела весела глъч и всички забравили за трудностите, простили си и се върнали в своята стара житейска река. Болестта в града изчезнала, фабриките отворили врати и за всички имало всичко. Кметът тихомълком достроил фермата си и хазната изтънявала съвсем, но, докато животът си течал на пълни обороти нищо от това не можело да бъде забелязано.

Но дошло отново лятото и всичко изсъхнало.

Тогава, съвсем неочаквано, дядо Боже напълнил една торба с дълги мустаци и кокали и прибрал дядо Елен при себе си. Мъката, стоварила се върху гърбовете на  селяните била непосилна. И там някъде, в средата на гробищата, селяните забелязали, че едно тънко сливово дръвче започнало да се разлиства, напоено от сълзите им.

Забродили селяните по полята с пожълтяла реколта и заплакали. Дядо Елен дори със смъртта си пак им помагал.

Междувременно в града настъпила неутолима жажда. Жажда за вода, жажда за саморазправи и мъст и жажда за нов управник. Сухото лято било на път да срине така добре устроения кметски живот.

Излязъл той пред съгражданите си и рекъл:

- Вие тук умирате от жажда, а селяните хабят сълзите си да поливат реколта! Да отидем и да им вземем реката от сълзи! Ще построим диги, бентове и каквото трябва и ще докараме реката им тук.

Насреща му, обаче, покачил се на раменете на съгражданите си, за да се вижда и чува, излязъл младеж. Очите му така горяли, че градът пресъхнал още повече.

- Кмете – изревал той – водиш ни от ден до пладне. Ако взимаш реките им от сълзи какво ще ядем зимъска? Искаш реките им, за да напоиш твоята плевня, а нас пак ще оставиш жадни и гладни.

Обърнал се той към тълпата и изръмжал като мечка стръвница:

- Да затворим кмета, съграждани! Да изберем друг!

Всички в едиин глас ревнали и жаждата им съборила кметсктата ферма. Но пак останала там да ги мори.

Видял се в чудо младежът, новият кмет. Какво да стори?

Тогава му хрумнало, че ако не може да спаси всички, поне трябва да спаси себе си.

И ето, че отново историята започнала да се повтаря.

 

* * *

Така вървял животът. Пролетта сменяла зимата, лятото – пролетта. Мъката по света не стихвала никога. Кметовете строяли собствени ферми и взимали всичко от измъчените селяни.

Гладът и жаждата убивали, но и калявали хората. Те започнали да издържат повече на мъките си, станали сурови. Но и свирепи. Любовта отстъпила мястото си на механичното създаване на деца. Децата били учени, че селяните са там, за да им служат и че властта е там, за да им помага да взимат всичко. Светът станал едно много грозно място.

Гражданите станали свирепи, но селяните ставали все по-силни и мъдри.

Докато един ден, насред цялата тази пустош, в една селска майчина утроба се заразвил зародиш. Като минали няколко месеца, майката усещала, че нещо там е различно. Бебето в корема й я наранявало, без съмнение неволно. Тя чувствала огромната му сила. И на есен, когато листата на дърветата си вдигали от непрестанен вятър, когато слънцето прибрало дисагите си и се затворило зад купчина от облаци, от тази майчина утроба се родило не какво да е бебе, а лъв! Косата му, гъста и рижа, издавала огнен плам. Очите му, малко тъжни, но мощни, излъчвали увереност и мъдрост. А тялото му, набраздено от мускули, предизвиквало тътен при всяка крачка по бедната земя.

Тук свършва приказката, но не и историята. Дали, защото един добър свят не е интересен за разказване. Или, защото е достатъчно силен, за да повдига клепачите на мечките през зимата, за които това е един естествен процес. Дали светът трябва да разчита на случайността, дали трябва да разчита на мъката, дали приказката за любовта и човечността трябва да е една друга приказка. Дали трябва да е приказка или трябва да се чете между редовете. Преценете сами. Аз не знам, аз просто разказвам истории.

 

Уютите в смеха й

     Ключът се завъртя високомерно и масивната врата ги подкани да влязат. Къщата не беше нито голяма, нито малка, а от светлината в нея боляха очи. 

       Да се каже, че Райа не харесваше тези къщи бе слабо. Може би имаше хора, които са щастливи в тях, но вероятно беше по единствения им познат начин - някак изчислено с компютър, договорено с клаузи и електронно подписано. 

     Когато влизаше в тези къщи със свои потенциални клиенти в съзнанието й всеки път изникваше образът на бившия й шеф. Тя го видя само два пъти за няколкото години работа като брокер в неговите фирми – на второто интервю, когато постъпваше и съвсем случайно, когато напускаше офис сградата му за последен път. Усмивката му, с нейните твърде бели и подравнени зъби не променяше абсолютно нищо в хладното му излъчване. А погледът над нея напомняше звук от счупване на кристална ваза, изпусната от високите етажи на корпоративната сграда. Прекалено изгладеният панталон, скъпите вратовръзки и часовници, идеално оформената му коса и нокти – цялата тази стерилност и студ я караше да изтръпва.

     

     Момичето не спираше да чурулика като цветно петно сред белотата на къщата.

     - Но, скъпи, любов моя, твърде бяло е, твърде модерно! Виж само! Ако преместя тази статуетка и къщата ще се разпадне.

   - Какво искаш да кажеш? Това е стабилно строителство. Уверявам те, няма да се срути от преместването на статуетка. Страхотна е!

     Младата жена отпусна рамене и погледна над очилата си към тавана.

     Приседнала на края на кремавия диван, Райа се чувстваше сякаш наблюдава всичко това от далечен бинокъл. Нямаше нищо обикновено в това момиче. Пъстрите дрехи, жестове и мимики, рошавата й коса, бижутата, сандалите – всичко говореше, че това момиче е артист. Дори гласът и начинът на изразяване бяха необикновени. Райа се усмихна. Това момиче търси някоя от  н е й н и т е  къщи! От онези, които си умираше да продава. На хора, които умеят да са натурално щастливи в тях.

     Райа не я очакваше. Изобщо не си представяше, че Никола Карапетров има до себе си тази цветна вихрушка. Напереният софтуерен инженер със сини очи, чийто чаркове чуваш как непрестанно изчисляват нещо, цъкат с високомерието на старинните стенни часовници и в същото време хладнокръвно пресмятат нули и единици – той чудесно пасваше на къщи като тази, но никак не беше в синхрон с подобна жена.

      Ако знаеше, само да знаеше... Щеше да ги заведе направо в наследствената къща на братовчед си - близо до река Чая, почти извън Асеновград. Независимо от подробните  изисквания на младежа, които ги доведоха в модерния студ тук.

    Тя искаше да продава точно този вид къщи - уютни като хората, които ги купуват. Къщи, които дишат. Къщи, които разказват.

    Но светът не беше устроен така. Все пак тя беше щастлива, че се осмели да напусне корпоративния свят на недвижимите имоти в големия град. Беше й изключително неприятно да признае, че това, което научи в онзи многоетажен ковчег, всъщност й бе полезно до голяма степен. Но не можеше да преглътне всички отвратителни манипулативни практики, които използваха онези амбициозни софийски брокерчета, бившите й колеги.

     Не! Не искаше да го прави, не искаше да се мрази. Понякога й се струваше, че е родена на тази планета по чиста случайност, поради някакъв нелеп инцидент.

     Клиентите й се бяха умълчали и тихо разглеждаха детайли от вътрешния дизайн на модерната къща – екстравагантните вази, подредени по височина; мекото осветление зад картината в стенната ниша, раздвижените тавани и килими в различни нюанси на бялото; излишеството от обособени кътове за почивка; модернистичните стоящи лампи, които не знаеш как да включиш.

     Тогава, съвсем ненадейно, Райа чу мислите си. Гласът й прозвуча като късане на хартия в читалнята на библиотека.

     - Какво ви събра?

     Младата двойка се спогледа, а после четирите им очи пропълзяха по луничавото й лице.

     - В смисъл? – попита Никола.

     - Какво ни е събрало, се чуди жената. Просто попита.. – поясни му момичето.

     - Ами... един съвместен проект. – каза бързо Никола.

     - Не го слушайте – разсмя се цветната млада дама. – Събра ни Стария град. И после един концерт на Найт Уиш в Амфитеатъра. И една изложба. – тя се смееше. Смееше се и стерилността на модерната къща се размазваше като акварелни бои.

     Райа се усмихна неловко и насочи вниманието им към втория етаж.

- ... две спални и две бани. Едната баня е самостоятелна, прилежаща към основната спалня, а другата е в коридорчето преди втората спалня, която може да ползвате за детска стая. Над коридора имате стъклен покрив, който, освен топлина и светлина, нощем внася и по малко звезди. Не е ли страхотно?...

        След което отново потъна в себе си. Днес беше така. 

     Но скоро след това, внезапно мислите й се разпръснаха като подплашени котета, когато момичето спря да шепти на Никола и извика:

       - Господи! Лошо ми стана... Ужасна съм! – тя се преви на две и подпря гривните си над коленете.

   - Какво ти стана, бе мило? Добре ли си? – в гласа на софтуерния инженер прокънтяха премалелите му крака. Той се приведе над нея, докато трескаво отключваше телефона си.

    - Мишеее, забравих кучето! – тя се изправи и заобикаля в кръг, а полата й на червени божури запламтя между краката й като огън в центъра на основната спалня, цялата в бяло.

     - Е, Детелино! Изкара ми акъла, бе момиче! И къде го забрави? Не е ли в квартирата?

     - Ами... ти нали от паркинга на хипермаркета ме взе.

     - Е?

     - Ами...бях го вързала на онези тръби там до пазарските колички, докато бях вътре, и ти звънна, и се разбързах... Трябва да отиваме, мише, да тръгваме, скъпи! О, божкеее, саминко го зарязах там. Ще ми го вземе някой, побързай! 

     

     Райа отстъпи назад и заслиза по стълбите. За миг и тя се беше притеснила, а после едва удържаше смеха си и вибрациите от потискането му гъделичкаха корема й. Свеж повей я погали, докато Детелина минаваше забързано покрай нея и сдъвкаваше думи на извинение. Миг преди да потънат в колата си, Райа пое въздух и бързо каза:

     - Имам тази къща!

     - Моля? – попита Детелина.

     - Имам къщата, която Вие търсите, Детелина!

     - А, да! Добре. Ще се чуем по-късно. Моля Ви, извинете ни още веднъж. Но така или иначе тази не е нашата.

     - Така ли? – попита озадачено Никола Карапетров.

     Райа внимателно затвори навсякъде, пусна охранителната система и заключи отвън. Качи се на колата и отиде да нагледа къщата на баба Пепа.

     Река Чая се носеше тромаво сякаш някой я караше насила да тече. Старите дървета разгорещено спореха с вятъра. Райа премести резето и влезе в двора. Тук-там бяха оцелели рози и невенчета. Плочките по пътеката бяха потънали в зелен размисъл. Тя вдиша дълбоко и с бодра стъпка се отправи към основната къща. Преди да влезе дръпна провисналите дървени кепенци от прозорците и обра паяжините с една тъжна метла. После отвори вратата на приземния етаж и отвътре я блъсна миризма на буркани с консервирани спомени. След това отвори и прозорците и се зае да почисти. Можеше да стане прекрасно тук.

     Братовчед й беше далеч в корпоративна Америка. Той просто искаше да се оттърве от всичко, което го свързва с родината. Така или иначе той никога нямаше да подхожда на тази къща.

     Скоро Райа и Детелина станаха близки. Толкова близки, че светът се промени, а къщата на баба Пепа започна да трупа нови спомени за разказване.

     - Кое ни събра? – питаше Детелина. И хиляди уюти в смеха й уверяваха Райа, че е родена на точната планета.