Сашо от Русе.

Преди много години, когато с единия крак бях пристъпила вече в пубертета, с родителите ни отидохме на почивка. Отседнахме в станцията на МВР в Китен. Огромен по тогавашните ми представи блок. Още с влизането бяхме сканирани от десетки очи на деца около моята възраст. Почувствах се неудобно и неуверено, докато чакахме за асансьора. Какво ме зяпат тези! Това явно ме е накарало да повдигна високомерно брадичка. Правя го понякога, когато ме зяпат. По-късно, когато се запознахме, ме попитаха дали съм от София. Не, от Пазарджик съм. Почудата им беше голяма. В едни други времена и нрави, вероятно щяха да са организирали залагания. И защо решихте така? Защото, когато дойде изглеждаше високомерна. Аз? Високомерна? Хаха. 

Беше вълшебен остатъкът от ваканцията. Китари, песни и игра на асоциации в една дървена люлка за четирима. 

И пламна любов. Сашо от Русе. Не много висок, с широки рамене, тъмна, гъста коса и същите очи, топли като юргана на баба, онзи вълнения, лъскавия, под който слагаше нагрята тухла, за да стопли чаршафите. И със също така топъл характер. До този момент не познавах никой от Русе.

Сашо от Русе. Помня го. Много добре. 

Тази история се предава от клетките ми на всички следващи клетки. Чакала е да бъде разказана.

Защо ли?

Защото днес ми се усмихна поредният човек, когото не помня. Не от Русе, от Пазарджик. Отвърнах, разбира се. И се зачоплих в дълбините на паметта ми. Но вместо да извадя от калта това, което търсех, аз попаднах на тази малка мидичка от Китен. И Сашо от Русе.

Ще ми се някак да кажа на всички, които съм забравила: Ей, хора, не съм високомерна. Просто имам неуслужлива памет. Лоша даже в някои аспекти. В други не. 

Лятото пълзи мързеливо по корем. Скоро ще заспи на плажа и ще отстъпи мястото си на меланхоличната есен. Ще забравим мидичките и ще заровим краката си в сухи листа. Още и още. После снегът ще затрупа всичко. А на пролет под него ще заблестят отново забравени тийнейджърски любови и други непознати хора, които ни се усмихват...