Време е за меланхолия и обсерваторът в мен се пробужда като Луна, която застъпва на смяна след Слънцето.

Малко закъснявам за болницата. 

Тука, в софийския градски транспорт се обменят биоенергии. Културни са, особено сутрин. 

Харесва ми призивът, който пускат на запис - бъдете вежливи и възпитани и правете място на възрастни хора и бременни жени. Хубава вибрация, която е била първо идея в нечия глава, после се е претворила в реалността. И забелязах снощи как тази вибрация се понесе из търбуха на автобуса, в миг преобрази всичко и разни хора започнаха да правят място на други, които имат по-голяма нужда!

Хубаво ми е като стане така! 

Днес е празник на българския лекар. Поздравявам по Вайбър приятел за празника. А и пътувам за болницата. Така че се замислям за българския лекар и за човека - лекар.

Гледах наскоро Мадлен Алгафари. Тя говореше за това, че всеки от нас има много роли. И ние не трябва да забравяме, че, независимо дали за нас някой е сестра, баща, лекар, този човек не е само това. Този човек е също така жена и майка, има личен живот, служебен, има своите страхове, тревоги, радости, планове... 

И понеже е празник на лекаря, замислям се за всички други роли, които те имат. Хора, също като мен, като теб. С душа, с чувства и емоции, с тела. Със семейства, с родители, с деца, с битови проблеми, с амбиции и цели... 

После мисълта ми литва към душите на лекарите в тяхната професионална роля. Какво се случва там - когато спасят, когато загубят, когато понякога не успяват да устоят на трудностите и, за да оцелеят стават циници... Има ли лекари, които някой ден решават да сменят попрището, защото е толкова тежко? Или пък най-често това е наистина призвание за цял живот, печат, легенда, от която няма връщане ...

В автобуса аз се завръщам от собствения ми мисловен свят и сякаш току що съм се качила. 

Заглеждам се в хората наоколо. Всеки от тях също е влязъл в някаква въображаема стая и е притворил вратата, някои от тях я хлопват по-добре, за да не се преплитат мислите им с тези на останалите хора. Денят предстои - някои от тях още спят, други пресмятат ситуациите, които ги очакват днес или се опитват да се върнат в миналото и да постъпят различно...

Никой не се усмихва в този момент и за миг аз се чувствам сякаш съм последният човек на света. Единствената, която съзнателно изправя ъгълчетата на устните си, отваря съзнателно погледа си и изправя гръбнака. Чувствам как енергията ми, макар по есенно меланхолична, макар пътуваща към своя малък болничен затвор, е жива и светла.

Наблюдавам останалите и така ми се иска някой да срещне очите ми и да прояви любопитство към светлинката в прозореца ми, а после да пресегне със своята свещичка и да си вземе малко светлинка от мен. 

Но в техните мисловни стаи има само телефон и всичко, което той излъчва.

Мисля си, че всички имат болки във врата от тази застинала поза. Знам, защото и аз ги имам.

Мисля си, за тях този автобус е ежедневие. Трудно е да си ежедневно светъл и щастлив.

В слушалките ми свири песента A cosa на Ману Чао, но за първи път в тази песен забелязвам и един странен инструмент, който не съм чувала преди. Оказва се клаксон от друг автобус, движещ се в съседната лента. Засмивам се вътрешно - ето, все пак и аз съм в собствената си мисловна стая, макар с открехнат прозорец, през който нахлуват неканени звуците на големия град.

Връщам се в автобуса и отново разглеждам хората. До мене млада жена е протегнала ръка към металната тръба пред нея. Навила е ръкава си и от там с бойно самочувствие заявява присъствието си татуировка на голям черно-червен дракон.

Кракът й танцува, чудя се дали от нерви или от музика. Хвърлям скришно зениците си в самия ъгъл на окото и търся ухото й, за да проверя има ли слушалка там. Няма. 

А моят крак има пълни основния да танцува от нерви, но ги държа под контрол в този момент. Кракът ми танцува, но от музика. Живее свой живот, сякаш е свързан директно със слушалките.

Обичам Ману Чао. Той ми е една такава жизнерадостна свещичка, от която си взимам огънче. Понякога, вървейки по улицата едва се спирам да не затанцувам. Но току се изплъзне някоя социално приемлива чупка на ханша или китките. 

Скоро идва и моята спирка. Болничната.

Човек, когато разбира, че всичко в живота е на редуващи се вълни, идва хубаво, после трудности, после пак хубаво, та, когато разбираш това, ти се смиряваш и доброволно му се подчиняваш. И всичко някак става по-лесно. Сега ще се погърча - е, добре. След това пък идва време за щастие. 

Такъв е животът. Всичко е ритъм. Във всичко има флуктуации, дори в дължината на женските поли, според модните тенденции 😀

Ето - дадох ви ключа за мисловната си стая. Чувствайте се като у дома си там, независимо дали ще се загледате в модните тенденции на женските поли или ще се вгледате в другите роли на някого - приятел или колега, или домашен любимец. Оставете меланхолията да си дреме на фотьойла в ъгъла и си вземете курабийка от хубавите ми неща.