Възможно ли е?

Този въпрос си зададох, докато гледах снимките на приятели от лятото:

Възможно ли е пресищане, преяждане с красивото?

Ако всичко около теб изглежда истинско. Не модерно и празно. Не кухо. А тежко от наслоени по кепенците спомени. От грижливо подбрани контрасти, без усещането за режисиране. Защото как можеш да връчиш роля на морето? Дори, когато си избрал цветът на къщата си, така че да му отива. 

Ако портите са отваряни толкова много пъти, че всеки ден трябва да поправиш леко надвисналите панти, но чистотата на олющените стълби пред тях пак те подканя да влезеш? 

Може ли да се предозира с това? Възможно ли е да омръзне? Да не искаш повече? 

Възможно ли е да вървиш по криви улици с избуяли цветове от двете ти страни и да не се наслаждаваш? Когато от собствената си височина можеш да видиш покрива на къщата? 

Добре. Това е градче край морето в Гърция. Не може да не е красиво. 

Но все едно къде ще пренесем красивото - дали в красиви, дълбоки очи, дали в мощен и красив глас. 

Не. Не можеш да се преситиш от красивото. Струва ми се, че не.