Помня майка ми със синьото й кожено манто. Имаше дълъг колан, който връзваше на възел. И кадифените й нагърчени ботуши. И онзи пъстър плетен костюм без ръкави. Несъмнено беше модерна и интригуваща млада жена!
Помня как от стълбите на 5-я етаж се прехвърлях на терасата, когато си забравя ключа. Можела съм да стана на кайма и родителите ми до днес да ме оплакват. Но, не! Тук съм, за да се обърна назад и да осъзная това!
Помня как татко се прибираше с малката лилава шкода, нашата първа семейна кола, чиито задни седалки се превръщаха в уютно легло, уплътнено с куфарите за морето. Прегръщах крачетата на сестра ми и тя моите, а щом се събудехме всички заедно викахме „Моо-рее-то! Моо-рее-тоо!“.... Та, когато татко си идваше от работа, нашето къдраво чернокосо куче на име Астит, започваше да лае и така разбирахме, че тате си е дошъл, много преди да се покаже на вратата! Голям детски грях имам към това куче! Обещахме да се грижим добре за него, но не го правехме. И така дойде ден, в който Астит замина в друг град и дом, а после... не знам... Трябва много да е тъгувала за нас и сега съм тук за да тъгувам аз за нея...за да й върна жеста, сиреч...макар че нея отдавна вече я няма.
