Света Анна

Скоро беше, на деня на Света Екатерина, разказах ви за баба ми Екатерина. 

Сестра ми пък, е кръстена на другата ни баба - баба Ангелина. За разлика от баба ни Екатерина, която беше дребна жена, баба Гинче беше едра и румена, хубава, здрава българка!

Съпругът й пък, дядо ни Филип приличаше на Вапцаров. Висок, строен и с хубави вълнисти коси. Очите му бяха с едни тежки клепачи, като да носят бреме, но пък топли, малко тъжни, като в себе си че гледат. 

Мисълта ми лъкатуши като горска пътека, утъпкана от множество пияни мъже. 

Но за баба Гинче ми беше думата. Ясно е, че на баба баничките бяха най-вкусни. До ден днешен такива нито съм виждала, нито вкусвала. Разточваше тесто, режеше на правоъгълници, слагаше в средата им сирене от оновавремешното, захлупваше и притискаше с пръсти краищата, а после на онзи сач от катмите и върху печката. Печката, знаете, от онези дето нямат опашка да влиза в стената. Сутрин, завити до уши, току се отвием и вдишаме охладнелия въздух. А оттатък печката гладно поглъща дърва. Чуваме как потъват в търбуха й, докато баба я пали. Ставаме едва, когато някоя молекула баничен аромат пробяга през малкото коридорче и се шмугне при нас. Боси крачета шляпкат, отварят врати и не ги затварят. Печката вече бумти, а отгоре й - златисти банички. 

На педя разстояние, ей там в ъгъла на печката пък вече къкри липовият чай. Какъв беше този чай, какво беше това чудо! Цял ден баба само долива и досипва, цял ден си къкри и пръска кърваво червения си аромат из цялата стая. Пък вкусен, вкусен! Егаси и липовия чай! Откъде ма, бабо, ги береше тия липи? Дали до канала срещу къщата липи да бяха...? Или тополи? Не знам, не помня вече. Обаче помня шума им. Ветровито беше там, на края на Асеновград. А шумът на тези дървета на шума на морето напомняше. Вечно едно фууу, шшш, фу-ФУУ, шшш. Те този канал го покриха с бетонови плочи и май ги отсякоха онези шумни дървета. Направиха паркинг с навес отгоре. 

Ама преди това, лятото, спомням си, баба измъкваше вечер едно столче пред къщата. Каналът през улицата плиска с водите си, а баба започва разговор с терасите. След малко до нея слизат гласовете от терасите с все внуци. Ех, че хубаво. Улицата спокойна, тичаме, народни топки, гоненици, криеници, а бабите люпят семки и одумват. Идилия! 

Обаче най-вече ме е впечатлило навремето - баба много обичаше да гледа новини. И хем гледа, хем им се кара. Чудно ми е било, значи! Ха, баба, пък да гледа новини. Всичко знаеше какво става в държавата, че и извън нея. И много я ядосваха. Ууу, като че на нас се караше, не смеем да шукнем, само дъвчем мълчаливо. То и без това дядо все повтаряше: Когато ям, съм глух и ням. Не го разбирах аз това нещо. И онова, дето трябвало да ни плющат ушите, докато ядем. И "Дъвчете бавно и смилайте добре храната!" 

Той, дядо, мъдър е бил, ама аз откъде да съм знаела тогава. 

Някога е бил на фронта, казвали са. Баба как ли го е чакала... Ужасно! Сама с двете дъщери. Ще ли си дойде Филип, не ще ли. Обаче дядо си дошъл. Много се беше запалил по едно време родословно дърво да прави. Искаше да разказва, ама ние не щяхме да слушаме. Сега ми е интересно, но не знаем къде е този родови документ... 

Веднъж дядо ни поведе нанякъде. Или бях сама... не помня. И като седна в една кръчма и не стана. Какво съм правила през това време - и това не помня. Ама на връщане усещах, че нещо не е наред. Като се прибрахме стана ясно. Дядо се бил напил. Мъничка ще да съм била. Ама баба така му се накара, като нищо щеше да го набие. Аама-ха! 

Ех, мога така да каканижа цяяяла нощ. Обаче утре ще ставам рано. 

Само исках малко да ви поразкажа, на ръба на деня, дето на Света Анна е отделен. Ей така, в чест на сестричката ми,  кръстена на баба ни Ангелина. 

Жива и здрава да си ми, сис! Много те обичам!