24 ноември обикновено е мрачен ден. Не знам какво им става на тези дати, двадесет и четвъртите. Ето, например, 24 май... всички знаем как дядо Боже всяка година си организира веселба с една голяма кофа. И днес, ей го. Захлупил ни е небосвода, както всяка година по това време и ни гледа сеира.
Все в същия дух, Катка, Катюша, Екна, Катето, на този ден напоследък се случва да се събуди начумерена, в ранни зори, около 10,45 ч., когато някой близък е решил, че вероятно вече е безопасно да ми позвъни.
Обикновено не е познал. И обикновено първият обира всичи „награди“.
- Нали ти писах, че още спя! Що пак ми звънниш?
- А! Ми не съм разбрал! Честит....
- Ама... нали току що ти казах, че още спя!
- А, кога ще ставаш?
- Утре!
- Оф... добре айде...
Тук следва тряскане на слушалка. Дали всички знаете този ритуал, който беше важна опция на старите жични телефони? Беше изключително разтоварващо и краснорчиво да можеш да треснеш слушалката. А сега кво? Никакъв тътен не може да се чуе. Просто приплъзваш пръста. Пу! За това трясъците са малко по-рано, преди затваряне. Представете си човече, от чиято уста на пръски излиза плюнка...
Тъкмо спъхне настроението от първото събуждане и се наместя по-добре в спалнята си, инатливо стискайки очи, ей го – следващият. От екрана нахално те гледа снимката му и даже ти се струва, че се подхилква ехидно.
Няма пък! Тряс (от това беззвучното)!
Резултатът е, че след броени минути съм се разсънила достатъчно и вече опипвам пода за чехлите си.
Лори се опитва да ме спъне, защото й обяснявам, че не тя е в центъра на Вселената, че кафето ми е важно за благоденствието на ВСИЧКИ и че ако продължава да нахалства, ще стои гладна цял ден. Учудвам се на този човек, дето ги изговаря тези неща. Не го познавам.
Запознаваме се след първата глътка кафе. А след втората вече сме на „ти“ и се обвиняваме зле прикрито.
- Много си лоша сутрин. Ама то каква утрин, моме! Слънце ке те види!
- Верно. Ама те си знаят, де. Да не са поемали риск!
- Ми да, ама... май е добре да се извиниш.
- Оф, ми то ми омръзна да се извинявам. Така или иначе, някой ден пак ще ме сварят преди първата глътка кафе.
- Хайде, обаждай се, да свършим тази работа. Да я отметнем, както се казва...
Хубавото е, че те наистина си знаят! Тези дето мога да ги навикам. Дето винаги първи звънят. Най-важните, най-любимите. Дето денят ми с тях започва, с тях привършва, и тревогите ми и радостите ми! Те са ми началото и са ми краят. И са ми всичко, всичко.
И всичко е наред!
Днес е 24.11.2018 г., празник! Това тържествено го изговаря някой откъм вътрешната ми страна. Сядам, кафе, лаптоп, телефон, дистанционно на климатик, дистанционно на ТВ, чаша с течност някаква, електроннна цигара. Подреждам всичко в една линия.
От там нататък изпълнявам съвестно и с огромно настроение задълженията си в този ден! Екатерините днес са много вървежни! С едната ръка отварям месиджи, с другата вдигам телефона. И се въздииигам, въздииигам! И така става, че от сутрешните атмосфери, до следобедните, една Екатерина вече хвърка из къщи и се заплита в полилеите.
А Лори учудено ме наблюдава. С леко объркване и тревожност. И с лапичка ми вика „Успокой се, ще ти помъркам“.
Пък момчето ми си вика наздраве с един македонец нейде из южна Франция. И макето рекло нещо за негов другар. Някой си Витанов.
„А! Ми тя жената е Витанова бе! По баща. От гръцка Македония е дошъл дядо й!“.
„А! Ми там де, там! Тоя моя другар е от едно село до границата!“
„А! Ами от там, де, от там някъде е и дядо й!“
Ех... от село Кърчово е дядо. До Крушово. Гърците някога ги натирили и заселили селото с гърци от майната му.
Я! Да не би и далечните си македонски роднини да си найда днес?
Та, такова ми е. Не е скучно като за бял флаг. Ама не е и тревожно като за червен. Хубаво и топло ми е като средичка на току-що изпечен домашен хляб.
ТВ е на макс и от Ютуб се носят десетки Катерини. Гайди и моми с розови бузи и червени чорапи!
Лелеее, от къде тръгнах, къде стигнах. Далеч от мрачния похлупак на външното време!
Ами, благодаря ви, прекрасни същества! Благодаря!
Няма коментари:
Публикуване на коментар