Иска ми се все да пърхам. Но не може. Има някакъв скрит диригент, който направлява времето. Да е бързо или бавно, да е лепкаво или леко. Бързото ми време винаги е ръка за ръка с лекотата и слънцето. А бавното ... е, то се стели като безкрайна и гъста мъгла и душичката ми е като болна пеперуда, току отпускайки крилата си в калта.

Погледът ми трескаво търси нещо красиво, на което да се спре, но небето е толкова твърдо и тежко. Орхидеята ми има само три цвята. Котката ми има бълхи, а майка ми – деменция. Аз – облаци в гърдите.

Цъкам на телефона, свиря на пиано и чакам Диригентът да добие друго настроение и времето да се оправи. Също и госпожата ми по пиано от вируса, който я е налегнал. Също и тялото ми от острия дефицит на енергия и болки в гърлото.

Не ми се свирят весели мелодии, не ми се свири стакато, не ми се мисли за танцът на мечока. Но по-добре да се насиля... А всъщност искам някакъв танц с високо съдържание на витамин Ц и Д. Или поне малко по-лиричен...