22-ри февруари

 Гълъбите се скупчиха по покривите като втора кожа. Студът тупира перушината им и те изглеждаха два пъти по-едри от преди. Градът тъмнееше от плетеницата на облаците и изглеждаше глух и празен. Така се полагаше на този период от годината. Трябваше да бъде зима.

Но снегът така и не дойде. Мечтата ми да преживея онази снимка, която зърнах през миналия октомври във Фейсбук отново увяхна и пожълтя, окапаха листата й и покриха душата ми с униние. Хижа с френски прозорци, камина и вино, много сняг околовръст и секси мъж, легнал гол на меча кожа - много ли исках.

Беше един твърде подъл 22 февруари. Целият ми ден се влачеше с нежелание в самоубийствен порив, сякаш беше нахлузил летни гуми и натискаше газта до ламарината по пътя към Пампорово.

Запътих се сънена към банята и ритнах вратата с малкото пръстче на крака си. Ядосах се на вратата и я блъснах, а тя се върна с кроше към носа ми. Носът така ме заболя, че от болка се свлякох на земята и нещо в коляното ми изщрака като за последно. Докато се опитвах да извадя наколенката от горния ред шкафове в кухнята, столът под мен изохка като 100 годишна баба и се разцепи в четирите посоки на света.

Ужасно подъл февруарски ден. Реших, че няма да рискувам живота си като отида на работа в този ден и с последните издихания на батерията на телефона ми избрах номера на шефа.

- Какво става, Марина? - разкрещя се той още преди да опра слушалката в ухото си. Последва дълга и гневна реч заради изплувала от нищото сериозна моя грешка в договора на важен клиент, който в резултат търпи загуби от хиляди левове. Съответно, ей така, по телефона, в този февруарски ден, още преди да е станало 9 ч. се оказа, че съм уволнена.

Куцукайки се отправих по коридора към спалнята с чувството, че съм се озовала в някое африканско село, а насреща ми стои един гладен лъв. Покрай мене мина огледалото и ме изгледа с почервенял нос и коса, сякаш претърпяла токов удар. Отпуснах рамене и го погледнах изотдолу:

- Какво ме гледаш, бе! Тъпунгер! - опулих му се аз и тъкмо да го изфраскам с изгасналия вече смартфон, на вратата се почука.

Застинах в някаква странна поза като зомби, поставено на пауза и се ослушах. О, боже! Какво още трябва да стане днес! Бях все още по пижама, а апартаментът бързо започна да изстива след като тока спря. Но не смеех да помръдна. Може би ако остана така цял ден нещата ще се оправят и дори ще получа за награда мечтаната зимна хижа и гол атлетичен мъж на мое разположение. Но вратата вече подскачаше и се тресеше като обезумяла, а след малко и името ми се разнесе из целия вход.

- Марина, отвори! Отвори веднага! Знам че си вътре, чух те как си влачиш чехлите! Отвори маймуно недна. Целият ми таван в банята подгизна.

В този миг, сякаш влакът стрела мина през главата ми, а всъщност беше една простичка мисъл: забравих, че пълня ваната. Точно в този момент се оказа, че стъпалата ми шляпат безгрижно в една рекичка, течаща весело по коридора ми.

О, не!

Отворих рязко вратата, с намерението да гледам тъпо в съседката, докато се откаже да се разправя с мен и рекичката шурна щастливо по площадката на петия етаж. Щом ме видя, съседката наистина се отказа да се разправя с мен и само тихичко, ама толкова тихичко, че сякаш не искаше да я чуя, рече:

- Само, ако може, спри водата в банята, моля... - и се извърна да си ходи, като на всяка крачка стреснато извърташе очи към мен.

По същото време, някъде на другия край на света, чичо ми взел, че умрял. И тъй като съм единственият му наследник, адвокатът му се счупил да ме търси, за да ми каже колко точно съм богата.

Обаче аз нямах ток, нямах батерия на телефона, нямах работа, нямах здрав чорапогащник, нямах представа, че имам чичо и изобщо - нямах!

По някое време този ден, без да подозирам за наследството си, аз отворих прозореца и, вместо сама да се хвърля от него, аз хвърлих тъпия смартфон. След секунда долу се разрази някакъв вокален хаос. Погледнах и какво да видя - някакъв човек лежи, а около него се суетят хора и току погледнат нагоре към мене и ме сочат.

Оказа се, че телефонът ми пернал някакъв 89 годишен дядо по главичката и той взел, че пукнал.

Така, на този твърде проклет 22 февруари, накрая аз се озовах в полицията. Полицаят, при когото ме заведоха беше изключително секси. Седнах срещу него и пригладих кокетно рошавата си коса. Мигнах бързо десетина пъти и се усмихнах при представата, че сме заедно в планината. А той ме изгледа строго и заяви:

- Г-жо Маринова, не се прави така!  Отнехте живота на човека! Макар, че... - за миг гласът му омекна като някой мъж, твърде стресиран, за да прави секс - ... е... - продължи той - близките му се радват... Но! - извиси отново глас той, властен и силен, а аз изтръпнах - Но! Ъъъ... забравих си мисълта! Абе, както и да е! Човекът е бил болен, на умирачка. От 20 години го чакат. А! Сетих се! Г-жо Маринова, не бива да си хвърляте телефона от прозореца! Особено, когато е толкова голям и тежък! Хайде, да речем, че телефонът Ви е някакво мижаво телефонче, евтино и лекичко - да вземете да го хвърлите! Ама....

- Мдааа, дааа - мърках аз в съгласие и мигах като повреден светофар. - Знаете ли, г-н полицай, аз наистина не трябваше така... Но... бях толкова възбудена! Имам предвид ... ах, превъзбудена бях...

- Така?

- Трябваше утре да сме с гаджето ми...

- Да?

- Ами... една луксозна хижа в планината, с камина, червено вино и...

- И?

- Ами... и ... гол... ъъъ... такова... гол под, нали разбирате. Под без килим. И само с меча кожа...

- Мхм?

- Обаче гаджето ми снощи ме заряза... А освен това няма и сняг.

- Мдааа, разбирам! И Вие всъщност... какво? Той Ви се обади днес, Вашето гадже и решихте да хвърлите телефона през прозореца?

- Не, не, никак даже не беше така. Просто... Ааа..., а искате ли да обядваме отсреща в Ля Пикантерия и да... да Ви разкажа, там е по- удобно някак. Макар, че аз съм по пижама... Но няма да свалям палтото, а? Какво ще  кажете... господин полицай?

В този момент телефонът иззвъня и сексапилният полицай уплътни гласа си и сериозно произнесе:

- Полицай Герджиков слуша! Слушам, гусин Началник! Разбрано! Да, г-н Началник! Незабавно ще я уведомя! Разбирам! Но това е чудесно! Имам предвид, че дамата тъкмо го беше загазила... т.е. ..Извинете, г-н Началник!

Полицай Герджиков събра длани и ги мушна между едрите си и мускулести бедра! Повдигна рамене, погледна към тавана, после към мен и после към прозореца. И пак към мен. Усмихна се загадъчно и каза:

- Г-жо Маринова! Марина, мила, искате ли наистина да вземем да хапнем в Ля Пикантерия? Разбирам, че сте имала тежък ден. Напълно разбираемо е!

Аз скочих на крака и уж неволно изсулих палтото от лявото си рамо. Не, че пижамата ми беше сатенена и с презрамки, но мисля, че така беше  редно. Все пак ще ходим заедно на ресторант. Зачупих китки и ханш и замигах прелъстително, когато съвсем неочаквано полицай Герджиков отново стана строг.

- Но нека първо...
- Мда? - замигах аз по-бавно и разочарована приседнах на ръба на стола. Осъзнах, че няма начин този проклет ден да стане изведнъж прекрасен. Въздишката ми беше толкова дълбока, че издълба бюрото на полицая и тупна на протрития ламинат.

- Имаме да свършим една важна работа, скъпа Марина!

"Ей сегинка ще ме заключат с някоя доживотна." помислих си аз и косата ми отново щръкна неконтролируемо.

- Имам заповед да Ви задържа, докато адвокатът на чичо Ви дойде в управлението.

- А? - зяпнах аз и имах чувството, че всичките ми зъби ще изпопадат и всеки момент ще се изложа страшно много пред този прекрасен полицай.

- Чичо Ви, уважаема г-жо Маринова... - той тежко издиша и ме изгледа с такова съчувствие, че за малко да се разплача.

- Има някаква ... - опитах се да кажа аз.
- Починал е!
- ... грешка! Починал? Чичо ми?
- Моите най-дълбоки съболезнования, скъпа моя Марина!

Опааа... нарече ме "скъпа моя". Но какво става тук!

- Но аз имам ли чичо? - изтърколи от уста ми въпрос. Съвсем, ама съвсем неволно!

- Даа! - уверено каза полицаят и допълни - Т.е. вече нямате, понеже нали е починал. Но пък изглежда Ви е оставил наследство... - внимателно произнесе той като ме гледаше като че съм от стъкло и ще се счупя, ако говори невнимателно.

- О! Горкият ми чичо... наследство... - замигах невярващо аз, дотам, че очите ми се напълниха със сълзи.

- Да, наследство! Изглежда, че Наследството е, как да се изразя, толкова сериозно, че Посланикът на България в Съединените Американски Щати се е обадил на Министърът на външните работи, който се е обадил на Директора на софийската полиция, който е позвънил на Началника на РПУ-то, който се обади на мен и ми заповяда да Ви задържа до идването на адвоката на чичо Ви. 

-Да, нали? Доста сериозно наследство ще да е! - уж го казах аз, пък ми звучеше като да го е произнесла съседката от 12-я етаж, когато има ново гадже. И е лято и прозорците й са отворени.

- Но... - каза полицаят и гръдният му мускул направи подскок - Вие сте изхвърлила телефона си през прозореца! И адвокатът не е успял да се свърже с Вас.

В този момент в кабинета влетяха двама души. Един плешив, едър и дебел мазен американец със златен часовник и обувки, по които мухите се разчекват. И един дребен мъж с измачкан костюм и очила с много диоптри.

Дебелият се усмихна като главния злодей в анимационен филм и каза:

- Oh, dear miss Marinova!  - той хвърли куфарчето си назад към дребния мъж, който го улови с приклякане, докато казваше:

- О, скъпа г-це Маринова!

Аз стреснато и бавно се изправях, когато дебелият ми се нахвърли и ме прегърна. Ако можете да си представите как слон прегръща калинка, разбира се.

От там нататък той ме грабна и започна да бърбори и да ме тика към вратата, докато преводачът надничаше ту от лявата му страна, ту от дясната и превеждаше с леко заекване.

Но аз не исках да излизам. Моят полицай Герджиков беше там. И ме гледаше като един Ромео под балкона. Извърнах се и протегнах ръка. А той скочи и сложи в ръката ми визитка.

Но нека прескоча тези досадни подробности, които последваха тук. Важното е, че до края на този странен 22 февруари натрупа 30 см пухкав сняг и пухкава сума в сметките ми, без да си счупя повеме нито една кост.

Какво правя сега ли? Няма да ви кажа!

Шантава история за един небезизвестен вирус. Дано не е отмъстителен.

„Прозорците постепенно светнаха. После угаснаха, сякаш са звезди над облаци. Малко по-късно отново светнаха. Един по един. После с по-бързо темпо, с повече нервност. Семейства чакаха на опашка за тоалетната, закъсняваха, изтичваха на улицата със сандвичи в ръка и кафета, които се разливаха по перфектно изгладени ризи.

‘Eдна разхождаше кучето си. Прекалено пълно и старо, главата му тежеше, а едни тъжни очи се опитваха все нагоре да гледат. ‘Една го гледаше с мъка, натежала като утайка от тежък метал по ъглите на тялото й. Кучето с усилие повдигна глава и очите им се срещнаха в милувка посред нищото между тях.„

По дяволите, казвам си. Пак започнах с проклетата меланхолия! Мъка! Мъка!  Защо все ми се дописва, когато съм смотана. Бих се отказала от писането, само защото проклетото нещо харесва само една от страните ми. Като любовник, който харесва само сексът с мен. Мне! Не съм съгласна! Имам и други лица, мога да бъда забавна!

Вратата зад мен хлопва и в тъмната ми стая бавно влиза мъж с шапка и лъскави обувки. Гледам го през рамо и с безразличие, което далеч не е онова на човек, застрашен от убиване.

- Къв си ти, бе! Къде си мислиш, че влизаш? Влез, влез! Ей сегинка ще те депресирам до смърт. Кво ми мълчиш?

Мъжът не отговаря. Просто си влиза и присяда на малката табуретка в ъгъла. Обръщам му гръб и изтривам всичко написано от сутринта.

Егаси тишината. Все едно и мене ме няма в стаята. Добре, де. Обръщам се отново и се опитвам да накарам очите ми да светят в тъмното. Не се получава.

- Добре, бе пич! Ай кажи за какво съм ти притрябвала?

- Най-после ме забеляза! Какво ти става? Може да искам да те убия, да те изнасиля!

- Ха! Може ли само в обратен ред да е, че и аз да се покефя нещо.

- Признавам, че не съм дошъл за това.

- Защо си облечен като мафиот? Нелеп си, не ме плашиш, просто искам да кажеш по-бързо за какво си дошъл и после, след като няма да ме убиваш... нали знаеш там... приказката за вълка и дебелия му врат, сама ще си се изнасиля.

- Казаха ми, че си доста откачена, хаха. Но да мина на въпроса! Имам една доста особена история. Истинска история. Исках да я разкажа на медиите, но те ме изгледаха като да съм отскочил от близкия психиатричен диспансер.

- Е, и? Свали го това бомбе най-сетне! Не съм в настроение за смях. Само ме разсейва.

Мъжът сваля шапката и под нея лъсва голата истина.

- Ха! Я пак си сложи шапката, че единственият слънчев лъч в тази стая се отразява в темето ти и ме заслепява, хаха. Странен си, харесваш ми. И какво с тази история? Какво ме касае мене?

- Ами... Посъветваха ме да я напиша в книга. Повече щели да ми повярват хората. Представяш ли си? Обаче аз не умея да пиша красиво.

- А красива ли е историята?

- Никак даже!

- Тогава е по моята част. Искаш да я напиша?

- О, да! Но искам да запишеш в предговора, че аз съм ти я разказал и, че твърдя, че е самата истина!

- Чакай! Да не си някаква откачалка верно? Биполярно разстройство, шизофренийка, туй-онуй.

- Не, не, не! Но ако ще ме съдиш, ако ще пишеш с недоверие, всичко губи смисъла си.

- За какво става дума в тази история?

- Няма да кажа нищо, докато не ми се довериш и не приемеш. Не съм болен. Просто ми се случи нещо много странно. Не мога да го обясня с две думи.

- Чакай, чакай, нещо ми е много отвлечено... Образи ли виждаш, гласове ли чуваш? Какво? Недоказуемо ли е?

- М, не. Не виждам несъществуващи образи, не чувам несъществуващи гласове. Приеми го просто като интересна история. В предговора можеш да си изтриеш ръцете с мене. Той твърди, той каза. Нещо такова.

Добре, казвам аз и започваме да работим по историята. Мислех, че ще е нещо ново, нечувано. Оказа се просто един луд, който пътува във времето и от един добър стоматолог в България се оказва част от Италианската мафия през 40-те години на по-миналия век. Убивали го няколко пъти и той все се събуждал в сегашното.  

Всичко започнало след като корона вирусът, наречен още Covid 19 се настанил в дома му и той започнал да прави експерименти върху себе си. Тъй като сметнал, че се подобрява, започнал да прилага „лечението“ и върху близките си. Скоро останал съвсем сам и увреден, погълнат от мрак. Излязъл в една буря да се моли с вдигнати ръце, дъждът обливал сухото му лице и... О, боже! Ударила го светкавица и го пренесла в миналото на Италия! По-голяма тъпотия не бях чувала и едва се сдържах да не го изгоня.

- Но ти никак не приличаш на мафиот, човеко!

- Нужно ми е малко време да вляза в роля, да! 

Така, докато клатя отрицателно глава и се опитвам да запиша тези глупости по своя начин, аз внезапно прозирам, че съм налудничаво влюбена!

И, ето, че през един мрачен италиански ден се оказвам облечена в дълга бална рокля, според модата на деветнадесетите 40 години. Роклята ли? А, тя е златиста. Имам крещящо  диамантено колие, голям пръстен на дясната си ръка и дори нелепо перо в косата си. 

Лошото е, че всеки път като го убият се връщаме в сегашното.

***

От Covid 19 (винаги съм се чудела има ли Covid 1,2, 3, 4 ... 18) не беше останала и следа през 2101 г. Само ние с него се мотаехме напред-назад, разнасящи тези откачени спомени.

„Книгата“ излезе чак през 2150 г.  Във формат 115 D всеки можеше да си я „представи“ съвсем лично. Това беше новата мода в книгите в този момент. Писателят дава само някакъв сюжет.  Наложи се да изтрия описанията, защото те зависеха от въображението на „четящия“. Ще кажете, ами то не всеки има въображение. Така е! Заслугата тук е на онзи мъж, който нахлу в спалнята ми преди повече от век. Не знам какво му става на моя любим, все ги мисли разни. Та, „читателите“ трябва да изпият една доста съмнителна отвара, да запушат носа си и да не дишат поне 3 минути, и въображението им надхвърляше всички очаквания. Книгата си потъна съвсем безизвестно, но патентът за въображение бързо спечели приятели.

А ние спечелихме много пари, така, че, в 40-те години на 19-ти век, се връщаме все по-богати. Притежаваме Мафията и  някои други дреболии.

На 22.2.2222 г. взеха, че дойдоха извънземните. Както можете да си представите, те дойдоха с мир и после започнаха да ни изтребват. Колко банално! Никаква оригиналност.

Тогава моичкият се сети за ...

Познахте! Сети се за Covid 19 и въпросното лечение!

Само не знаем до коя планета ходят зелените. Периодично се връщат тук, преоблечени като италиански мафиоти и после си отиват. А един се обърка. От време на време пристига в България и се прави на стоматолог. Станаха приятелчета с моичкия, но истината за планетите, на които се връщат си остана свещена тайна.

***

- Ела да те прегърна, скъпа!

- Не, любими! След секунда на тази възглавница ще пръснат главата ти. Не искам пак да оплескаме спалнята. Хайде да отидем в банята и да постелим завесата на пода...

Преживяване с мъгла и тоалетна

Шофирам си аз вчера със 130 по магистралата, ясно, хубаво, почти се наслаждавам. И изведнъж - пух - в облаците. Така и не разбрах, че съм влязла в София, а осъзнаването, че изпускам отбивката ме догони едва след като изпускам отбивката. Навигацията можеше да си ме прави на глупачка, колкото си ще. И аз й се оставих, щото и без друго не виждам къде трябва да завия. С нея бяхме в непрестанен диалог. Определено нямаше да е диалог при липса на мъгла! Смотла! Ще ме размята тя като победоносец из мъглива София.

Обаче, тъкмо й намекнах, че е смотла, когато внезапно пристигнах. Алелелелуяяя! Не съм в нечий чужд гараж! Фокус-мокус, баш съм си на място.

На времето - без навигации. Пълен купон! Ама и сега същото.

Шофьорите имали лаф, вика Шпашчо: няма изгубен шофьор, има изгорена нафта.

Ей, само да мръдна от вкъщи и приключенията почват, ей!

Пристигам аз на точното място в мъглата. Но малко съм подранила от точното време. Трябва да изчакам сестра ми да си дойде от работа, нямам ключ. Ама пък точно този ден, тя е с градския транспорт. Не, че има голяма значка в пик столичния трафик. 

Осъзнавам, че няма да мога да я дочакам. Трябва да свърша една работа. Слагам маска на устата и тръгвам да изследвам околността за тоалетна. Докато вървя, викам си, я да изпуша една. Опитвам се през маската, не става, ха! Явно мъглата ми замъгли мозъка. Дедуктивните, детективните, когнитивните и социалните ми умения са спаднали също, както и батерията на телефона ми.

Ама не щеш ли в мрака един светещ отрязък от пространството.

ТОАЛЕТНА! На входа й - пропускателен механизъм, който смътно ми шепти "Качи се на въртележката, нямаш избор! Не си в гората и "тоалет тепси", както казват турските трак драйвъри."

Разумно, казвам си.

Пропускателният режим включва машинка като в Метрото и едно възпълничко хлапе, което, оказва се, не си играе с машинката, а е там, за да помогне. Отракано, възпитано и любезно ми обяснява къде трябва да пусна 50-те си стотинки, че машината не връща ресто и, че тази точно машинка малко трудно приема каквито и да са стотинки. "За това, дайте, аз ще ги...".

За щастие разполагам с 1 брой от най-удачната монета, но съм напрегната от природната си нужда и липса на резервен ход.

Процедурата с пускане на монета - успешна! Ура!

Захождам в миниатюрното предверие предпазливо, докато си представям анимационни реклами на дезинфекционни препарати и поглеждам със следователско подозрение към едната врата и към другата.

Хлапето срамливо се подхилква: 

- Тази е по-добра! - казва мило.

Въздъхвам мислено и благославям пухкавото хлапе за неговата любезност.

Влизам мнооого внимателно. Знам ли какво ще ми падне на главата.

Оглеждам се. Правя бърз обзор на ситуацията:

- Дамско чанте с дълга дръжка + тоалетна дето е с дупка в земята.
- Дълга до пръстците зимна грейка.
- И, о, боже! Нима точно в този момент избрах да облека гащеризон!

Изобщо няма да навлизам в детайли, не бойте се, деца!

Но положението беше сложно! И тъкмо си мисля доволно, че се справих супер успешно, без да топна чантата си и други неща в нежелани субстанции, когато отново се изправям пред предизвикателството "пропускателен режим на обществена тоалетничка".

Нов обзор на ситуацията, впрягам всичките си усилия:

- Хлапето липсва.
- Механизмът не желае сам да се завърти. Започвам да тупам отгоре му. Това копче е само за заблуда. Друг подход?
- Оглеждам хората отвън. Продават зеленчуци, та се пилеят. Само един продавач е свободен и ме гледа с насмешка. Единственото, което помръдва у него е крайчето на устните му.
- Хм! Измервам височината на бариерата. Да мина отдолу - тцъ, няма да мога да стана после. Да мина отгоре - тцъ, рискувам трайно да увисна отгоре и онзи там ще ми покаже всичките си 32 зъба, а това ще е единственото му помръдване.

Ами?

Вече се виждам като арестант на обществената тоалетна, почти изгубила кураж, както като си загубих колата, зарита в снега... няколко пъти. Много съм забавна, мисля си. И съм много смела.

Абе... все ще дойде някой да ме спаси. И ей го - хлапето.

- Вижте, ще Ви покажа! - казва то и минава под бариерата!
- Но аз така няма да мога! - заявявам изумено.

Обаче се оказа, че хлапето иска да влезе в предверието, за да натисне на срещуположната стена едно копче.

И - та-да-да-дааа! Ох, бързо, ами сега ако се заключи докато мина, щото аз не бях подготвена за такъв развой...

Хаха, вървя и си се хиля. Зад маската, обаче. Вече знаех, че не мога да пуша през нея, но можех да си се хиля колкото искам, щастлива, че успях! Справих се и с това житейско предизвикателство! Аз съм направо герой!

Дефибрилаторът /хумористичен разказ/

- Докторе, уф, ох... – Дичо Мотичката сякаш опъваше магаре. – Докторе... оф...

- Кажи бе, Дичо, какво се плезиш, га че ли съм гола мома? Къде се губите сички? Дишаш като да се каниш да изсмучеш целия въздух. Трябва да те преслушам после.

- Спука са гумата, бре, Докторе!

- А, убава работа! Ми залепете я, де! Ха! Чекам ви вече половин час, бре! Я глей колко каси бира, багаж.

- Е, залепихме я, ама не става.

- Как така? С кво я лепихте?

- Ами Тодар намери некакво лепило у тех. Це200 се викало.

- Абе, каун! Така ли се праи, бре! Къде е Горския?

- Де да знам. У гората.

- Въри го намери. Върших му услуга. Той знае как да прави гуми. Ай, бегай. Аз ще почакам отсреща, у Черквата.

- Ама, докторе, да не се упиеш, бе, човек. Нъл ще караш линейката?

- Аз? Да се упия? Че аз алкохол не близвам. Ама пък да не е твоя работа, трезвен съм откак си легнах снощи. 

Пържени шишарки

Пържих шишарки аз тази нощ.

Като резултат, още преди да отворя очи, всичко стана "пържени шишарки" - мъж ми, котката, храната на котката и дори кафето.

Викам му: Днес ти ще пържиш шишарките. Готово ли е? А сложи ли в него една лъжичка пържени шишарки. Сложи на тази Пържена шишарка да яде. Отвори едно ново пакетче пържени шишарки, Пържена шишарка такава.

Ти си любимата ми Пържена шишарка!

И така, мили мои, Пържени шишарки. Може да се ползва за комплимент или обида. За действие, бездействие и свещенодействие. И въобще, универсално словосъчетание!

Денят ви да е пълен с пържени шишарки!

24 ноември

24 ноември обикновено е мрачен ден. Не знам какво им става на тези дати, двадесет и четвъртите. Ето, например, 24 май... всички знаем как дядо Боже всяка година си организира веселба с една голяма кофа. И днес, ей го. Захлупил ни е небосвода, както всяка година по това време и ни гледа сеира.

Все в същия дух, Катка, Катюша, Екна, Катето, на този ден напоследък се случва да се събуди начумерена, в ранни зори, около 10,45 ч., когато някой близък е решил, че вероятно вече е безопасно да ми позвъни.

Обикновено не е познал. И обикновено първият обира всичи „награди“.

- Нали ти писах, че още спя! Що пак ми звънниш?

- А! Ми не съм разбрал! Честит....

- Ама... нали току що ти казах, че още спя!

- А, кога ще ставаш?

- Утре!

- Оф... добре айде...

Тук следва тряскане на слушалка. Дали всички знаете този ритуал, който беше важна опция на старите жични телефони? Беше изключително разтоварващо и краснорчиво да можеш да треснеш слушалката. А сега кво? Никакъв тътен не може да се чуе. Просто приплъзваш пръста. Пу! За това трясъците са малко по-рано, преди затваряне. Представете си човече, от чиято уста на пръски излиза плюнка...

Тъкмо спъхне настроението от първото събуждане и се наместя по-добре в спалнята си, инатливо стискайки очи, ей го – следващият. От екрана нахално те гледа снимката му и даже ти се струва, че се подхилква ехидно.

Няма пък! Тряс (от това беззвучното)!

Резултатът е, че след броени минути съм се разсънила достатъчно и вече опипвам пода за чехлите си.

Лори се опитва да ме спъне, защото й обяснявам, че не тя е в центъра на Вселената, че кафето ми е важно за благоденствието на ВСИЧКИ и че ако продължава да нахалства, ще стои гладна цял ден. Учудвам се на този човек, дето ги изговаря тези неща. Не го познавам.

Запознаваме се след първата глътка кафе. А след втората вече сме на „ти“ и се обвиняваме зле прикрито.

- Много си лоша сутрин. Ама то каква утрин, моме! Слънце ке те види!

- Верно. Ама те си знаят, де. Да не са поемали риск!

- Ми да, ама... май е добре да се извиниш.

- Оф, ми то ми омръзна да се извинявам. Така или иначе, някой ден пак ще ме сварят преди първата глътка кафе.

- Хайде, обаждай се, да свършим тази работа. Да я отметнем, както се казва...

Хубавото е, че те наистина си знаят! Тези дето мога да ги навикам. Дето винаги първи звънят. Най-важните, най-любимите. Дето денят ми с тях започва, с тях привършва, и тревогите ми и радостите ми! Те са ми началото и са ми краят. И са ми всичко, всичко.

И всичко е наред!

Днес е 24.11.2018 г., празник! Това тържествено го изговаря някой откъм вътрешната ми страна. Сядам, кафе, лаптоп, телефон, дистанционно на климатик, дистанционно на ТВ, чаша с течност някаква, електроннна цигара. Подреждам всичко в една линия.

От там нататък изпълнявам съвестно и с огромно настроение задълженията си в този ден! Екатерините днес са много вървежни! С едната ръка отварям месиджи, с другата вдигам телефона. И се въздииигам, въздииигам! И така става, че от сутрешните атмосфери, до следобедните, една Екатерина вече хвърка из къщи и се заплита в полилеите.

А Лори учудено ме наблюдава. С леко объркване и тревожност. И с лапичка ми вика „Успокой се, ще ти помъркам“.

Пък момчето ми си вика наздраве с един македонец нейде из южна Франция. И макето рекло нещо за негов другар. Някой си Витанов.

„А! Ми тя жената е Витанова бе! По баща. От гръцка Македония е дошъл дядо й!“.

„А! Ми там де, там! Тоя моя другар е от едно село до границата!“

„А! Ами от там, де, от там някъде е и дядо й!“

Ех... от село Кърчово е дядо. До Крушово. Гърците някога ги натирили и заселили селото с гърци от майната му.

Я! Да не би и далечните си македонски роднини да си найда днес?

Та, такова ми е. Не е скучно като за бял флаг. Ама не е и тревожно като за червен. Хубаво и топло ми е като средичка на току-що изпечен домашен хляб.

ТВ е на макс и от Ютуб се носят десетки Катерини. Гайди и моми с розови бузи и червени чорапи!

Лелеее, от къде тръгнах, къде стигнах. Далеч от мрачния похлупак на външното време!

Ами, благодаря ви, прекрасни същества! Благодаря!

Елвис е в сградата

Във входа ни осветлението не е автоматично. Ами то и да е, ще стои като лачените обувки на дама, облечена с анцуг. Както и да е. Все има някоя незагасена лампочка. Най-честият нарушител е моето съпружеско тяло, заради което Лиляна беше написала бележка, надлежно залепена с тиксо на стената над ключа: "Моля, загасете осветлението!"

И отварям една скобка по повод личната ми страст към бележките:

Сещам се, че на времето, когато бяхме още млада клетка на обществото, или по-скоро връзката ни беше в предпубертетската си възраст, аз бях решила да дисциплинирам въпросния нарушител, като лепя на всякъде напомнителни бележки. Така, например, на чашата с паста и четки за зъби, залепвах бележка: "Затвори пастата за зъби с капачката за паста за зъби!" Всяко изречение беше добре премислено, така щото да не намирам капачката на крема за бръснене върху пастата и обратното. И така нататък, та чак до бележка, залепена на страничната дъска на раклата, която стоеше зад главите ни: "Сексът започва с любовна игра!".

Затварям скобката.

Та... тази бележка вършеше работа за едно известно време, в което със смях гасехме осветлението. После минахме на етап, подминавайки, да си мърморим един-друг: "Моля загасете осветлението!", на което другият отговаряше: "Е, нали ще излизаме пак."

Тази вечер:

Подминаваме ключа. Бележката отдавна я няма, но не пречи да я виждаме във въображението си. Виждам я там и питам Начката:

- Защо не загаси осветлението?

- Ами... Елвис е в сградата!

Както винаги зацепвам секунди по-късно и започвам да се хиля като напушена. Той също. И си мърмори:

- Мхм. Елвис е тук. Мхм. Като напусне сградата няма да свети ... лампата...

За "Дирижабълите" и Хората

Мишоците. Които, всъщност, били джербили. Но, Леля все ги нарича Дирижабъли.

Тази нощ Леля спа в хола, където спят и Дирижаблите.

Те, всъщност, много не спят, обаче. Леля преброи около 56 вида звуци, които издават, докато ровчат. Така, Леля реши, че те се опитват да организират бягство от Затвора. Особено я обезпокои един ритмично издаван звук, сякаш Дирижаблите повдигат вратичката на клетката, но не успяват да я отворят докрай и тя се спуска обратно като гилотинка.

Леля, вместо да спи, се разтревожи, че бягството може да е успешно... А тогава това ще натъжи малчуганите и ще причини големи щети на мебели и кабели (любопитна подробност е, че и двете думи завършват на "бели", което, в случая се произнася като "белИ".)

И... така и стана... Джери, или Том, не се знае, щото са като еднояйчни близнаци, а и вероятно са такива, избяга! Избяга!!!

Какво облекчение, че на сутринта, това се оказа само един сън.

Да бяхте видели, само, личицата на децата, когато им казах, че тази нощ мишката избяга... преди да разберат, че Леля тази нощ просто оплете дебело въже между реалност и сън.

Игра на думи

Ей до сега играхме на думи с племениците. Беше весело, забавно. Обаче, нали знаете какво става като започнеш да чоплиш семки?!

И си шофирам към къщи и в главата ми:

Тутурутка, трактор, тимберица, ТРИФИДИ, ТЛЕЙЛЕКСИАНЦИ, темерут, трътка...

Ей сега приключвам поста, само да ви кажа още няколко...

тарикат, тласък, туфа, трубадур, тогава, тебешир, тленост, тагадък, тири-лири, тутурутка,

Вече го казахме..

трендафил, тепавица...

Представях си, че като се прибера, Лори ще напъха чорап в устата ми. Обаче, нъц де, аз и на ум мога...

тегав, тепавица, труп, танго, трупам, тека, титкам, трикольор, тропам, тиреоидизъм..

Лельо, кво е тва!

Току що ми каза дума - тва.

Да бе, триста пъти ще го казваме.

Сега пък ти ми даде дума - три.

Три хиляди.

Триста тридесет и три

Оооххх...

Дългокраката и Небостъргача /разказ/

Лятото не беше съвсем обикновено. Но, кое ли лято, е! 

Неда седеше в шезлонга и отпиваше от чашата така, сякаш чашата й правеше изкуствено дишане. След всяка глътка от този странен коктейл, с още по странно име, Неда се чувстваше все по-жива! И все по-пияна, разбира се! Сега плажът й напомняше на ... нещо... на нещо друго... Сякаш Бог е нарисувал реалността, гледайки от картината на художник, а не обратното. 

Ха, каква смешна мисъл, каза си тя, и отпи отново. 

В чашата отдавна нямаше вече нищо, но Неда така и не разбра това. „Какво й има на тази чаша?!“, беше единствената мисъл, с признак на съмнение.

Барманът я гледаше с насмешка, от която на всеки трезвен човек, би му дошло да го фрасне. Той беше един много типичен плажен барман! Изпълняваше блестящо ролята си, без дори да се замисля - механично, но прекрасно, така че да привлича туристките, както богатите мъже привличат онези плиткоумни и меркантилни красавици. Тялото му бе като изваяно, лицето красиво, а погледът никога не беше директен, винаги изпод вежди или ъгълче, подпомаган от една лека, флиртуваща усмивка. Шоуто по приготвяне на коктейлите беше на ниво, с всичките му там жонглирания, разтърсвания и подхвърляния, в които грижливо бяха втъкани еротични намеци. А, когато някоя дама не знаеше какво точно иска, той бе насреща с цяло представление! С чудесно подбрани думички, подкрепящи едно силно екзотично преживяване, той описваше вкуса и ефектите на определен коктейл, като умело вмъкваше комплименти и сравнения, въздигащи женското самочувствие на туристката чак до Екзосферата на Земята. Така беше постъпил и с Неда. Но, освен стандартните похвати, за най-изтормозените женски души, барманът имаше и специални съставки! Точно така прецени той и Неда и, съответно, тя вече не знаеше изобщо къде се намира, защо се намира там, с кого и как, както не помнеше и малкото си име. Само фамилията.

Тя тъкмо разсъждаваше по този въпрос... 

* * *

Странно нещо е алкохолът, мислеше си Румен, заравяйки

Клюкарки

Има в съседство една гръмогласна шивачка. Вратата на ателието й - все широко отворена. Там се завърта кой ли не, за да научи или съобщи някоя важна клюка, с което да допринесе за богаството на Банката за клюки. И така цяяял ден.

Някой път се получава надклюкарване.
- Па чакай да ти кажа за Марето!
- Какво? Че е правила сватба на дъщеря си? Аз вече знам!
- Не ма! Сватбата...! Тваа ясно! Друго искам ти кажа! Марето отишла при оня, дет беше на Гера Кофата мъж. Па са разведоа. Сещаш ли са?
- Не! А... на Верчето колегата ли ма?
- Същия!
- И? Ко той?
- Ми той нали ся бачка в съвета, та им помогнал по-бързо да станат документите.
- М... И кво от тва?
- Ми нищо. Ма после се обадила и на оная, любовницата на оня.
- Кой ма?! Нищо не ти разбрах...
- Ма оня ма! Дет живее срещу магазина. Ние нали на магазина пием кафе, та я виждаме кат оди у тях...
- М! Както и да е... Аааа, да ма, сетих са. Дет работеше в Горското.
- Аха! Та той па ся нали работи в паспортна. Та и там бърже й направили на булчето личната карта. С новата фамилия, новия адрес... всичко...

Хм... мисля си аз... дефицит на клюки трябва да е настъпил, щом опряха документите на булката да коментират... Ми, то, покрай този магазин и тази маса, дето пиели кафе, вече сигур никой не смее да мине ...

- Ама гледам тая, Гина, как простира тениските..
- Как?
- Ми ей тъй, като плашило, нали са сещаш... ръкавите тъй отгоре на въжето...
- Ма не мой така, ма! Таа а болна жената! Ръцете й треперят, найш ко а тва... да не дава Господ...
- Ба!

- Виле, чаай да та питам нящо...
- Питай!
- Ма миналата седмица имаше некъв мъж у вас, ма!
- Къв мъж, ма, Росицо! Аз съм жена на 70 годин...Не се излагай, мъж...
- Ма имаше, ма! Ей там пушеше на терасата!
- Къде, ма?!? На коя тераса?
- Ми там..  И на двете тераси. Пушеше цигара.
- Ма тва а зет ми, ма! Мъж! Тва а на сестра ми мъжа...

Та... Ама някой път не се чува добре от балкона ми...
Седя си на балкона и слушам. Гръмогласна е, шивачката, но не достатъчно, че да чуя всичко. Коли минават, птички чуруликат... А пък и репликите на събеседниците се чуват, колкото да не помисля, че си говори сама. Та се получават едни безсмислици... И така и при мен настъпва един дефицит, като в държавния бюджет по време на криза, че и извън нея...

И тъй, както не чувам всичко, умът ми услужливо предлага думички за запълване на изречението. Но, на умът ми, не му се занимава със смисъла, щото всичко това го прави някак разсеяно, по задължение...

Гъза ти нещо куца. (О, боже, това беше умопомрачително! Я да взема да си почистя ушите)

Това не е... (минаващ автомобил), това е кубизъм! (Хм... какво й разбира главата от кубизъм... ама... може да е зашила няколко парчета плат накриво...)

Има девинска, хисарска минерална... брациговска... дОбра вОда (това е местност до Пазарджикк, ама то и там има минерална вода, защо ми стана толкова смешно).
Наляво, наляво, към мен, към мен, на ляво (Хм... това много добре го чух, но не ми носи никаква информация...) (проклети минаващи автомобили)... нейната кола...(Или пък беше пола... все пак е шивачка)

Ейххх... врътна ключа, ясно чух изщракването ... Тя вратата й кат нея, шумна и приказлива... Язък! Дори кафето не успях да си изпия...

Нищо. Тя ще дойде пак.

ПС:
Съвпадът с реални лица и събития е напълно случаен. Или почти...

Следобед с книга.

Днес пролетта нещо се беше объркала с летните горещници...

Но на балкона ми е сенчесто и приятно. Моят термометър, вграден неизвестно къде в тялото ми, принципно е един доста шантав термометър. Чувствителен и капризен, той често ме влудява с мрънченето си по всякакъв температурен повод. Обаче, този следобед, на терасата, и термометърът, и аз, се умълчаваме в мъркащо доволство. Грабваме една недочетена отдавна книга и се просваме на шезлонга. Чуруликане, аромати, цъфнали дръвчета и китки, една мързелива котка под стола ми и една недочетена книга, всички единодушно заключаваме, че тук е има – няма 25 градуса, животът е прекрасен и няма да мръднем от стола, докато не стане, евентуално, поне някое земетресение.

Та така, всички ние се зачитаме с една ленива усмивка и времето спира. 

Но тъкмо на второто изречение, нейде след 14 ч., служители на Синя зона, откриват съвещание на ъгъла под блока. Шефът е ясно разпознаваем, поради ентусиазма на предприемач, който държи да конструира кораб за междупланетен туризъм, на всяка цена, опитвайки се да увлече задрямалите върху дувара служители, привеждайки красноречиви примери за контактуване с неправилно паркирали в България, по света и в Космоса.

Махвам с досада и прочитам още 2-3 думи, които, както се оказа, вече съм чела няколко пъти, и все още, слушайки привежданите примери за неправилно паркиране и неизпратени СМС-си, внезапно се изпаружвам на стола – гърч, предизвикан от басите на някаква чисто нова музикална уредба, последен модел, и новото парче на Слави и Криско. Опитвам се да локализирам източника на досадния шум, но звукът сякаш идва от... Космоса. Лее се като градушка навсякъде и скапва пролетната растителност, която преди малко се опитваше да избуи на доволното ми личице.

Оставям книгата, а Лори се скрива още по-дълбоко под стола. Какво ми остава, освен да си пусна музика... Неочаквано, явно, Разрушителят на Тишината е бил санкциониран поне с дърпане на ухото от някой възастен, мечтая си аз, така че настъва покъртително беззвучие

Е, не чак толкова покъртително, и, съвсем не беззвучие, защото Шефът на Синята зона, продължава разпалено да убеждава служителите си в необходимостта да се построи космически кораб, за който няма значение как точно ще паркира, щото, все пак те са част от екипа на Синя зона. А Синята зона е навсякъде, дори в Космоса. Пък, ако няма, ще измислим някой местодомуващ на дадената планета, който да внесе предложение в Общината за обявяване на въпросното космическо тяло за Синя зона. 

Слушах, слушах, и, когато почти се чувствах като надъхан служител на Синя зона, тръснах глава и се освестих. Часът е нейде между 14 и 15 ч., аз съм на терасата си, излегнала се комфортно в шезлонга и държа една книга. Аз не съм служител на Синя Зона, добре съм, добре съм... 

Изправям се, и докато вдишвам дълбоко, заставам в поза Войн. А, докато издишвам, ясно и високо, заявявам реторичен въпрос:

- Извинете, но вие нямате ли си някоя Конферентна зала, в която да обсъждате проблеми?!

Човекът така се стресна, че май гуменката му се отвърза. А служителите, поседнали на дувара, обръщат глави на горе в поза „Благодарност към някаква поизнервена гражданка, дето се е облякла като перест папагал“. Чувствам облекчението им, което по вибрациите си много напомня на мъркаща Лори и, особено в мига, в който Шефът любезно се извинява и се качва на колата си. Евала на Шефът! Алелуя!

Ехаа! Поемам дълбоко въздух и се заслушвам в тишината.

И, тъкмо отново посягам към книгата, внезапно изпитах глад! Добре де... Я да си намажа фАлийка с лУтеничка. Влизам вътре и си мисля: Ще си я направя както баба едно време. С масълце. Вадя първо маслото, после лютеничката и накрая хляба. Две фАлийки. Ще стигнат. Ех... само да ги нямаше тези зелени петна по кората.... Пу! Добре деее... Ще отида до магазина. Обличам се, пазарувам и доволно, отбелязала, че все още няма 4, се отправям към Балкона. ФАлийки с масло и домашна лУтеничка, няколко колелца саламче, плочка сиренце, божествено домашно кисело мляко, шезлонг и книга.

Идеята да четеш книга, докато хапваш, битува, навярно, от древността, когато книжката е била още каменна плоча. И да я окапеш, няма проблем – изплацикваш я в реката и си готов. Примлясквам с удоволствие, седнала в шезлонга, наоколо е ... чуруликащо, Лори отново заема мястото под стола, а до мен на масичката, табличка с вкусотийки. На второто изречение, което, както се оказа, вече бях чела, част от чудесната фАлийка с лУтеничка, се изсипва върху хартиената книга, сякаш ми заявява, че съм я намазала на неправилно място! Пу! Оставям фАлийката, забърсвам внимателно лУтеничката, или поне тази част от нея, която има грапава текстура, оставям книжката и взимам фАлийката отново... То се е видяло... 

Лори излиза изпод стола и ме гледа с очи, гладни като ... щях да кажа цигане, но те не са толкова гладни... Поделяме си саламчето. Мажем си още една фАлийка, докато книгата, заедно с Лори, наднича подигравателно в чинията ми. Но аз съм доволна. Паля цигара и гледам минаващите. Чувам женствен мъжки глас:

- Ама лельо Марче, аз чувам, че звъниш, ама съм в Панагюрище и ...

Тоя па... Разбирам на жена си да го разправя, че бил в Панагюрище. Ами то на леля му Марче... Смея си се сама. И си викам: „Ясно е, че днес няма да чета. Без друго си беше недочетена тази книга. Я да взема да ви разкажа какво става, когато човек твърде много е решен да си почине, четейки. Наливам си топла бира, взимам лаптопа и сядам отново в шезлонга.

Crazy me and gorgeous Lory и песента "Как се случва любовта"

Пролетта, песента... идва ми да се влюбя ...

Но просто се забавлявам :)

Пожелавам ви добро настроение!

Мис Маяна Уичълдроб - 3

Цялата история ТУК

3.

Минаха почти две години, откакто старият сър Арчибалд задряма в края на втората част от историята, и, изглежда, че тя заспа дълбоко, заедно с него. Две години, откакто за последен път ме посети тази симпатична досадница. Естествено, чак след като си бях легнала, и, клепките ми сладко натежаваха, а за голямо съжаление нямах компютър на разположение. Тогава госпоицата настояваше да стана и да бучкам клавиши през телефона, като тропаше с крак в такт 7/8 и тръскаше глава, докато прекрасните й къдрици съвсем се изправиха, но аз устоях на скандала и не записах нищо от това, което се беше случило.

Та, в този първи ден на февруари 2018 г., докато пиех кафето си, Фейсбук неочаквано изплю спомен за Маяна, а тя се възползва най-безапелационно от това и приседна с настоятелен укор в прелестните й очи, на дивана до мен.

Отворих уста за да кажа, евентуално: „Добро утро, драгоценна, къде бяхте до сега?“, но скандалът беше подготвян старателно цели 24 месеца, следователно, можете да си представите, колко виновно ми се стори кафето на вкус... Не се усетих кога отворих лаптопа и потънах в историята, която Мис Уичълдроб задиктува безжалостно.

***

Цяла сутрин слънчевите лъчи влошаваха настроението на госпоица Уичълдроб, докато най-после, облак с цвета на едновековната кожа на нейния годеник, не ги върза в торбата си, и, тогава, една сдържана усмивка заигра върху луничавото личице на прекрасната ни героиня. Тя, цялата отвратителна утрин, очакваше автомобилът на възлюбения да се появи на алеята, но от него нямаше дори и намек, тънък като английски хумор.

Точно, когато Маяна вече възнамеряваше да се качи на каретата си и да му вдигне първия грандиозен семеен скандал, пред вратата на разпадащия се замък, в който госпоицата имаше честта да живее, от както се помни, спря карета, покрита с черни дантели. Лъскави черни коне, риеха настилката, сякаш бяха главни археолози в Археологическите служби на графство Съфолк. Вратата на каретата се отвори с прискърбие, от което и най-жестокия убиец, би захлипал като бебе, нехранено поне от предния ден. От там се подаде един нос, чийто притежател, или се движеше с голямо закъснение след него, или, въпросният, не беше изрекъл нито една истина през живота си, в следствие на което, носът беше раснал като 100 годишна английска морава, която само бе поливана.

Мис Маяна ахна с леко преиграване и, тутакси хвърли поглед на нежната си ръка, с пръсти тънки и дълги, като спагети, където с неустоим чар се мъдреше годежният пръстен на сър Арчибалд. Погледът на нашата чаровна майсторка на скандалите, отхвръкна отново незабавно към прозореца, за да провери дали собственика на носа вече не го е последвал. И, о, Боже! Та, това беше самата Госпоица Арчибалд, сестра, на очевидно вече покойния годеник на мис Маяна Уичълдроб. Тя беше доста по-млада от покойния си брат, на има-няма 88 години, и, за разлика от него, бе жилава и злобна като кралска кобра. Под черното дантелено наметало, устните й почти не се виждаха, тъй като те, и без това, представляваха прекалено тънка стегната чертичка, с леко кривнати на долу краища. Госпоица Арчибалд се тресеше по стълбите като желирана торта, с решителност, която едва не накара мис Маяна да се строполи на пода от притеснение, нещо крайно нетипично за нейната скандализираща особа.

Икономът й вече отваряше вратата, макар от това движение почти да нямаше нужда, тъй като намерението на Госпоица Арчибалд да си върне наследения годежен пръстен, щеше, и без това, да я пробие, сякаш беше от хартия.

Без да губи ценно време, и без да обръща внимание на възръженията на иконома, мис Алчибалд, продължи по стълбите към покоите на мис Маяна Уичълдроб, докато тя самата се въртеше като петле-ветропоказател, в търсене на най-подходящото скривалище за годежния пръстен. Внезапно, в главата й, покрита с руси къдри и шапчица с перца, изплува като умряла риба, един детски спомен! Зад ламперията в десния ъгъл, до прозореца, на стаята, която на времето беше кабинет на нейния многоуважаван баща, веднъж, когато бе още малко момиченце, мис Маяна, без да иска, видя, как сър Уичълдроб, потъна в самата стена. Сега нямаше време за това, така че тя просто отбеляза с удивление този факт, след което пусна пръстена във вазата с пищни червени рози, поставена на малката масичка с позлатени крачка, до кушетката. Точно в мига, в който пръстенът, все още, си провираше между стъблата на розите, път към водата във вазата, носът на мис Арчибалд вече бе в стаята.

Мис Маяна разшири очите си, колкото й беше възможно, ахна високо и ясно, докато си припомняше уроците по припадане от детството си, и, с изящество се строполи на пода. Съгласно учебния материал, главата й трябваше да се строполи последна, с плавно движение върху лявата й ръка, като, при все това, беше нужно, да се пази прическата, шапчицата и перата върху нея, така че да останат в същия перфектен и моден вид.

Както и да е... След около 2 часа, вратите в замъка бяха съборили всичката мазилка около тях, докато мис Арчибалд с военна стъпка напускаше сцената, решена да съсипе инатливата годеница на покойния й брат, за това, че не върна пръстена. Но, пътьом, взе че и тя умря...

Очаквайте продължение! 

И сънищата си имат жанр

Идвам от бъдещето аз, току що. С Лори бяхме насред война с извънземни.

Не ги видях как изглеждат, щото ние избягахме от полесражението някак. Промъкнахме се зад един камион, а после тъкмо прибягваме към един автобус и той взе, че гръмна. Разхвърчаха се части от него и една седалка с един човвек в нея падна до нас, а той се обърна и протегна ръка, обаче нямахме време да го спасяваме.

Хукнахме към една рядка горичка с криви дървета в нея и бягахме, бягахме. Докато стигнахме един просторен изоставен хамбар. Там можехме да си отдъхнем.

Но после се чу шум. Изкарахме си акъла. Не бяха извънземните, бяха нашите. Настаниха се в склада и не разбраха, че сме избягали преди това. Помислиха, че сме дошли заедно с тях.

А после Лори изчезна. Чувството, че съм я загубила беше ужасно. Намерих я. Тук имаше някакви подробности около намирането й, обаче не ги помня.

Не можем да се оплачем от липса на въображение.

Сещам се, когато сънувах историческия екшън, в който ме преследваха нацисти... Интересно е, че и сънищата си имат жанр.

Обаче, колкото и да ми е забавен този факт, предпочитам другия път аз да преследвам някого.

От какво все се опитвам да избягам?! Ей това ме чуди... Нямам усещането да е свързано със здравословното ми състояние. Но, все пак, е най-вероятно.

Сънищата са като една паралелна вселена, замисляли ли сте се? Това е още един наш живот, който обиковено не съзнаваме. Там, където можем да бъдем най-искрени, далеч от многоизмерния ни образ в съзнаваното, където често играем роли дори пред себе си.

Но защо, когато подсъзнанието ни решава да ни излъчва кинопрожекциите си с неми филми, те най-често са мистични и трудни за разгадаване... Така или иначе, е решило да се свърже с нас, защо просто не ни изпрати "факс": "Ей, я се стегни малко и иди до личния да ти преслуша гъдрите!"

Ама не можело. Подсъзнанието работело с картини от време оно, когато не сме били дори още на нечленоразделен етап. Е, що? Нали човекът се променя. Еволюира. Нали минахме през епохата на заглушаване за да стигнем до децата индиго...? Археитипни образи разни още ще ни се мотат в паралелната ни вселена... а уж е по-умна...

И защо винаги изпивам кафето преди да си изговоря всичките врели-некипели... Никога не се уцелват по време... Или врелите - некипелите ще свършат преди да съм си допила кафето, и то после ми доскучава... или кафето ще превари мислите, което, някак си, не е вдъхновяващо...

Не ме слушайте, просто си говоря...

Есе за простирането

То, тая работа не е като оная... От тука, от там... навсякъде да стърчат или висят разни неща. Хаос! Не може така!

Стил си трябва! Наука!

Това е като да напишеш някоя глупост във Фейса. Веднага ще наскачат френдовете, които в случая с прането, са просто комшии. И ще зпочнат да те хейтват и спамят.

- Маалии, виж я тая! Единият чорап - надолу, другият - нагоре!

- Никаква класа няма тук, ужас!

- Аз, например, кюфтетата без лук не ги одобрявам ... – неуместно ще се присети третата. Тя, тази реплика, е за разчупване на ледове и не е нейна, ама тя не помни, че е гледала филма.

- Тая пък!

- Не й обръщай внимание! Изкукуригала е! Виж моето пране! Ето така трябва! Двата чорапа един до друг с отвора на горе! Да не вземе да изтече животът през тях!

- Ауу, сакън! Не съм съгласна! Виж моите! Един до друг, подредени по тоналност. Виж, виж! Като дъга!

- Абе знам те аз тебе, и ти не ги правиш правилно нещата, ама виж я тая! Горнището на пижамата къде е, пък долнището чак в другия край! Пълен абсурд!

- Що бе, и аз така го правя! Панталоните на един ред, блузите на друг, по-подредено е!

- Подредено – трънки! И къде ти отива тоналността!

- Ииих, верно! Чакай да ида да преместя онези слипове!

Има хора, шпионирам и аз по "стените" им, като във Фейса, простират по големина. Ама като

На СПА

Печелим награда от томбола и така се озоваваме във Вела Хилс през седмицата, няколко дни преди Коледа.

Тук има 7-8 паркирани коли, но кьорав турист не се вижда.

В хотела сме сякаш само рецепционистката на хотела, пиколото, рецепционистката на СПА центъра, двама масажисти, двама сервитьора и ние двамата. Прекрасно! Сякаш сме наели целия хотел. На самотен остров сме. Само двамата!

В басейна, досаждам му:

- Снимай ме. Чакай, чакай! Не така! Защо топиш апарата като ще снимаш над водата?!

Правя еленови скокове и размахвам ръцете си като крила на голяма бяла птица.

- Смешна си!

- Аз искам да съм смешна! Само че... сладко-смешна...

- Да ... Ама си смешно-смешна...

- Е... добре де... признавам... трия...

Така и така съм на вълна ПАРП инхибитори - този път малко смях

Отивам аз да си получа резултат от генетично изследване. След около 1/2 час излизам от срещата си с доцентката, напомпана с нови знания.

Съпругът ми: М? Какво?

Нямаше си работа да пита...

Започвам аз да обяснявам, че не са установени генни мутации на BRCA 1 и 2. Но е възможна едноредова или двуредова грешка в ДНК, причинена от партньори на горните гени в клетката, или пък да са в причинна връзка с влияние на средата. А в света вече се прилагат много ПАРП инхибитори и то без да се провеждат изследвания за конкретната грешка. В България още ги няма. Важно е да е запазена чувствителността към платина, защото този факт е косвеното доказателство за грешка в единия или двата реда ДНК. (Спестявам му термини като "секвениране", "соматични и генеративни" и т.н., предавайки едивствено квинтесенцията).

Поглеждам го за да видя светва ли му лампата, обаче очите му смело заявяват: "Нищо не разбрах!"

След малко устните му казват същото.

Докато се питам изпълнен ли е със смисъл опитът ми да му обясня отново, той посочва над вратата на катедрата по микробиология и изрича тържествено:

- Ако беше доц. Денев, щеше да надпише тук:

"ЧОВЕШКИЯТ ОРГАНИЗЪМ- СЪВКУПНОСТ ОТ КЛЕТКИ!" (пояснявам - от филма "Двойникът" с Тодор Колев)

Цялата ми, почти професорска, сериозност и припадащата й се компетентност, се разпаднаха като пресъхнала пясъчна фигура. Начката - палав морски бриз, издуха пясъка и го потрупа на безформена, хилеща се купчинка.

Без друго вече нямах грам съмнение, че нищо не е разбрал.

Няколко часа по-късно се прибираме от София. В колата - тишина.

Изведнъж съпругът ми дълбокомислено добавя: "А, когато клетките се разхлабят, какво правим?! Затягаме гии!" (цитатът е от същия филм).

Задавих се от смях!

И отново осъзнах, че мъж ми е много прав като казва, че има цитат за всеки случай от живота в старите български филми!

Случка в аптеката

Отивам онзи ден до аптеката. През стъклената врата виждам възрастна дама, която се кани да излезе и любезно изчаквам. Тя, застанала на вратата, се опитваше да хване по-удобно багажа си и се бави. През това време току ме поглежда и все по-втренчено. Най-после решава да излезе и, понеже изпита неудобство от вглеждането в мен, решава да обясни леко конфузната ситуация, докато се разминаваме на вратата:

- Ох... ама така ми заприличахте на една съученичка...

(Съ...уче...ничка...?!? - накъсва се мисълта ми от шока. Дано поне е жива... Иначе трябва много да съм изплашила бедната женица...)

Махва с ръка и додава:

- ъъ... на млади години...

(Ох...камък ми падна от сърцето, пу-пу, плюя аз мислено в пазвата си...)

- ... пък си викам, не знам да има дъщеря...

- Случва се - отговарям шаблонно, с широка усмивка, резултат на облекчението, че, все пак, не изглеждам на около 72.

Затварям отвътре вратата, наблюдавайки жената как потъва в обърканите си мисли. Стори ме се пребледняла, макар да беше сумрак.

Май цяла нощ няма да се отърве от чувството, че е видяла призрак, горката....

Прабаба ми - Стояна

Прабаба ми Стояна, която нямах честта да познавам, била блага жена с добродушна усмивка.

Освен това готвела по сватби и погребения и била много почитана заради тези свои умения. А и майсторела, по спомени на баща ми, най-вкусните постни манджи, които изобщо е опитвал. Като се има в предвид, че татко е всеяден, и всичко му се слажда, то това е огромен комплимент за неговата баба.

Веднъж гощавала някакви майстори цигани. Кусали те много сладко. Но котката искала и тя, навирала се чак в чинията. Единият от циганите, на име Ариф, ревностно пазел манджата си. Пернал котката с лъжицата по главата и без да поиска нова, продължил лакомо да поглъща вкусната гозба.

До последно тя пушела и цигари - по препоръка на доФтора, с цел да свали килограмите и кръвното ... мдаа... виж как лекували едно време...

Та, баба Стояна, вече на една достопочтена възраст, подпирайки се на бастунчето си и гледайки си в краката, внимателно изкачвала стълбите у дома, в с. Строево. А насреща, на междинната площадка,  имало огледало. Когато стигнала площадката, най-сетне можела да изправи глава. И какво да види?!? Някаква й се пули отсреща. Стреснала се и тутакси нахокала натрапницата, кокореща се в огледалото срещу нея:

- А ма, ти ко праиш тука, ма!!!

А друг един път, баба Стояна минала покрай радио точката, закачена на стената. И тъкмо подминавала, когато радио точката издала характерния звук "тън - тъънн" и услужливо съобщила:

- Часът е точно 12 часа.

Обаче баба Стояна не дочувала. Спряла, извърнала се и попитала:

- Колко, колко?

Така и не получила отговор.

Та така, голяма скица е била прабаба ми Стояна.