Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

21.10.2021 г.

Онзи ден си захапах езика. Ей така, докато ям. Но не в крайчето, а някак си по средата. Изобщо не знам как го постигнах. Умея ги тези неща, някак по дифолт ми се получават. Мога да изброя много примери. 

Ето, например, днес вървя. Бързам. Не, защото трябва, а защото искам. Сега, вярно, че тротоарът е като току - що разкопана археологическа находка от палеолита. Но, хайде сега, тротоарът ми виновен. 

Та, вървя си аз, с неочаквано бодра крачка и неочаквано добро настроение. Неочаквани, понеже, цяла нощ какво прави Кати? Ами много работи прави. Само не и да спи. И, тъй, както си вървя, спъвам се. 

От главата ми мигом се разхвърчават мислите, коя на където свари, като при бой с възглавници и така се разхвърлят, както едно сърдито хлапе може да отиде и да разхвърля пъзела на батко си с 2000 части, метър на метър и половина, тъкмо преди да сложи последните няколко парченца. В същото време лицето ми се изопва така, че фенси слънчевите ми очила почти могат да изпаднат от него. Едната ми ръка се подготвя да подпре тялото при евентуално падане, а пискюлът на шапката ми се опитва да избалансира положението, така щото да поубие скоростта, с която се очертава да се стоваря на тротоара. 

Сякаш ще ми се размине. Но - не! Всичко се повтаря с обратна сила с другата ръка напред и пискюла в обратна посока. Мислите ми за това как ще си получа пратката с новозакупени блага за симпатичната ми особа, която с тях ще стане още по-симпатична, вече никакви ги няма. На мястото им - поредното колебание - да падна или да не падна. 

Тъкмо надеждата бива подпряна от леко завръщане на баланса, когато се оказва че - не, няма да стане. Перспективата светкавично се сменя отново с евентуално размазване на тротоар. 

Е-га-си дългото падане! Бе, няма ли край това чудо, бе. Или ще падам, или няма да падам. Какво е туй нещо. Все съм се колебаела дали да направя нещо или нещо подобно, или пък да не правя изобщо нищо. Ама чак пък такава неувереност... 

Ами няма да стане! Аз съм смел човек. Като съм тръгнала да падам, ми да взема да си падна и толкоз. 

До тук добре, ама... то имало и спирачен път.

Бе, с две думи, беше зрелищно. Цяло чудо е, че аз, часовникът, телефонът и очилата ми останахме цели. 

Тутакси ме наобиколиха 5-6 човека и ме награбиха да ме вдигат. Ама на мене в момента хич не ми беше до тях, защото тъкмо видях всички съзвездия накуп, най-вече голямата и малката мечка, стрелец и някакви други неизвестни до сега в човешката наука Астрология. Тези съзвездия, които съзерцавах в екзактно този момент, полегнала като римлянин сред девици, вероятно не са известни дори на извънземните. 

Както и да е. Добри хора. Един приятел и той там. Наблюдава ме от почтително разстояние, докато ме разпознава. Предлага ми да ме закара, ама аз отивам ей там, на още 10 метра в куриерския офис. Бе, нищо ми няма, бе. Успоредно с това до мен разтревожено се визуализира и целият екип на офис за кредити БНП Париба, както и един брой техен клиент. Дори не видях кой беше този силен мъж, дето така професионално повдигна всичките ми десетки килограми, ама евала! Трябваше да го целуна! 

Ама много мили хора, ей! Дай Боже все такива да срещаме. Поканиха ме хората на диванчето в офиса, наляха ми вода, предложиха ми да извикат бърза помощ, въздържаха се да ми предложат бърз кредит, дадоха ми памук и кислородна вода да промия рани и дори ми предложиха и лепенки. Благодарих им, пожелах им здраве и те самите да не бързат като бързи кредити, особено по бавни тротоари. Но да го направя и публично. Ей така, като реклама дори да звучи. Не бях падала така от години, като изключим последния ски сезон на Пампорово. Ама туй, на тротоара повече боли. 

И, така, де, добри хора по пътя да ви пожелая, ей така, за всеки случай! Да спите добре и да си гледате в краката (когато ходите, а не, докато спите, разбира се) 

Освен това, когато се храните, дъвчете бавно и смилайте добре храната! Така казваше дядо ми Филип. Аз само да допълня - собственият ви език не е за ядене!

Няма коментари:

Публикуване на коментар