Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

17.11.2021 г.

 Уж просторен, салонът е някак тесен и притъмнял. Не, че не работи осветлението или нещо подобно. Тъмнее от душите на хората. 

Наблюдавам ги, докато чакам редом до тях. Не е нужно да ми говорят, за да разбера. По лицата им има достатъчно думи, цели фрази, истории. В позите на тялото, в походката, в мимиките им и жестовете им. Достатъчно е. Аз просто знам. 

Това са хора, с които съпреживяваме общи обувки. Наблюденията ми ме изпълват с емпатия и тъга. Лицата на боледуващите са бледи и изопнати. Устните им и раменете им са превити от невидими кръстове, които носят. Очите им са сякаш целите само зеници, достатъчно широки да поемат целия ужас. Бръчки, издялкани от неопитен каменоделец образуват дълбоки ями по някои лица. Повечето се движат се като сенки на самите себе си, бавни и уморени като 100 годишни костенурки. 

 Аз съм една от тях. Една от нас. 

Разпознавам етапите, през които някои от тези хора минават. 

Първо онези, при които първоначалният шок още вилнее, дивее и събаря всичко изградено в душите им. Те задават объркани въпроси и дъхът им излиза на пре-се-кул-ки, сякаш са тичали цял един живот, опитвайки се да надбягат опасностите по пътя. 

Разпознавам и другите, ентусиастите, хората, които след първоначалния шок са се напомпали с решителност и оптимизъм. Те спазват строги диети и са винаги усмихнати. Мислят, че вече знаят достатъчно и искат да го разкажат на всички. Не чакат покана.

Разпознавам и онези, които не са успели да преглътнат още този хап... "Защо точно на мен!", "Какво толкова сторих, Господи!", "Няма да се справя!"... 

А ето ги и и тези, подобни на мен. Мълчаливи, докато не ги попитат. Минали хиляди пъти през подобни разговори, преживели какви ли не лекари и болници, манипулации, интервенции, операции, терапии. Минали през шока, през фазата на превъзбудения оптимист, през всичи видове фази на отчаяние, през всякакви форми на страх и несигурност. Спазвали диети, вече не. Чели, слушали, гледали - начели се, наслушали се, нагледали се. Пречупвали се хиляда пъти и сглобявали се хиляда пъти, остават да личат следите. Можем да говорим, можем да споделим, да кажем. Но не настояваме да го правим. Седим тихо в салона и изглежда всичко ни е ясно. 

Може би след време ще дойде етап, в който вече нищо не разбираме.

Не знам... Но всеки трябва да извърви този свой нов път, свил толкова внезапно нанякъде. 

В началото е сякаш вървиш с превръзка на очите в непознат терен, докато нещо те преследва. Страшно е. Но после постепенно се научаваш да се справяш. И ако намериш онази част в себе си, която държи златния ти резерв, тогава - извадил си късмет! 

Съм една от тях. Една от нас. 

Една жена падна. Държеше своя резултат от ПЕТ скенер. Не мога с малко думи да опиша какво представлява този момент. Сякаш си комарджия. В плика е "всичко" или "нищо" и ти нищо не можеш да направиш за този зар. Не знаеш. Но те е страх да видиш. Вървиш. Решаваш, че не можеш да чакаш повече. Отваряш в движение, сякаш е кутия бонбони, която тайно се опитваш да изядеш съвсем сам. Падаш. Просто е. 

Помагат й. Идват хора в бели престилки. Спокойна съм за нея за този момент. Но, иначе си мисля, че е отчаяна, на ръба на срив. За това я питам нещо в знак на внимание.

Едно момиче пък пуши с гръб към мен и лице към ъгъла. Пред очите й стоят решетки. Пуши бързо. Не мисля, че се лекува. По-скоро придружава някого. Преживява болката на любим човек. Но се държи. Вероятно мислите й бързат към факта, че доста закъснява за работа... Стори ми се доста символично, че потърси спасение в решетките, срещу които застана в този ъгъл. 

Мога да продължавам още. Обичам да наблюдавам хората. Да си мисля какво преживяват, кое ги прави хора. Днес съм сред свои. Просто... така е тук... и простете ми за минорното ми днешно. Доста е сиво-черно-кафяво. 

Но после ще облека нещо шарено. И всичко ще си дойде на мястото!

Няма коментари:

Публикуване на коментар