Чувате ли как боботи Светът?

Чувствам го през кожата си, дори когато не гледам телевизия. Светът вибрира в своите най-ниски вибрации. Баритонов плисък, срещу който трудно се пътува. Плаващи пясъци от страх, но и сякаш едно странно вълнение, за това че получихме роля в поредния апокалитпичен филм. Роля, в която като че ли за първи път осъзнаваме, че животът има край.

Светът се променя пред очите ни с всичките нови ограничения, но и възможности.

С откриването на тази топла вода, че отдавна сме можели да се видим с приятели и близки във видео чатовете, когато ни дели разстояние. Но не сме го правели.

С необходимостта да чуем родителите си, да ги чуваме често, с любов и загриженост.

С проумяването на ролята на учителя в този свят. Ролята на лекаря, на полицията, на хората, които правят и продават храна.

С осъзнаването на невидимите неща, които могат да бъдат толкова силни, че да ни разболеят, но и силни като молитвата и вярата, които спират потъването ни в лепкавата история на един вирус.

Да, хората оставаме различни. И ще останем различни. Светът ще остане вълнуващо място за всички. Но не всеки е толкова силен, за да противостои на всичко това. Да, има хора, които връзват камъни на краката си в своята слабост да се справят с това. Има ги и хората, които вечно ще спорят, ще са недоволни, ще се сърдят на всичко и всички.

Обаче ги има и онези, които се раздават доброволно за другите. И онези, които вярват в промисъла и в Бог. И творците, които намират път към своите почитатели дори в тези трудни времена. Има ги вдъхновителите, просветителите, добрите хора, хората със завидно чувство за хумор. И слава Богу! Защото те са тези, които приглушават тревожните сирени на сегашното.

Но ние можем да умрем. Да, разбира се. Не само, че можем. Все някога ще го направим.

Но ние сме незначителни. Да. И не. Колкото сме микроскопични точици, толкова и можем да направим за другите.

Но злото е заразно... Мда... няма добър вирус, по дяволите. Вирус, който да ни оздравява. Но доброто в нас умее също да бъде заразително. Даряването – на средства, на добра дума, на внимание, на кураж, на светлина - под всякаква преносна форма...

Каквото предизвикват тези неща у нас зависи много от нас. Ние се оглеждаме в света и светът се оглежда в нас. Но ние избираме канала, който гледаме, а не той нас.

Нашите мънички вселени от вяра, надежда и любов едва трептят. От нас зависи да разпалим огъня. Защото, ако оставим в нас да безчинстват страхът и гневът, то и физическото ни здраве е застрашено - най-слабата брънка ще даде на късо.

За това, приятели, дайте път на онези свои лудости, които сте възпирали, за да изглеждате нормални. Пейте, смейте се, творете, благодарете за всичко, което имате и не говоря за вещи, и се молете, призовете всички свои най-цветни и хубави ресурси.

Всичко минава и всяко нещо с времето си. Както се казва и в добрия стар и вечен Еклесиаст:

Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.

Време за раждане, и време за умиране;

Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;

Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;

Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване; Време за разхвърляне на камъни, и време за събиране на камъни;

Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането; Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне; Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене; Време за обичане и време за мразене; Време за война, и време за мир.

...

Познах, че няма друго по-добро за тях, освен да се весели всеки, и да благоденствува през живота си; И още всеки човек да яде и да пие и да се наслаждава от доброто на всичкия си труд. Това е дар от Бога.

...

Каквото съществува е станало вече; И каквото ще стане е станало вече.