В последните години толкова свикнах да си правя, каквото си искам, че постепенно стана тъй, щото правя всичко наопаки и някой път се чувствам като в Космоса.  

Но какво ще правя там. Там дори няма кино. 

Така се стигна до това, че почти отидох на кино. Гледам афиша на премиерата на ридлискотовския Последен дуел и примлясквам с удоволствие бъдещите пуканки, а след това утолявам жаждата с дъъълга глътка вредна Кока - кола. В главата ми една мисъл се сви като Gollum с гримаса при мисълта за кофеина, а друга я изплеска по темето с контрааргумента "така или иначе не спиш". 

Разбира се, тъй като си правя, каквото си искам, съответно, когато си искам, трябва да отида без компания. Това не е проблем. Но щом си представих пуканките и колата, тутакси върху лицето ми изникна маска. Почувствах се почти като Анибал Лектър, чийто зъбки тракат, докато под носа му размахват парче сурово месо. Мне! Не, не и не! 

Междувременно, имам да уча, мисля си. Ама толкова издалече си го мисля, сякаш е било миналия понеделник. 

В петък вечер някога и аз бях млада. Но, както често се случва, взех, че и аз остарях. Пък да изпитвам фалшива петъчна превъзбуда си е като имитация на оргазъм. 

Е, добре. Да си признаем най-после - просто ми се искаше днес да изкръшкам от здравния ми app. Но кого лъжем, м? И, понеже аз мразя да лъжа, в крайна сметка нахлузих кожените кецове (Бог да поживи техния производител!) и грабнах ключа за колата. Човек никога не знае за какво този ключ може да му потрябва, когато го няма в джоба. 

Тъй. Както се оказа, ключът за колата влезе в употреба, защото представяте ли си - излязох БЕЗ ЧАДЪР, но в колата си имам един, който много прилича на плажен по размера си. Така че Мери Попинс бодро закрачи през локвите с едно единствено здравословно намерение да направи определен брой крачки и едно не дотам здравословно - да си купи цигари. 

Да вървиш по тротоарите на Пазарджик в това време е като игра на Дама. Някога бях съвсем посредствена в тази игра, но сега със задоволство установявам, че се справям доста добре. Вървя по тесен тротоар, с голям чадър и се удрям в дръвчетата, кой знае как поместени там, докато накрая започнах да се мисля за Люк Скайуокър. Толкова се превъзбудих в бързо темпо да се разминавам със стърчащи от сградите неща и клони на дървета, че забравих да гледам в краката си. То пък файда, ако бях гледала... По разкривения тротоар цяла една Марица тихичко си криволичи и никой не знае от къде извира и къде се влива. 

Спирам за цигари. И понеже съм си наопаки, взимам и портокалов фреш. Ех, да беше 6 сутринта, цена нямаше да имам, за мене щяха да се бият на фондовата борса. 

Поне проявявам разум да не го пия по улиците, сякаш е юли и съм на плажа, и с примирение го оставям да потъне в раницата.

Излизам отново на улицата, а чадърът ми е син. Хиля се на себе си и сама се аплодирам. Разпервам чадъра и поглеждам часовника си за отброените крачки. 

Какво?! Е, не е честно!

Почуквам го сякаш е ТВ на стайна антена, но това е - изминала съм само 3978 крачки. В интерес на истината се усещам в много по-добра форма отпреди две седмици, когато едва се влачех. Е, знаете, куп причини имам за това, но съм се заела с проблема. Отбелязвам това с удоволствие, напук на факта, че не съществува по-бавно отброяване на крачки от тогава, когато много бързаш да ги навъртиш, а навън вали и се чувстваш стар, дебел и Мери Попинс. Но, singing in the 🌧, продължавам нататък, стиснала зъби и чадър с решителност, от която вече ми се повдига. Да бях повдигнала и чадъра, за да видя Черно море, проснало се безбрежно пред мен достатъчно рано, че да го заобиколя. В последния момент десният ми крак полита напред, високо, високо, високо, скачам, летяяяя. Невероятен въздушен скок. Приземявам се плавно с върха на пръстите си (е, малко идеализирам), а след това тъпам като анимационен герой, тупатупа-тупа-туп, после пак лъвски скок, завъртане, шпиц. 

Колко съм глупава! Чак сега се сещам, че трябваше да си сложа слушалките. С музиката на Лебедово езеро нещата щяха да бъдат съвсем различни. 

В този момент съзирам един водопад. Ей така се излива от една сграда. Чадърът ми, освен, че е син, е и голям. Весело устремявам поглед и забързвам към проливната струя. Нямам търпение да мина под нея. 

БАМ! Чуруликане. Освествам се. Това беше много смешно! Чадърът ми се удари някъде, а аз забих чело в дръжката му. Стоя така с двата крака в една локва и си мисля - да бях отишла на кино. 

Е, не! Прибирам се. Събувам се. Поглеждам крачкомера. По дяволите - 4965. 

Сега пия портокалов фреш и тръмбовам на място. Но поне е сухо.