И той вече не е жив. Замръзна в изоставена кола, няколко месеца по-късно... Беше алкохолик. За това беше станал и бездомник. Не обратното. Предишната зима заспал пиян на снега и пръстите на единия му крак бяха посинели.
Но беше странно да го чуеш как говори с една особена мекота и остатъци от интелект от един предишен живот.
Понякога оставях храна за него в пенсионерския клуб до офиса. Не се знае стигала ли е до него.
Казваше се Спас. Това име ми е скъпо, по близка до сърцето ми друга причина.
Понякога много ме ядосваше, влизайки в банката мръсен, миришещ отвратително, за да иска пари за бира.
А това цвете, което ми подари тогава не беше единственото. Питам го откъде пари за цвете. Цветарите му го дали без пари.
Оказа се, че се прави на Сирано Дьо Бержерак, от името на срамежлив продавач на вестници.
- Той като те види - обяснява ми Спас - и му идва да се скрие под тезгяха. Толкова е притеснителен. Покани го - вика - на обяд.
Мдам...
Един ден получих и любовен смс на служебния телефон. Взели го от визитка.
На другия ден привиках Спас. Ей така с показалеца и един толкова строг поглед, че може и тогава да е премръзнал и нещо в него да е посиняло.
А той се свива и ми разправя, че нямал нищо общо този път. Вестникарят взел, че се осмелил той лично да ми пише.
Така става понякога човек като прояви добрина. Наложи се да взема крути мерки.
А после той умря.
Но ми остана това от него: Утре може да не съм жив. И всяка година ден преди именния си спомням за него. И за това, че каквото има да се прави, за да бъдем щастливи, трябва да се прави днес.
Защото утре може да не сме живи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар