Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

16.11.2021 г.

Когато ходех на работа в банката се обличах елегантно, по-често в скучни цветове и задължително с висок ток. Харесваше ми да се обличам така.
Рядко си позволявах нещо по-цветно.
Но вече не се налага да ходя на работа в офис и постепенно избрах практичността и напълно забравих за елегантните костюми и високи токове, а те ме гледат с измачкан и обвинителен поглед от претъпкания гардероб.
Освен това се оказа, че имам нужда да включа повече цвят. После се улових, че за разлика от целия ми живот досега, когато имах определени цветови периоди (червен период, земен период, виолетов период, рус период и прочие) към днешна дата постепенно включих в облеклото си всички цветове на дъгата.
Отвреме на време, обаче, усещам се и си сверявам часовника с моето момче. Той никога няма да ме излъже.

Например, гледам аз едно розово огледално яке. Ама толкова огледално, че си представих как по улиците жените вървят дълго покрай мен като покрай витрина, за да проверят дали гримът им е ок и дали вървят достатъчно изправени. А, когато пресичам вечер пешеходна пътека мъжете псуват тоя дето ги заслепява с фаровете си, т.е. мен. Момчето не одобри. Толкова!
Все още внимавам, или поне така си мисля, да не мина напълно отвъд, откъдето няма връщане и така да стана новата Мими Пеперудката.
От друга страна, радвам се на свободата си да не ми пука кой какво си мисли за това как изглеждам. За новата лична карта дори се снимах почти без коса. Ами какво пък, това съм си аз. То в последните години с коса вече рядко се виждам като изключим омразните перуки, които понякога слагам за разнообразие.
Както и да е.
Вървя си вчера, свършила съм някои задачки и вече бавно и с телефон в ръка подхождам към колата. Навлякла съм червения си пуловер-рокля с поло яка, синьо яке, бяла шапка и чорапи на дебело райе в бяло и червено. Раницата ми е зелена мента с кафяви дръжки.
И чувам съвсем близо зад гърба ми някой говори. Неволно вдигам глава да видя кой и забелязвам, че една възрастна жена си говори сама. Оказа се, че говори на мен.
- Еех, така като ви гледам младите, хич не ви пука как се обличате. Много ви се радвам, младички, шарени. Такава свобода!
Обръщам главата си над дясното рамо и я гледам. Бавно включвам какво ми говори. Облечена е скучно като повечето прилични възрастни дами с яке, панталон, шапка и чанта в убити цветове, които сега не си спомням. Казвам:
- Ами как, разбира се! Че от какво да ми пука.
После нещо ме гложди и додавам с оправданието:
- Тези пуловери-рокли са модерни сега.
Тя продължава да каканиже и да се смее, докато бавно ме подминава. Все в същия ред на мисли.
- Благодаря за усмивката - допълвам.
- Ааа, не, аз благодаря за усмивката.
Така и не разбрах подиграва ли се или наистина се радва на свободата на по-младите.
А преди седмица виждам късо бяло зимно яке в един магазин в града. Влизам. Възрастен мъж търси размера ми, за да пробвам. Пробвам. Не стои добре. През това време влиза разярена жена и започва да се кара на този мъж, а аз като че ли й преча да го изяде. Оказа се оригиналната магазинерка. След малко аз меря, а тя вече едва се сдържа. Толкова иска да изяде някого.
- Ама тея якета ги носят ученичките. - гледа ме точно като че съм слабоумна и напълно загубила връзка с околния свят. Прави изразителни физиономии, които биха обидили всеки друг.
- Мерете това! - изкомандва тя, докато ми подава съвършено скучно яке като кройка, като цвят и като материя.
Както и да е. Диалогът продължи още малко, докато тя отново реши, че по-вкусен ще бъде възрастния мъж, понеже не говори и не противоречи. Накрая казах, че е твърде напрегнато тук, вече не ми се пазарува и напуснах сцената.
Аз, разбира се, не искам чак толкова късо яке, както се оказа. Просто ми омръзна кройката на класическите леко вталени якета. Но не можех да не забележа, че явно вече леко се оклонявам от нормите. Не, че ми пука, но все пак. Чувството за пълна свобода е привилегия на лудите, така, както съмнението е привилегия на интелигентните. Аз очевидно имам и от двете по малко. Или от едното в повече, не знам.

Обаче така ги виждам нещата - трябва да има повече цвят! Повече чувство за свобода! Да е светло и весело! В този свят, в който кипи от тъмнина и тревоги, трябва да има повече дъга и пъстроперести папагали! Повече пърхане, повече радост! Повече оптимизъм и добро настроение! Повече смелост за безвредно и дори ползотворно излизане от "правия път", за сметка на вредните такива.
Та, такива ми ти разсъждения в този мрачен ден.
С нетърпение чакам черния (защо е черен, защо не е шарен петък, звучи доста по... шарено) петък, за да закупя един доста шарен чадър, с който ще веселя хората навън, когато е мрачно и вали!

Няма коментари:

Публикуване на коментар