Отивам аз на някакво интересно голямо събитие. Отвън и вътре е пълно с младежи. По-късно ще има вечеря. Много хора, всички говорят, смеят се. Ще бъде забавно.
Вечерята е богата. Има толкова много храна и толкова разнообразна, че се чудя откъде да подхвана. Пред мен на масата - огромно печено пиле, прилича на пуйка. Разположено по гръб, цяло. Искам да хапна от него, но не ми се занимава да го разфасовам. Зад мен наредени една върху друга пластмасови кутии с най-разнообразни и апетитни десерти. Все пак хапвам от пилето и изяждам много от тези малки чудни сладости.
По-късно се оказвам в най-веселата и шумна групичка хора. Пием питиета и се чувстваме близки.
В един момент забелязвам, че сервитьорът вдига пилето ми. Огромното пиле, изчоплено само от едно крайче. И той го отнася. Минава ми мисъл на възмущение, но се оказва, че ни викат в голямата зала. Явно за това прибират.
Човек на трибуна ни дава инструкции. Събитието е една огромна ескейп игра. Не просто стая, а в цяла сграда. Забелязвам през един вътрешен прозорец, че първата групичка е готова да тръгва. След нея поетапно ще тръгнем и останалите. Вълнуващо е.
После внезапно се събуждам. Как съм заспала изобщо? Изправям се. Покривът е изтърбушен и на места се вижда небето. Чувам шум и ме залива паника. Ставам и си проправям път през паднали греди, мебели и предмети. С периферното зрение забелязвам някакъв луд. Чувам го да се смее зловещо. Мяркам го за миг. Напомня на То от едноимения филм. Облечен е в бяла престилка с вързани ръкави и кръв по нея.
Тичам към вратата, може би на същата тази зала, в която бяхме по-рано. Има две-три стъпала. Опитвам се да отключа, докато паниката още ме владее. Чувам, че лудият се приближава. Зад мен има тежка завеса, а аз се намирам в тясното пространство между нея и стълбите.
Лудият рита завесата. Отварям вратата, тичам. Лудият ме настига, но само се смее зловещо и нищо не предприема.
- Какво става? Какво се е случило? Кажи ми - питам обезумяла.
Въртя се в спирала, опитвам се да намеря хора. Досещам се, че може би трябва да се пазя от хората, не да ги търся. Срещам младежи. Държат оръжия. Гледат уплашено, говорят бързо, движат се в плътна група. Сякаш не ме забелязват. Не се пазят от мен.
Отново питам какво става. Някой бута нещо в ръцете ми.
През счупен вътрешен прозорец, обвит с найлон и боклуци се мярка сянка. Някой от групата от младежи казва напрегнато:
- От друг отряд е! От друг отряд е!
Тичат в другата посока, а аз съм парализирана. Свличам се на пода по стената зад мен и вратата се отваря. Симпатичен млад мъж насочва пистолет към мен. Чувствам напрежението в него. Цялото му тяло е стегнато и мобилизирано, до там, че усещам вибрации.
Никога не са насочвали пистолет към мен. Свивам се на малка топка, стискайки нещото, което младежите ми дадоха, още дори не съм осъзнала какво е. Очакването продължи цял век. Като непрестанни, прескачащи се вълни в мен една през друга, ме заливаха примирението, ужасът и надеждата, докато накрая младежът отпусна ръка и затича след групата. Срещам и други хора, всички с различни вещи, приспособени за оръжия. Попадам на още няколко силно стресиращи ситуации. Все още не разбирам какво става, когато попадам в светла стая. През мястото, на което до скоро е имало прозорец, а сега просто зееше дупка, се вижда хубаво синьо небе. В тази стая никой не тича. Всички са насядали на кой каквото намери. Хилят се. Досещам се - изглеждат напушени. Задавам въпроси, а те само се смеят и повтарят последната дума от поредния ми въпрос. Най-после един рошав младеж с иронична усмивка кима към прозореца.
Прекрачвам през краката им и поглеждам.
- И какво? Сгради.
- Сгради... - повтаря след мен рошавият и се смее само с раменете си.
Поглеждам отново. Всички покриви приличат на спъхнати мехури. Заглеждам се по-внимателно. Всички сгради са като тази. Стоят изправени, но под спъхнатите покриви се забелязват паднали стени, прозорци, греди...
И тогава наистина се събудих. Беше ми студено и ме се ходеше до тоалетна. Обух долнището на пижамата си, отидох до тоалетната и си легнах. Поколебах се. Ако заспя бързо, може да го досънувам. Да видя каква е тази работа. От друга страна, сънят беше доста интересен, цял филм. И ако повторя няколко пъти сцените в ума си, докато още са пресни, ще го запомня и после ще мога да го разкажа. Спрях се на второто. И ето, разказах ви го.
Това е съвсем наистина. Някои от сцените ми се загубиха, но и достатъчно съм запомнила. Беше стресиращо, имаше ужасна безизвестност, чувство за безизходица. Но и никой не се осмели да ме нарани, сякаш нещо ме пазеше. Имаше последователност и връзка между събитията.
Вечерта, докато се въртях в леглото си мислех: къде изчезнаха всичките ми музи. Защо изобщо не ми се чете, не ми се пише, рисува, танцува. Добре, че поне е пианото (макар, че и в това няма голямо развитие). Как може едновременно толкова да ми липсват живите контакти и прегръдки, и в същото време да не ми се контактува. Да предпочитам собствения си тревожен свят...
Онзи ден срещнах приятелка. Тя така се зарадва (аз също), че разтвори ръце и без грам колебание ме прегърна, а аз се подпрях с ръка и се задърпах. Изненадах се сама от реакцията си. Дори засрамена се извиних за нея. Макар, че се очаква да сме въздържани в това време. Съжалих, че не се отпуснах в прегръдката, това хубаво чувство.
И явно в съня ми изплува това, другото чувство. На необратимост, на катастрофа и безнадежда. Не заради самия вирус. А заради променените човешки взаимоотношения. Изолацията, зимата, собствените ми здравните проблеми, чувството, че си губя времето... И усилията, които полагам, съпротивата. А животът просто си върви покрай мен. Хора тичат, с оръжия или не, напушени или не. Приспособяват се, бранят се, стрелят се с думи, мразят се... Или пък не...?!
Та така... Аз, мислителят, заклещена в каменната си поза, обречена да разсъждава без да стига до никъде.
Но ето, че пописах.
Няма коментари:
Публикуване на коментар