ПТП

Денят ми започна рано с ПТП. 

Не бях участник. Слушател бях. Две жени, чиито тела не виждах, но сблъсъкът на колите и гласовете им отекваха като планинско ехо в 7 сутринта. Или поне на мен така ми се стори. 

Едната дама, ухо-чувно (нещо като очевидно, но по слух) беше доста по-възрастна и опитна. И не бе виновната. 

За това пък виновната имаше млад, треперещ глас. 

Ясно е, че, ако на която и да е кола, някой успее да сгъне вратата, собственикът й ще бъде бесен. 

Последва повтарящ се "диалог": 

 - КАКВО НАПРАВИ, БЕ! - под спалнята ми гласът вибрира от гняв. Боде. 

- Извинявайте, не Ви видях...- гласът трепери от ужас, като да е настъпил по невнимание Годзила. 

- МИ КЪДЕ ГЛЕДАШ БЕ! КЪДЕ ГЛЕДАШ! НЕ МЕ ВИДЯЛА! - гласът набира армия. 

 - Ами... Аз.. Аз просто... - гласът изтънява все повече. Току ще се скъса. И ще скъса и сърцето ми. 

- ГЛЕЙ КАКВО МИ НАПРАВИ КОЛАТА БЕ! МААЛЕЕ! - армията вече е мобилизирана в пълна степен и развява кърваво знаме. Сигурен знак, че не само ще спечели, но ще изяде и кокалите, останали на бойното поле от виновника за военна мобилизация. 

- Съжалявам! Вече Ви се извиних. Какво да кажа... Аз просто погледнах на другата страна, но не погледнах на тази. - гласът вече хлипа, хрипа, хълца и подскача от страх и нерви. И аз подскачам от нерви. Излизам на терасата за визуален контакт и евентуално вербално самоубийство, намушвайки се между хълцащия глас и армията на гласът - канибал. Визуалният контакт се губи между клони и проядени от гъсеници листа. А гласовете си дават Тайм-аут. Отказвам се от вербалната акция по самоунищожение и лягам с наострени уши и стиснати очи. 

 - ГЛЕЙ! МИ АЗ СЕГА НЕ МОГА ДА СИ ОТВОРЯ ВРАТАТА! МА ТИ УТРЕ ТАКА ЩЕ УБИЕШ ЧОВЕК БЕ! - ох, кога ще дойде този КАТ, питам се със спотаена надежда, че ще мога да си доспя. 

- ....- гласът вече не говори, ами си плаче ей така, наволя. 

Виновна е, викам си, щото се улавям, че ми се иска да я защитя от гласът дето ще яде и костите й. Виновна е и трябва да се научи. А гласът - канибал е напълно в правото си. Но...

Мисля си за това момиче аз. Не знам защо, но това избива все повече у мен и вече не мога да го потискам, колкото и да е нелогично. Искаше ми се увереният и пострадал глас да не крещи толкова. Не заради съня ми. Реагирам така всеки път, когато някой без нужда демонстрира надмощието си - че може да те смаже и ще го направи, и го прави. Има право да се гневи, а младата жена е виновна. 

И все пак! 

Трудно ми е да се обоснова, съзнавам, че не съм много логична. В крайна сметка е важно, че не пострада човек. Ще се оправят. 

Пък аз ще си отспивам на следващия ден. И без това всеки ден го "отлагам". Пустото безсъние... 

Просто карайте внимателно!