Уж просторен, салонът е някак тесен и притъмнял. Не, че не работи осветлението или нещо подобно. Тъмнее от душите на хората. 

Наблюдавам ги, докато чакам редом до тях. Не е нужно да ми говорят, за да разбера. По лицата им има достатъчно думи, цели фрази, истории. В позите на тялото, в походката, в мимиките им и жестовете им. Достатъчно е. Аз просто знам. 

Това са хора, с които съпреживяваме общи обувки. Наблюденията ми ме изпълват с емпатия и тъга. Лицата на боледуващите са бледи и изопнати. Устните им и раменете им са превити от невидими кръстове, които носят. Очите им са сякаш целите само зеници, достатъчно широки да поемат целия ужас. Бръчки, издялкани от неопитен каменоделец образуват дълбоки ями по някои лица. Повечето се движат се като сенки на самите себе си, бавни и уморени като 100 годишни костенурки. 

 Аз съм една от тях. Една от нас. 

Разпознавам етапите, през които някои от тези хора минават. 

Първо онези, при които първоначалният шок още вилнее, дивее и събаря всичко изградено в душите им. Те задават объркани въпроси и дъхът им излиза на пре-се-кул-ки, сякаш са тичали цял един живот, опитвайки се да надбягат опасностите по пътя. 

Разпознавам и другите, ентусиастите, хората, които след първоначалния шок са се напомпали с решителност и оптимизъм. Те спазват строги диети и са винаги усмихнати. Мислят, че вече знаят достатъчно и искат да го разкажат на всички. Не чакат покана.

Разпознавам и онези, които не са успели да преглътнат още този хап... "Защо точно на мен!", "Какво толкова сторих, Господи!", "Няма да се справя!"... 

А ето ги и и тези, подобни на мен. Мълчаливи, докато не ги попитат. Минали хиляди пъти през подобни разговори, преживели какви ли не лекари и болници, манипулации, интервенции, операции, терапии. Минали през шока, през фазата на превъзбудения оптимист, през всичи видове фази на отчаяние, през всякакви форми на страх и несигурност. Спазвали диети, вече не. Чели, слушали, гледали - начели се, наслушали се, нагледали се. Пречупвали се хиляда пъти и сглобявали се хиляда пъти, остават да личат следите. Можем да говорим, можем да споделим, да кажем. Но не настояваме да го правим. Седим тихо в салона и изглежда всичко ни е ясно. 

Може би след време ще дойде етап, в който вече нищо не разбираме.

Не знам... Но всеки трябва да извърви този свой нов път, свил толкова внезапно нанякъде. 

В началото е сякаш вървиш с превръзка на очите в непознат терен, докато нещо те преследва. Страшно е. Но после постепенно се научаваш да се справяш. И ако намериш онази част в себе си, която държи златния ти резерв, тогава - извадил си късмет! 

Съм една от тях. Една от нас. 

Една жена падна. Държеше своя резултат от ПЕТ скенер. Не мога с малко думи да опиша какво представлява този момент. Сякаш си комарджия. В плика е "всичко" или "нищо" и ти нищо не можеш да направиш за този зар. Не знаеш. Но те е страх да видиш. Вървиш. Решаваш, че не можеш да чакаш повече. Отваряш в движение, сякаш е кутия бонбони, която тайно се опитваш да изядеш съвсем сам. Падаш. Просто е. 

Помагат й. Идват хора в бели престилки. Спокойна съм за нея за този момент. Но, иначе си мисля, че е отчаяна, на ръба на срив. За това я питам нещо в знак на внимание.

Едно момиче пък пуши с гръб към мен и лице към ъгъла. Пред очите й стоят решетки. Пуши бързо. Не мисля, че се лекува. По-скоро придружава някого. Преживява болката на любим човек. Но се държи. Вероятно мислите й бързат към факта, че доста закъснява за работа... Стори ми се доста символично, че потърси спасение в решетките, срещу които застана в този ъгъл. 

Мога да продължавам още. Обичам да наблюдавам хората. Да си мисля какво преживяват, кое ги прави хора. Днес съм сред свои. Просто... така е тук... и простете ми за минорното ми днешно. Доста е сиво-черно-кафяво. 

Но после ще облека нещо шарено. И всичко ще си дойде на мястото!

Когато ходех на работа в банката се обличах елегантно, по-често в скучни цветове и задължително с висок ток. Харесваше ми да се обличам така.

Рядко си позволявах нещо по-цветно.

Но вече не се налага да ходя на работа в офис и постепенно избрах практичността и напълно забравих за елегантните костюми и високи токове, а те ме гледат с измачкан и обвинителен поглед от претъпкания гардероб.

Освен това се оказа, че имам нужда да включа повече цвят. После се улових, че за разлика от целия ми живот досега, когато имах определени цветови периоди (червен период, земен период, виолетов период, рус период и прочие) към днешна дата постепенно включих в облеклото си всички цветове на дъгата.

Отвреме на време, обаче, усещам се и си сверявам часовника с моето момче. Той никога няма да ме излъже.

Например, гледам аз едно розово огледално яке. Ама толкова огледално, че си представих как по улиците жените вървят дълго покрай мен като покрай витрина, за да проверят дали гримът им е ок и дали вървят достатъчно изправени. А, когато пресичам вечер пешеходна пътека мъжете псуват тоя дето ги заслепява с фаровете си, т.е. мен. Момчето не одобри. Толкова!

Все още внимавам, или поне така си мисля, да не мина напълно отвъд, откъдето няма връщане и така да стана новата Мими Пеперудката.

От друга страна, радвам се на свободата си да не ми пука кой какво си мисли за това как изглеждам. За новата лична карта дори се снимах почти без коса. Ами какво пък, това съм си аз. То в последните години с коса вече рядко се виждам като изключим омразните перуки, които понякога слагам за разнообразие.

Както и да е.

Вървя си вчера, свършила съм някои задачки и вече бавно и с телефон в ръка подхождам към колата. Навлякла съм червения си пуловер-рокля с поло яка, синьо яке, бяла шапка и чорапи на дебело райе в бяло и червено. Раницата ми е зелена мента с кафяви дръжки.

И чувам съвсем близо зад гърба ми някой говори. Неволно вдигам глава да видя кой и забелязвам, че една възрастна жена си говори сама. Оказа се, че говори на мен.

- Еех, така като ви гледам младите, хич не ви пука как се обличате. Много ви се радвам, младички, шарени. Такава свобода!

Обръщам главата си над дясното рамо и я гледам. Бавно включвам какво ми говори. Облечена е скучно като повечето прилични възрастни дами с яке, панталон, шапка и чанта в убити цветове, които сега не си спомням. Казвам:

- Ами как, разбира се! Че от какво да ми пука.

После нещо ме гложди и додавам с оправданието:

- Тези пуловери-рокли са модерни сега.

Тя продължава да каканиже и да се смее, докато бавно ме подминава. Все в същия ред на мисли.

- Благодаря за усмивката - допълвам.

- Ааа, не, аз благодаря за усмивката.

Така и не разбрах подиграва ли се или наистина се радва на свободата на по-младите.

А преди седмица виждам късо бяло зимно яке в един магазин в града. Влизам. Възрастен мъж търси размера ми, за да пробвам. Пробвам. Не стои добре. През това време влиза разярена жена и започва да се кара на този мъж, а аз като че ли й преча да го изяде. Оказа се оригиналната магазинерка. След малко аз меря, а тя вече едва се сдържа. Толкова иска да изяде някого.

- Ама тея якета ги носят ученичките. - гледа ме точно като че съм слабоумна и напълно загубила връзка с околния свят. Прави изразителни физиономии, които биха обидили всеки друг.

- Мерете това! - изкомандва тя, докато ми подава съвършено скучно яке като кройка, като цвят и като материя.

Както и да е. Диалогът продължи още малко, докато тя отново реши, че по-вкусен ще бъде възрастния мъж, понеже не говори и не противоречи. Накрая казах, че е твърде напрегнато тук, вече не ми се пазарува и напуснах сцената.

Аз, разбира се, не искам чак толкова късо яке, както се оказа. Просто ми омръзна кройката на класическите леко вталени якета. Но не можех да не забележа, че явно вече леко се оклонявам от нормите. Не, че ми пука, но все пак. Чувството за пълна свобода е привилегия на лудите, така, както съмнението е привилегия на интелигентните. Аз очевидно имам и от двете по малко. Или от едното в повече, не знам.

Обаче така ги виждам нещата - трябва да има повече цвят! Повече чувство за свобода! Да е светло и весело! В този свят, в който кипи от тъмнина и тревоги, трябва да има повече дъга и пъстроперести папагали! Повече пърхане, повече радост! Повече оптимизъм и добро настроение! Повече смелост за безвредно и дори ползотворно излизане от "правия път", за сметка на вредните такива.

Та, такива ми ти разсъждения в този мрачен ден.

С нетърпение чакам черния (защо е черен, защо не е шарен петък, звучи доста по... шарено) петък, за да закупя един доста шарен чадър, с който ще веселя хората навън, когато е мрачно и вали!

Когато денят започне без кафе

Едва ли ще разберете, но за мен 9 сутринта си е рано. Още повече, когато трябва да отида на зъболекар. Успах се, не пих кафе и закъснях. Вместо извинение разказах виц, който вчера прочетох някъде:

Запъхтяна жена влетява в гарата. Пита: 

- Извинете, кога тръгна влака за еди-къде-си? 

- Преди 5 минути. 

- Е... не съм закъсняла много. 

Зъболекарят и сестрата се смеят. Полягвам на стола с облекчение. 

 Малко по-късно се оказва, че нямам пари, както и, че не нося здравната си книжка. Ех... мой ден, започнал без кафе. 

Тичам до вкъщи. Ааа, ще се върна, но първо няколко глътки кафе Costa. (Тук това вече напомня на copyright статия за link building към сайт за кафе) Обаче имам две здравни книжки и пак не помня коя е активната. Взимам ги и двете. На няколко глътки кафе вече не забравям да изтегля пари. 

Влизам запъхтяна в зъболекарския кабинет. И отново, вместо извинение казвам: 

- Мислех, че след няколко глътки кафе вече ще мога да решавам висша математика, но пак не помня коя книжка е вярната. 

Смеят се. Ох... олеква ми. 

Но все пак денят трябва да продължи. Я, да си допия кафето и да си направя още едно. От любимото напоследък - Costa - плътно и ароматно за добър старт на деня. Ей, така, за всеки случай. Иначе ще трябва още много смешки да измисля днес. 

А сега някой да накара Costa да ми плати за копирайтинга, няма все без пари да им работя, я! В противен случай ще трябва да призная, че въобще не е плътно и ароматно, макар причината да е съвсем прозаична - просто свърши. Използвах последните трохички с надеждата да преметна своя ден, че се е родил без деформации.

Онзи ден си захапах езика. Ей така, докато ям. Но не в крайчето, а някак си по средата. Изобщо не знам как го постигнах. Умея ги тези неща, някак по дифолт ми се получават. Мога да изброя много примери. 

Ето, например, днес вървя. Бързам. Не, защото трябва, а защото искам. Сега, вярно, че тротоарът е като току - що разкопана археологическа находка от палеолита. Но, хайде сега, тротоарът ми виновен. 

Та, вървя си аз, с неочаквано бодра крачка и неочаквано добро настроение. Неочаквани, понеже, цяла нощ какво прави Кати? Ами много работи прави. Само не и да спи. И, тъй, както си вървя, спъвам се. 

От главата ми мигом се разхвърчават мислите, коя на където свари, като при бой с възглавници и така се разхвърлят, както едно сърдито хлапе може да отиде и да разхвърля пъзела на батко си с 2000 части, метър на метър и половина, тъкмо преди да сложи последните няколко парченца. В същото време лицето ми се изопва така, че фенси слънчевите ми очила почти могат да изпаднат от него. Едната ми ръка се подготвя да подпре тялото при евентуално падане, а пискюлът на шапката ми се опитва да избалансира положението, така щото да поубие скоростта, с която се очертава да се стоваря на тротоара. 

Сякаш ще ми се размине. Но - не! Всичко се повтаря с обратна сила с другата ръка напред и пискюла в обратна посока. Мислите ми за това как ще си получа пратката с новозакупени блага за симпатичната ми особа, която с тях ще стане още по-симпатична, вече никакви ги няма. На мястото им - поредното колебание - да падна или да не падна. 

Тъкмо надеждата бива подпряна от леко завръщане на баланса, когато се оказва че - не, няма да стане. Перспективата светкавично се сменя отново с евентуално размазване на тротоар. 

Е-га-си дългото падане! Бе, няма ли край това чудо, бе. Или ще падам, или няма да падам. Какво е туй нещо. Все съм се колебаела дали да направя нещо или нещо подобно, или пък да не правя изобщо нищо. Ама чак пък такава неувереност... 

Ами няма да стане! Аз съм смел човек. Като съм тръгнала да падам, ми да взема да си падна и толкоз. 

До тук добре, ама... то имало и спирачен път.

Бе, с две думи, беше зрелищно. Цяло чудо е, че аз, часовникът, телефонът и очилата ми останахме цели. 

Тутакси ме наобиколиха 5-6 човека и ме награбиха да ме вдигат. Ама на мене в момента хич не ми беше до тях, защото тъкмо видях всички съзвездия накуп, най-вече голямата и малката мечка, стрелец и някакви други неизвестни до сега в човешката наука Астрология. Тези съзвездия, които съзерцавах в екзактно този момент, полегнала като римлянин сред девици, вероятно не са известни дори на извънземните. 

Както и да е. Добри хора. Един приятел и той там. Наблюдава ме от почтително разстояние, докато ме разпознава. Предлага ми да ме закара, ама аз отивам ей там, на още 10 метра в куриерския офис. Бе, нищо ми няма, бе. Успоредно с това до мен разтревожено се визуализира и целият екип на офис за кредити БНП Париба, както и един брой техен клиент. Дори не видях кой беше този силен мъж, дето така професионално повдигна всичките ми десетки килограми, ама евала! Трябваше да го целуна! 

Ама много мили хора, ей! Дай Боже все такива да срещаме. Поканиха ме хората на диванчето в офиса, наляха ми вода, предложиха ми да извикат бърза помощ, въздържаха се да ми предложат бърз кредит, дадоха ми памук и кислородна вода да промия рани и дори ми предложиха и лепенки. Благодарих им, пожелах им здраве и те самите да не бързат като бързи кредити, особено по бавни тротоари. Но да го направя и публично. Ей така, като реклама дори да звучи. Не бях падала така от години, като изключим последния ски сезон на Пампорово. Ама туй, на тротоара повече боли. 

И, така, де, добри хора по пътя да ви пожелая, ей така, за всеки случай! Да спите добре и да си гледате в краката (когато ходите, а не, докато спите, разбира се) 

Освен това, когато се храните, дъвчете бавно и смилайте добре храната! Така казваше дядо ми Филип. Аз само да допълня - собственият ви език не е за ядене!

В последните години толкова свикнах да си правя, каквото си искам, че постепенно стана тъй, щото правя всичко наопаки и някой път се чувствам като в Космоса.  

Но какво ще правя там. Там дори няма кино. 

Така се стигна до това, че почти отидох на кино. Гледам афиша на премиерата на ридлискотовския Последен дуел и примлясквам с удоволствие бъдещите пуканки, а след това утолявам жаждата с дъъълга глътка вредна Кока - кола. В главата ми една мисъл се сви като Gollum с гримаса при мисълта за кофеина, а друга я изплеска по темето с контрааргумента "така или иначе не спиш". 

Разбира се, тъй като си правя, каквото си искам, съответно, когато си искам, трябва да отида без компания. Това не е проблем. Но щом си представих пуканките и колата, тутакси върху лицето ми изникна маска. Почувствах се почти като Анибал Лектър, чийто зъбки тракат, докато под носа му размахват парче сурово месо. Мне! Не, не и не! 

Междувременно, имам да уча, мисля си. Ама толкова издалече си го мисля, сякаш е било миналия понеделник. 

В петък вечер някога и аз бях млада. Но, както често се случва, взех, че и аз остарях. Пък да изпитвам фалшива петъчна превъзбуда си е като имитация на оргазъм. 

Е, добре. Да си признаем най-после - просто ми се искаше днес да изкръшкам от здравния ми app. Но кого лъжем, м? И, понеже аз мразя да лъжа, в крайна сметка нахлузих кожените кецове (Бог да поживи техния производител!) и грабнах ключа за колата. Човек никога не знае за какво този ключ може да му потрябва, когато го няма в джоба. 

Тъй. Както се оказа, ключът за колата влезе в употреба, защото представяте ли си - излязох БЕЗ ЧАДЪР, но в колата си имам един, който много прилича на плажен по размера си. Така че Мери Попинс бодро закрачи през локвите с едно единствено здравословно намерение да направи определен брой крачки и едно не дотам здравословно - да си купи цигари. 

Да вървиш по тротоарите на Пазарджик в това време е като игра на Дама. Някога бях съвсем посредствена в тази игра, но сега със задоволство установявам, че се справям доста добре. Вървя по тесен тротоар, с голям чадър и се удрям в дръвчетата, кой знае как поместени там, докато накрая започнах да се мисля за Люк Скайуокър. Толкова се превъзбудих в бързо темпо да се разминавам със стърчащи от сградите неща и клони на дървета, че забравих да гледам в краката си. То пък файда, ако бях гледала... По разкривения тротоар цяла една Марица тихичко си криволичи и никой не знае от къде извира и къде се влива. 

Спирам за цигари. И понеже съм си наопаки, взимам и портокалов фреш. Ех, да беше 6 сутринта, цена нямаше да имам, за мене щяха да се бият на фондовата борса. 

Поне проявявам разум да не го пия по улиците, сякаш е юли и съм на плажа, и с примирение го оставям да потъне в раницата.

Излизам отново на улицата, а чадърът ми е син. Хиля се на себе си и сама се аплодирам. Разпервам чадъра и поглеждам часовника си за отброените крачки. 

Какво?! Е, не е честно!

Почуквам го сякаш е ТВ на стайна антена, но това е - изминала съм само 3978 крачки. В интерес на истината се усещам в много по-добра форма отпреди две седмици, когато едва се влачех. Е, знаете, куп причини имам за това, но съм се заела с проблема. Отбелязвам това с удоволствие, напук на факта, че не съществува по-бавно отброяване на крачки от тогава, когато много бързаш да ги навъртиш, а навън вали и се чувстваш стар, дебел и Мери Попинс. Но, singing in the 🌧, продължавам нататък, стиснала зъби и чадър с решителност, от която вече ми се повдига. Да бях повдигнала и чадъра, за да видя Черно море, проснало се безбрежно пред мен достатъчно рано, че да го заобиколя. В последния момент десният ми крак полита напред, високо, високо, високо, скачам, летяяяя. Невероятен въздушен скок. Приземявам се плавно с върха на пръстите си (е, малко идеализирам), а след това тъпам като анимационен герой, тупатупа-тупа-туп, после пак лъвски скок, завъртане, шпиц. 

Колко съм глупава! Чак сега се сещам, че трябваше да си сложа слушалките. С музиката на Лебедово езеро нещата щяха да бъдат съвсем различни. 

В този момент съзирам един водопад. Ей така се излива от една сграда. Чадърът ми, освен, че е син, е и голям. Весело устремявам поглед и забързвам към проливната струя. Нямам търпение да мина под нея. 

БАМ! Чуруликане. Освествам се. Това беше много смешно! Чадърът ми се удари някъде, а аз забих чело в дръжката му. Стоя така с двата крака в една локва и си мисля - да бях отишла на кино. 

Е, не! Прибирам се. Събувам се. Поглеждам крачкомера. По дяволите - 4965. 

Сега пия портокалов фреш и тръмбовам на място. Но поне е сухо.

Такаааа... 

Добър вечер, добро утро, или каквото друго му се казва на това време на нощта. Може би трябва да го кръстим на мене. Добра Екатерина, значи! Това е времето, между времето за заспиване, в което не се заспива, и времето за събуждане, в което не трябва да се спи, но се заспива. 

Драги зрители, след като предните нощи по "Добра Екатерина" измислих десерт с маскарпоне и карамелена украса, разговарях на ум с няколко доФтора, изчислявах 2/3 от разстоянието между Луната и Марс през Земята и обратно, и какво ли още не, тази нощ мисля по следния мечтообразен, проблематичен, казуален и евентуален случай, а именно: 

Кой ще ми направи в тоя град един уютен малък ресторант с пиано и джаз, с приглушени светлини и картини по стените, за моите женски петъци, за които обмислям да съм на разположение на по чаша вино и лека храна. М? Кой?

Но да се разберем! Не говорим за пиано - бар. Нито за пиЯно - бар! Нито говорим да се срещаме там по "Добра Екатерина". Говорим за едно спокойно и краткотрайно преживяване всеки петък вечер между 18.30 и 21.30. Женски петък. 

Кой, кой, кой? 

И какво ще прави, питате се, този малък ресторант в останалото време? Не знам. Жо не ме интересе па. Обаче може да основем един литературен клуб и всички да четем една и съща книга, а после да разнищваме човешките и животински взаимоотношения в нея.

Това става за четвъртъците. Да. 

Ами във вторниците? Аха! Един чудесен самодеен театър. Съвсем далече от профитата. Ще преживяваме чужди любови и драми, та да си почиваме от своите. 

В понеделниците? Не. Това изобщо не е ден. Никакви понеделници тук няма да има. 

Остана някаква си сряда. Ще пишем стихове и кратки разкази, а после ще караме пианистът да импровизира върху тях.

Ехаа! Кой? Някой? 

С какво щяло да се издържа това нещо. От къде, по дяволите, да знам. Да не би да имам малък уютен ресторант с приглушени светлини, пиано и джаз! Питайте някой друг. Аз вече не работя в банка.

Баба ми се казваше Екатерина.

Баба ми се казваше Екатерина. Мама на тате.

Когато умря, известно време си мислех, че ще се прероди в моето дете, което така и не се роди. И, ей така, тактично, деликатно, както си го правеше и приживе, ме наставлява и закриля. Това е начин да превъзмогваме по-лесно болката.

Една дълга скоба ще отворя по този случай. Така ми идва от вътре-то.

Преди много години на път за банката с платежни нареждания в ръце, срещнах мъничко коте. Дадох му троха от хамбургера, но то я погледна с пренебрежение, закова нокти в дънките ми и се изкачи на нивото на ръката ми, от която лъха на салам. Тутакси реших, че това е знак от съдбата, защото я намирам на път за банката, а е толкова упорита, че няма как да не се сдобие с любов. И защо не да е от мен и семейството ми.

Тогава живеехме у родителите на любимия. И там бях занесла коте. Казваше се Тигър. Нямаше как да занеса още едно, все пак съм снаха. Така че новонамереното коте се озова у моите родители.

- Ааа, не! – отсече мама. А после 17 години Маша спа в краката й.

Когато Маша умря мама я виждаше във всяко коте с подобна украса и викаше по нищо неподозиращите котета „Машааа! Машааа, ела, Машенка!“. Видя я дори в една тъмночервена роза, която учудващо дълго беше красива. Когато човек обича, може да види любовта във всяко нещо. Когато страда – също.

Затварям дългата скоба.

Та, по подобен начин и аз преживях смъртта на баба ми Екатерина, на която казваха Тинка, кой знае защо.

Някак в нейна чест, аз много държа на това първо „Е“ в името ми. „Е“ е съществуване, сила, сегашност.

Баба беше блага жена. Много хубава дума за нея. Точна. Беше дребна, но жилава. Ходеше със забрадка върху къдравите си коси. Ръцете й бяха загрубели от селски труд. Избърсваше ги в престилката и хващаше лицето ми, за да го обсипе с целувки. И аз този прекрасен поздрав с детското си сърчице го чувствах!

Баба много работеше. Истински селски човек. И как намираше време, за да ни обича! Обичаше ни, както се е обичало някога. Както и сега се обича, но малко по-приглушено, по-притихнало сред шума на новия свят.

Помня разходките с нея ей нагоре, по баража, по дигите, под крушата, при шума на рекичката край село. Хубав, топъл спомен, като мирис на кекс и истински домати.

Света Екатерина. Баба ми.

Утре може да не съм жив, каза ми бездомникът, подарявайки ми цвете, ден преди имения.

И той вече не е жив. Замръзна в изоставена кола, няколко месеца по-късно... Беше алкохолик. За това беше станал и бездомник. Не обратното. Предишната зима заспал пиян на снега и пръстите на единия му крак бяха посинели.

Но беше странно да го чуеш как говори с една особена мекота и остатъци от интелект от един предишен живот.

Понякога оставях храна за него в пенсионерския клуб до офиса. Не се знае стигала ли е до него.

Казваше се Спас. Това име ми е скъпо, по близка до сърцето ми друга причина. 

Понякога много ме ядосваше, влизайки в банката мръсен, миришещ отвратително, за да иска пари за бира.

А това цвете, което ми подари тогава не беше единственото. Питам го откъде пари за цвете. Цветарите му го дали без пари.

Оказа се, че се прави на Сирано Дьо Бержерак, от името на срамежлив продавач на вестници.

- Той като те види - обяснява ми Спас - и му идва да се скрие под тезгяха. Толкова е притеснителен. Покани го - вика - на обяд.

Мдам...

Един ден получих и любовен смс на служебния телефон. Взели го от визитка.

На другия ден привиках Спас. Ей така с показалеца и един толкова строг поглед, че може и тогава да е премръзнал и нещо в него да е посиняло.

А той се свива и ми разправя, че нямал нищо общо този път. Вестникарят взел, че се осмелил той лично да ми пише.

Така става понякога човек като прояви добрина. Наложи се да взема крути мерки.

А после той умря.

Но ми остана това от него: Утре може да не съм жив. И всяка година ден преди именния си спомням за него. И за това, че каквото има да се прави, за да бъдем щастливи, трябва да се прави днес. 

Защото утре може да не сме живи!

За много години, приятели!

24 ноември

24 ноември обикновено е мрачен ден. Не знам какво им става на тези дати, двадесет и четвъртите. Ето, например, 24 май... всички знаем как дядо Боже всяка година си организира веселба с една голяма кофа. И днес, ей го. Захлупил ни е небосвода, както всяка година по това време и ни гледа сеира.

Все в същия дух, Катка, Катюша, Екна, Катето, на този ден напоследък се случва да се събуди начумерена, в ранни зори, около 10,45 ч., когато някой близък е решил, че вероятно вече е безопасно да ми позвъни.

Обикновено не е познал. И обикновено първият обира всичи „награди“.

- Нали ти писах, че още спя! Що пак ми звънниш?

- А! Ми не съм разбрал! Честит....

- Ама... нали току що ти казах, че още спя!

- А, кога ще ставаш?

- Утре!

- Оф... добре айде...

Тук следва тряскане на слушалка. Дали всички знаете този ритуал, който беше важна опция на старите жични телефони? Беше изключително разтоварващо и краснорчиво да можеш да треснеш слушалката. А сега кво? Никакъв тътен не може да се чуе. Просто приплъзваш пръста. Пу! За това трясъците са малко по-рано, преди затваряне. Представете си човече, от чиято уста на пръски излиза плюнка...

Тъкмо спъхне настроението от първото събуждане и се наместя по-добре в спалнята си, инатливо стискайки очи, ей го – следващият. От екрана нахално те гледа снимката му и даже ти се струва, че се подхилква ехидно.

Няма пък! Тряс (от това беззвучното)!

Резултатът е, че след броени минути съм се разсънила достатъчно и вече опипвам пода за чехлите си.

Лори се опитва да ме спъне, защото й обяснявам, че не тя е в центъра на Вселената, че кафето ми е важно за благоденствието на ВСИЧКИ и че ако продължава да нахалства, ще стои гладна цял ден. Учудвам се на този човек, дето ги изговаря тези неща. Не го познавам.

Запознаваме се след първата глътка кафе. А след втората вече сме на „ти“ и се обвиняваме зле прикрито.

- Много си лоша сутрин. Ама то каква утрин, моме! Слънце ке те види!

- Верно. Ама те си знаят, де. Да не са поемали риск!

- Ми да, ама... май е добре да се извиниш.

- Оф, ми то ми омръзна да се извинявам. Така или иначе, някой ден пак ще ме сварят преди първата глътка кафе.

- Хайде, обаждай се, да свършим тази работа. Да я отметнем, както се казва...

Хубавото е, че те наистина си знаят! Тези дето мога да ги навикам. Дето винаги първи звънят. Най-важните, най-любимите. Дето денят ми с тях започва, с тях привършва, и тревогите ми и радостите ми! Те са ми началото и са ми краят. И са ми всичко, всичко.

И всичко е наред!

Днес е 24.11.2018 г., празник! Това тържествено го изговаря някой откъм вътрешната ми страна. Сядам, кафе, лаптоп, телефон, дистанционно на климатик, дистанционно на ТВ, чаша с течност някаква, електроннна цигара. Подреждам всичко в една линия.

От там нататък изпълнявам съвестно и с огромно настроение задълженията си в този ден! Екатерините днес са много вървежни! С едната ръка отварям месиджи, с другата вдигам телефона. И се въздииигам, въздииигам! И така става, че от сутрешните атмосфери, до следобедните, една Екатерина вече хвърка из къщи и се заплита в полилеите.

А Лори учудено ме наблюдава. С леко объркване и тревожност. И с лапичка ми вика „Успокой се, ще ти помъркам“.

Пък момчето ми си вика наздраве с един македонец нейде из южна Франция. И макето рекло нещо за негов другар. Някой си Витанов.

„А! Ми тя жената е Витанова бе! По баща. От гръцка Македония е дошъл дядо й!“.

„А! Ми там де, там! Тоя моя другар е от едно село до границата!“

„А! Ами от там, де, от там някъде е и дядо й!“

Ех... от село Кърчово е дядо. До Крушово. Гърците някога ги натирили и заселили селото с гърци от майната му.

Я! Да не би и далечните си македонски роднини да си найда днес?

Та, такова ми е. Не е скучно като за бял флаг. Ама не е и тревожно като за червен. Хубаво и топло ми е като средичка на току-що изпечен домашен хляб.

ТВ е на макс и от Ютуб се носят десетки Катерини. Гайди и моми с розови бузи и червени чорапи!

Лелеее, от къде тръгнах, къде стигнах. Далеч от мрачния похлупак на външното време!

Ами, благодаря ви, прекрасни същества! Благодаря!

Разделите с Лори

Такаааа...

Прибрах се благополучно. Лори изпя "одата на радостта", която, всъщност, беше кахърна като португалско фадо. После ме помоли да я нахраня, не че беше гладна, но това е свят символ на моето прибиране, което, на практика, слага удивителна на моето отсъствие. Разбира се, не пропуснахме и последния важен етап - следобедно обмъркване, което, в ден като този, е протяжно и напоително, и вече обхваща част от вечерта. Току присягах с едната ръка да отворя лаптопа, но то не помръдва, сгушило се в подмишницата ми, върху затопления халат.

Но... сега е време за чай с боров мед и разказване на истории!

Имаме домашна да пишем, скъпо мое котенце!

Пица от непознат

Ох... отдъхнах си!

Докато чакам едно момче от групите за споделено пътуване, сядам да пия кафе. Мисля си, че не е лошо да хапна. И поръчвам една пица. Не е лоша. Но половината от нея ми е достатъчна. Запитвам се какво да направя с останалата. И започвам да се оглеждам за някого, на когото да я дам.

Брееейй... ти да видиш проблем...

Зад гърба си чувам жена, която иска пари. От масата зад мен й отказват и тя се насочва към моята.

Подхвърчам! Ще си реша "проблема"! Обаче тя не иска храна. Искала сапун да си купи, да си мие ръцете.

Скачам до вътрешността на заведението и моля да сложат остатъка в кутия, след което потеглям отново. С кутията в ръка. Имам 20-на минути да я дам някому, вместо да я разнасям до Пазарджик.

Оглеждам се, държейки кутията с пица в хоризонтално положение. И виждам възрастна жена с омачкан шлифер и непородисто куче.

Приближавам се и обяснявам, че не съм успяла да изям цялата пица, но е хубава. Дали ще поиска остатъка за храна на своето кученце. Не. Тя (кучето) се хранела много добре. Дайте я на някой бездомник.

Извинявам се и продължавам да се оглеждам.

Осъзнавам, че може да обидя някого. За това съм внимателна.

Изведнъж забелязвам възрастна жена, която преди минута беше влязла в съседно заведение, и бързо излиза от там, след което се отправя към поредното в редицата.

Решавам да я последвам. Застанала на бара, тя призовава сервитьорките и те да се приближат за да чуят историята й. Иска 1.50 лв. Не й стигали за нещо. Заставам с кутията до нея и си позволявам да я прекъсна.

- Извинете, че Ви прекъсвам, но ми остана половината пица. Хубава е. Искате ли я?

Тя такива работи не ядяла.

Приближаващата се сервитьорка се включва с реплика "А! Значи храната не Ви е важна, пари искаме, а? Моля, напуснете заведението!"

Купувам си една вода и - отново навън. Времето ми изтича. Още 10-на минути имам преди да дойде колата, която щеше да ме вземе.

Възрастен човек с бастунче. Отново се извинявам и обяснявам. Човекът културно отказва.

Застанала до казаните за боклук, вече се замислям дали да не я изхвърля.

И тогава виждам една баба с онези чанти за пазаруване, които имат колелца. Седнала да си почива на стълбите пред една банка.

Ох... най-после! Жената така се зарадва, че ми поникват крилца и на мен! Не е лесно, ей! Ама си струва, когато човек си направи този труд!

А колко храна изхвърляме много от нас... Можем да нахраним половината баби в страната...

Жени, какво ли пък може да ни спре да се чувстваме силни и секси?!

Black & White

Наскоро получих едно „предизвикателство“, спам във Фейсбук. Целта беше в продължение на 7 дни да правя черно-бели снимки, без хора в тях, без коментари. С всяка от тях трябваше да отправям предизвикателство и към един мой приятел.

Обикновено тези неща са доста досадни, но това ми се стори по-различно. Вдъхнови някоя моя струна!

Спазвах правилата 4 поредни дни, но ми писна от правила. За това, обявявам край и представям на вниманието ви всички черно-бели снимки, които правих през това време, наведнъж, без да предизвиквам никой.;)

Благодаря за вдъхновението на приятелката, която ме предизвика! Беше много забавно!

За хората, които не ме виждат в тези снимки: 

Вгледайте се, мили хора, с другите си очи! Тук има много повече цвят и символика, отколкото предполагате на пръв поглед.:) Подсказки за присъствието ми в тези снимки има в заглавията!

Снимани са с телефон.

Влиза местния бездомник в офиса ми, с една красива розова роза и ми я поднася с думите:

- Ти имаш имен ден утре! Заповядай!

- Но той е утре! - възразих аз, докато подписвам разни протоколи и разговарям с друг човек в стаята ми.

- Утре - казва - може да не съм жив! - и настоява с прогегнатата си ръка. Заявява, че съм страхотен човек и, доволен от себе си, тържествено напуска.

Май си търси жена... или пък биричка...

Пък може и наистина да съм страхотен човек...

Екатеринистично

Света Екатерина Александрийска

Микеланджело Караваджо, 1598

Екатерина ІІ Велика

  

Кате, Кате
изп. Иван Дяков
Кате Кате, Кате Катерино(2)
Кате, Кате, Кате Катерино (х2)
Кате Катерино.
Кат се жиниш, Кате мен да вземиш. (х2)
Кате мен да вземиш.
Да не вземиш, Кате даскалчето,
даскалчето, Кате къща нема, Кате къща нема!
Ке те кара от село на село,
ке те лаят, Кате кучинята, Кате кучинята! 
Ке си викат , Кате , селаните ,
Вампир оди , Кате , из селото .

 



Катерина
изп. Панайот Панайотов

Катерина, Катерина,
по-красива от картина
Снежни къдри, руса свила,
с топли устни, жар и сила,
Кате, Кате, Катерино.

Катерина, Катерина,
често тебе аз проклинам,
без да мисля в теб се влюбих,
волна младост сам погубих,
Кате, Кате, Катерино.

Припев: (х2)
Катерина, Катерина,
ти си светлина и сила,
ти си като старо вино,
Кате, Кате, Катерино.

Катерина, Катерина,
по-красива от картина
Снежни къдри, руса свила,
с топли устни, жар и сила,
Кате, Кате, Катерино.

Катерина, Катерина,
често тебе аз проклинам,
без да мисля в теб се влюбих,
волна младост сам погубих,
Кате, Кате, Катерино.

Припев: (х4)
Катерина, Катерина,
ти си светлина и сила,
ти си като старо вино,
Кате, Кате, Катерино.

Катерино моме

изп. Глория и Николай Славеев

Катерино моме, Катерино
Катерино моме, Катерино
Защо си толкоз моме хубава
Защо си толкоз моме гиздава

Каква те e майка моме родила
Каква те e майка моме кърмила
Каква си трева моме газила
Каква си вода моме ти пила

Я съм си мило либе хубава
Я съм си мило либе гиздава
Оти съм растла либе в планината
Оти съм растла либе в планината

Катерино моме, Катерино /х2/


Кате, Катерино
Изп. Илия Луков и квартет Славей

Три години Кате болен лежав

Три години Кате болен лежам, ајде де
ти не дојде Кате да ме видиш.
Шуќур Господ Кате те донесе, ајде де
понадица Кате да ми донесиш.

Понадица Кате да ми донесиш, ајде де
среде лето Кате жолта дуња.
Среде лето Кате жолта дуна, ајде де
среде зима Кате лубеница.

Поткрени го Кате перничево, ајде де
сврти ми го Кате кон езеро.
Да го видам Кате езероно, ајде де
како бијат Кате, далги, далги.

Како бијат Кате, далги далги, ајде де
така бијат Кате моево срце.
Така бијат Кате моево срце, ајде де
моево срце Кате за твоето.

Пали, Кате
Джанго зе