Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

2.09.2020 г.

Приказка за света

                 Имало едно време старец с мнооого дълги мустаци. Толкова дълги, че, докато се храни трябвало да ги увива на врата. А, тъй като от възрастта вече ходел приведен, скоро те щели толкова да пораснат, че да започне да се спъва в тях. За сметка на мустаците, по главата му не бил останал дори и един косъм и лятото трябвало да носи шапка. Каубойска шапка, която внукът му донесъл от  Тексас, където бил на ексурзия. Изглеждал потаен и сърдит, но всички знаели, че е добър човек.

В съседното село пък, имало девойка. Лятото тревата издъхвала под стъпките й, но изсъхвала и реколтата. Затова й забранили да ходи на полето. Но зимата, когато чешмите замръзвали, девойката ходела боса и топяла сняг, за да утоли жаждата на съселяните си.

И така, веднъж двамата странни селяни случайно се срещнали на пътя между двете села.

Зимата нахлула рано и отдавна била затрупала магарешките фъшкии по междуселския път. Втурнала се като бяс наоколо и затрупала дори къщите на селяните до самите им покриви. Била много гневна и никой не знаел с какво са я обидили.

Но между двете села течал активен търговски обмен, защото тази година и лятото не било на кеф. В нивите на едното село изгоряла царевицата, в нивите на другото житото се разболяло,  прасетата били преждевременно опечени от жегите и мазнините им се стопили, а козите били толкова отегчени, че не давали мляко, даже и когато им говорят гальовно.

Затова дядо Елен трябвало да иде за брашно в Хлябово, а Родопа вървяла по пътя да топи сняг, за да може да се минава по него до нейното село Царевичина.

Магарето на дядо Елен настъпвало мустаците му при всяка стъпка с предните си копита и Родопа издалеч чувала в тишината едно ритмично "Ох".

- Сполай ти, Родопо! Чувал съм за тебе, дето топиш сняг със стъпките си.

- Сполай ти, дядо Елене! И аз съм чувала за тебе, ама какво работят мустаците ти, та даваш на магарето ти да ги стъпи. И къде ти е каубойската шапка?

 

***

Междувременно на десетки километри в големия, колкото четири села град, някаква болест натръшкала всички работници. Добре било, че натръшкала и всички разбойници, но и да не било така, те нямало да има какво да крадат, защото фабриките затворили. Гражданите огладнели, защото селяните не им донесли нищо на есен. И започнали да се карат. Но кой да ги разтърве, като лятоска Кметът започнал да си строи ферма в края на града и нямало с какво да плати на полицая. Църквите се напълнили с народ, но попът бил сърдит, защото гражданите само идвали да се молят и нищо не му носели. А учителите се пропили от немотия и вече им било все едно за какво става въпрос, по който и да е предмет. Лекарят все още пишел рецепти с лявата си ръка, защото дясната измръзнала, но рецептите прогнивали и пожълтявали в джобовете на гражданите, защото за лекарствато трябвало да се пътува няколко дни. Обаче кой да впрегне каруца, като конете брояли един на друг ребрата си и се научили да правят като катърите - отказвали да работят.

Всичко било напълно отчайващо и само им останало да чакат дядо Боже да ги събере по списък, а после да ги натовари и запрати на съперника си в някой адски казан. Пътищата за надеждата били затрупани от сняг и никой не можел да види нейните кълнове.

Но надежда имало. Тя покълвала някъде между Хлябово и Царевичина, по един съвсем необичаен начин. Казват, природата си намирала начин.

 

***

Единственото общо между Родопа и дядо Елен било, че имали странности и, че въпреки тях или може би заради тях, съселяните им ги обичали.

Девойката мързелувала цяло лято, но зимата се трудела неуморно зарад всички. А дядо Елен в мустаците си отглеждал семена. Така и отговорил на девойката, когато тя го попитала какво работят мустаците му.

- Имам малко жито, малко боб, малко леща и билки, а има и малко пъдпъдъчи яйца. Ето, виж! - И дядо Елен подхванал горния слой на левия си мустак, изохкал тихичко, докато го измъкне изпод копитото на магарето и разкрил пред Родопа самата пролет.

- За шапката ми лятоска е студено. Но в нея отглеждам малките пъдпъдъчета, дето се люпят в мустаците ми.

Внезапно очите му замръзнали, защото осъзнал, че за първи път разкрива тайната си. Открай време най-бедните селяни идвали при него и го молели за семенца. Давал на всички по малко. И за себе си оставял. Те се чудели от къде ги взима, но накрая приели, че той е дарен от Бога с вълшебни способности. Сега за първи път на глас разказал какво работят мустаците му, без дори да се  усети.

Родопа се уплашила от побелелите му очи и скочила на магарето да го стопли с краката си. След малко дядо Елен отново заговорил.

- Я ми кажи, моме, ти да нямаш и друга дарба? Как ме накара да кажа тайната си?

- Имам, дядо Елене. Без да искам карам хората да говорят истината. За това у наше село много не върви търговията, за това и нямаме полицай. Но това не е съвсем дарба, а проклятие, защото заради истината съселяните ми често се гледат накриво.

Усмихнал се дядо Елен. Никога преди не беше срещал такава странна девойка. Момците сигурно я избягват и не разбират колко е специална. Но той също бил специален, така че той предложил да обединят способностите си, за да помогнат на селяните да преживеят тази ужасна зима. Точно на това място, където се срещнали те събрали съселяните си, вдигнали голяма плевня и я покрили кой с каквото имал в къщи. Там Родопа топяла снега и стопляла замръзналата почва, а дядо Елен посявал семената си, които зараснали като луди. Пораснали и пъдпъдъците в шапката му и снесли още яйца. Скоро на това място започнали да прииждат хора от близо и далеч, заедно с последните си запаси от семена и животни. Родопа пазела продукцията като разкривала всички намерения за кражби, топяла сняг за поливане и внимателно стопляла пръстта. Дядо Елен управлявал мъдро новата зимна ферма, като накарал селяните да направят прозорци в тавана и да донесат всичките си огледала, така че слънцето да се отразява в тях.

След две седмици имало храна и работа за всички.

Така младото и старото обединили усилия и спасили своите съселяни.

Дочули гражданите и кметът проводил шпиони, да разберат какво не е наред. После измислил нов данък и издал заповед. Който ползвал магия, за да отглежда животни, плодове и зеленчуци през зимата трябвало да плати данък Магия и да предаде цялата продукция на Кмета, за да я разпредели справедливо между всички. Оживили се гражданите, развълнували се и заразмахвали пръст срещу престъпниците на закона.

Пристигнал градския полицай в Обединено и, тъй като Дядо Елен и Родопа отказали да се подчинят, той взел, че ги арестувал. После дошли градските учители и направили ревизия, установили голяма нередност и обявили, че продукцията подлежи на конфискация. Нямало да им се разпредели нищо, защото отказали доброволно да се подчинят на кметската заповед.

Помръкнали селяните от Обединено, както и от Царевичина и Хлябово. Помръкнал дядо Елен. И Родопа потъмняла. И зачакали пролетта с молитви.

Но след още две седмици гражданите изяли всичко и всичко се върнало. Върнала се болестта, върнали се скандалите, учителите се пропили отново, лекарят спрял да пише рецепти, полицаят се самоубил, защото Кметът му обещал повече ядене, но не му го дал. Само Кметът бил в цветущо здраве.

 

***

Минали още две седмици и гражданите си спомнили за село Обединено. Отишли да се молят там на селяните да произведат нова продукция и обещали да ги пазят от Кмета.

Селяните имали добри сърца и с помощта на гражданите и съселяните и вдигнали отново зимната ферма. Не спали, не яли, но произвели храна.

И ето, че Кметът и той огладнял. Но вместо да се моли, извикал трима гладни цигани, нахранил ги добре и ги назначил за полицаи.

После всичко се повтаряло, докато един ден дошла пролетта.

 

* * *

 

Разлистило се всичко, родило се, запяло. Вдигали се сватби и всякакви веселби. Зараждали се деца. Изглежда животът се завърнал с пълна сила по целия свят. По полето се носела весела глъч и всички забравили за трудностите, простили си и се върнали в своята стара житейска река. Болестта в града изчезнала, фабриките отворили врати и за всички имало всичко. Кметът тихомълком достроил фермата си и хазната изтънявала съвсем, но, докато животът си течал на пълни обороти нищо от това не можело да бъде забелязано.

Но дошло отново лятото и всичко изсъхнало.

Тогава, съвсем неочаквано, дядо Боже напълнил една торба с дълги мустаци и кокали и прибрал дядо Елен при себе си. Мъката, стоварила се върху гърбовете на  селяните била непосилна. И там някъде, в средата на гробищата, селяните забелязали, че едно тънко сливово дръвче започнало да се разлиства, напоено от сълзите им.

Забродили селяните по полята с пожълтяла реколта и заплакали. Дядо Елен дори със смъртта си пак им помагал.

Междувременно в града настъпила неутолима жажда. Жажда за вода, жажда за саморазправи и мъст и жажда за нов управник. Сухото лято било на път да срине така добре устроения кметски живот.

Излязъл той пред съгражданите си и рекъл:

- Вие тук умирате от жажда, а селяните хабят сълзите си да поливат реколта! Да отидем и да им вземем реката от сълзи! Ще построим диги, бентове и каквото трябва и ще докараме реката им тук.

Насреща му, обаче, покачил се на раменете на съгражданите си, за да се вижда и чува, излязъл младеж. Очите му така горяли, че градът пресъхнал още повече.

- Кмете – изревал той – водиш ни от ден до пладне. Ако взимаш реките им от сълзи какво ще ядем зимъска? Искаш реките им, за да напоиш твоята плевня, а нас пак ще оставиш жадни и гладни.

Обърнал се той към тълпата и изръмжал като мечка стръвница:

- Да затворим кмета, съграждани! Да изберем друг!

Всички в едиин глас ревнали и жаждата им съборила кметсктата ферма. Но пак останала там да ги мори.

Видял се в чудо младежът, новият кмет. Какво да стори?

Тогава му хрумнало, че ако не може да спаси всички, поне трябва да спаси себе си.

И ето, че отново историята започнала да се повтаря.

 

* * *

Така вървял животът. Пролетта сменяла зимата, лятото – пролетта. Мъката по света не стихвала никога. Кметовете строяли собствени ферми и взимали всичко от измъчените селяни.

Гладът и жаждата убивали, но и калявали хората. Те започнали да издържат повече на мъките си, станали сурови. Но и свирепи. Любовта отстъпила мястото си на механичното създаване на деца. Децата били учени, че селяните са там, за да им служат и че властта е там, за да им помага да взимат всичко. Светът станал едно много грозно място.

Гражданите станали свирепи, но селяните ставали все по-силни и мъдри.

Докато един ден, насред цялата тази пустош, в една селска майчина утроба се заразвил зародиш. Като минали няколко месеца, майката усещала, че нещо там е различно. Бебето в корема й я наранявало, без съмнение неволно. Тя чувствала огромната му сила. И на есен, когато листата на дърветата си вдигали от непрестанен вятър, когато слънцето прибрало дисагите си и се затворило зад купчина от облаци, от тази майчина утроба се родило не какво да е бебе, а лъв! Косата му, гъста и рижа, издавала огнен плам. Очите му, малко тъжни, но мощни, излъчвали увереност и мъдрост. А тялото му, набраздено от мускули, предизвиквало тътен при всяка крачка по бедната земя.

Тук свършва приказката, но не и историята. Дали, защото един добър свят не е интересен за разказване. Или, защото е достатъчно силен, за да повдига клепачите на мечките през зимата, за които това е един естествен процес. Дали светът трябва да разчита на случайността, дали трябва да разчита на мъката, дали приказката за любовта и човечността трябва да е една друга приказка. Дали трябва да е приказка или трябва да се чете между редовете. Преценете сами. Аз не знам, аз просто разказвам истории.

 

25.05.2020 г.

Уютите в смеха й

     Ключът се завъртя високомерно и масивната врата ги подкани да влязат. Къщата не беше нито голяма, нито малка, а от светлината в нея боляха очи. 
       Да се каже, че Райа не харесваше тези къщи бе слабо. Може би имаше хора, които са щастливи в тях, но вероятно беше по единствения им познат начин - някак изчислено с компютър, договорено с клаузи и електронно подписано. 
     Когато влизаше в тези къщи със свои потенциални клиенти в съзнанието й всеки път изникваше образът на бившия й шеф. Тя го видя само два пъти за няколкото години работа като брокер в неговите фирми – на второто интервю, когато постъпваше и съвсем случайно, когато напускаше офис сградата му за последен път. Усмивката му, с нейните твърде бели и подравнени зъби не променяше абсолютно нищо в хладното му излъчване. А погледът над нея напомняше звук от счупване на кристална ваза, изпусната от високите етажи на корпоративната сграда. Прекалено изгладеният панталон, скъпите вратовръзки и часовници, идеално оформената му коса и нокти – цялата тази стерилност и студ я караше да изтръпва.
     
     Момичето не спираше да чурулика като цветно петно сред белотата на къщата.
     - Но, скъпи, любов моя, твърде бяло е, твърде модерно! Виж само! Ако преместя тази статуетка и къщата ще се разпадне.
   - Какво искаш да кажеш? Това е стабилно строителство. Уверявам те, няма да се срути от преместването на статуетка. Страхотна е!
     Младата жена отпусна рамене и погледна над очилата си към тавана.

     Приседнала на края на кремавия диван, Райа се чувстваше сякаш наблюдава всичко това от далечен бинокъл. Нямаше нищо обикновено в това момиче. Пъстрите дрехи, жестове и мимики, рошавата й коса, бижутата, сандалите – всичко говореше, че това момиче е артист. Дори гласът и начинът на изразяване бяха необикновени. Райа се усмихна. Това момиче търси някоя от  н е й н и т е  къщи! От онези, които си умираше да продава. На хора, които умеят да са натурално щастливи в тях.

     Райа не я очакваше. Изобщо не си представяше, че Никола Карапетров има до себе си тази цветна вихрушка. Напереният софтуерен инженер със сини очи, чийто чаркове чуваш как непрестанно изчисляват нещо, цъкат с високомерието на старинните стенни часовници и в същото време хладнокръвно пресмятат нули и единици – той чудесно пасваше на къщи като тази, но никак не беше в синхрон с подобна жена.

      Ако знаеше, само да знаеше... Щеше да ги заведе направо в наследствената къща на братовчед си - близо до река Чая, почти извън Асеновград. Независимо от подробните  изисквания на младежа, които ги доведоха в модерния студ тук.
    Тя искаше да продава точно този вид къщи - уютни като хората, които ги купуват. Къщи, които дишат. Къщи, които разказват.

    Но светът не беше устроен така. Все пак тя беше щастлива, че се осмели да напусне корпоративния свят на недвижимите имоти в големия град. Беше й изключително неприятно да признае, че това, което научи в онзи многоетажен ковчег, всъщност й бе полезно до голяма степен. Но не можеше да преглътне всички отвратителни манипулативни практики, които използваха онези амбициозни софийски брокерчета, бившите й колеги.
     Не! Не искаше да го прави, не искаше да се мрази. Понякога й се струваше, че е родена на тази планета по чиста случайност, поради някакъв нелеп инцидент.

     Клиентите й се бяха умълчали и тихо разглеждаха детайли от вътрешния дизайн на модерната къща – екстравагантните вази, подредени по височина; мекото осветление зад картината в стенната ниша, раздвижените тавани и килими в различни нюанси на бялото; излишеството от обособени кътове за почивка; модернистичните стоящи лампи, които не знаеш как да включиш.

     Тогава, съвсем ненадейно, Райа чу мислите си. Гласът й прозвуча като късане на хартия в читалнята на библиотека.
     - Какво ви събра?
     Младата двойка се спогледа, а после четирите им очи пропълзяха по луничавото й лице.
     - В смисъл? – попита Никола.
     - Какво ни е събрало, се чуди жената. Просто попита.. – поясни му момичето.
     - Ами... един съвместен проект. – каза бързо Никола.
     - Не го слушайте – разсмя се цветната млада дама. – Събра ни Стария град. И после един концерт на Найт Уиш в Амфитеатъра. И една изложба. – тя се смееше. Смееше се и стерилността на модерната къща се размазваше като акварелни бои.

     Райа се усмихна неловко и насочи вниманието им към втория етаж.
- ... две спални и две бани. Едната баня е самостоятелна, прилежаща към основната спалня, а другата е в коридорчето преди втората спалня, която може да ползвате за детска стая. Над коридора имате стъклен покрив, който, освен топлина и светлина, нощем внася и по малко звезди. Не е ли страхотно?...

        След което отново потъна в себе си. Днес беше така. 
     Но скоро след това, внезапно мислите й се разпръснаха като подплашени котета, когато момичето спря да шепти на Никола и извика:
       - Господи! Лошо ми стана... Ужасна съм! – тя се преви на две и подпря гривните си над коленете.
   - Какво ти стана, бе мило? Добре ли си? – в гласа на софтуерния инженер прокънтяха премалелите му крака. Той се приведе над нея, докато трескаво отключваше телефона си.
    - Мишеее, забравих кучето! – тя се изправи и заобикаля в кръг, а полата й на червени божури запламтя между краката й като огън в центъра на основната спалня, цялата в бяло.
     - Е, Детелино! Изкара ми акъла, бе момиче! И къде го забрави? Не е ли в квартирата?
     - Ами... ти нали от паркинга на хипермаркета ме взе.
     - Е?
     - Ами...бях го вързала на онези тръби там до пазарските колички, докато бях вътре, и ти звънна, и се разбързах... Трябва да отиваме, мише, да тръгваме, скъпи! О, божкеее, саминко го зарязах там. Ще ми го вземе някой, побързай! 
     
     Райа отстъпи назад и заслиза по стълбите. За миг и тя се беше притеснила, а после едва удържаше смеха си и вибрациите от потискането му гъделичкаха корема й. Свеж повей я погали, докато Детелина минаваше забързано покрай нея и сдъвкаваше думи на извинение. Миг преди да потънат в колата си, Райа пое въздух и бързо каза:
     - Имам тази къща!
     - Моля? – попита Детелина.
     - Имам къщата, която Вие търсите, Детелина!
     - А, да! Добре. Ще се чуем по-късно. Моля Ви, извинете ни още веднъж. Но така или иначе тази не е нашата.
     - Така ли? – попита озадачено Никола Карапетров.

     Райа внимателно затвори навсякъде, пусна охранителната система и заключи отвън. Качи се на колата и отиде да нагледа къщата на баба Пепа.

     Река Чая се носеше тромаво сякаш някой я караше насила да тече. Старите дървета разгорещено спореха с вятъра. Райа премести резето и влезе в двора. Тук-там бяха оцелели рози и невенчета. Плочките по пътеката бяха потънали в зелен размисъл. Тя вдиша дълбоко и с бодра стъпка се отправи към основната къща. Преди да влезе дръпна провисналите дървени кепенци от прозорците и обра паяжините с една тъжна метла. После отвори вратата на приземния етаж и отвътре я блъсна миризма на буркани с консервирани спомени. След това отвори и прозорците и се зае да почисти. Можеше да стане прекрасно тук.
     Братовчед й беше далеч в корпоративна Америка. Той просто искаше да се оттърве от всичко, което го свързва с родината. Така или иначе той никога нямаше да подхожда на тази къща.

     Скоро Райа и Детелина станаха близки. Толкова близки, че светът се промени, а къщата на баба Пепа започна да трупа нови спомени за разказване.
     - Кое ни събра? – питаше Детелина. И хиляди уюти в смеха й уверяваха Райа, че е родена на точната планета.

2.04.2020 г.

Спирка - Мария Донева



Изпълнавам с мисъл и уважение към възрастните хора в това тежко преживяване.

30.03.2020 г.

Чувате ли как боботи Светът?
Чувствам го през кожата си, дори когато не гледам телевизия. Светът вибрира в своите най-ниски вибрации. Баритонов плисък, срещу който трудно се пътува. Плаващи пясъци от страх, но и сякаш едно странно вълнение, за това че получихме роля в поредния апокалитпичен филм. Роля, в която като че ли за първи път осъзнаваме, че животът има край.
Светът се променя пред очите ни с всичките нови ограничения, но и възможности.
С откриването на тази топла вода, че отдавна сме можели да се видим с приятели и близки във видео чатовете, когато ни дели разстояние. Но не сме го правели.
С необходимостта да чуем родителите си, да ги чуваме често, с любов и загриженост.
С проумяването на ролята на учителя в този свят. Ролята на лекаря, на полицията, на хората, които правят и продават храна.
С осъзнаването на невидимите неща, които могат да бъдат толкова силни, че да ни разболеят, но и силни като молитвата и вярата, които спират потъването ни в лепкавата история на един вирус.
Да, хората оставаме различни. И ще останем различни. Светът ще остане вълнуващо място за всички. Но не всеки е толкова силен, за да противостои на всичко това. Да, има хора, които връзват камъни на краката си в своята слабост да се справят с това. Има ги и хората, които вечно ще спорят, ще са недоволни, ще се сърдят на всичко и всички.
Обаче ги има и онези, които се раздават доброволно за другите. И онези, които вярват в промисъла и в Бог. И творците, които намират път към своите почитатели дори в тези трудни времена. Има ги вдъхновителите, просветителите, добрите хора, хората със завидно чувство за хумор. И слава Богу! Защото те са тези, които приглушават тревожните сирени на сегашното.
Но ние можем да умрем. Да, разбира се. Не само, че можем. Все някога ще го направим.
Но ние сме незначителни. Да. И не. Колкото сме микроскопични точици, толкова и можем да направим за другите.
Но злото е заразно... Мда... няма добър вирус, по дяволите. Вирус, който да ни оздравява. Но доброто в нас умее също да бъде заразително. Даряването – на средства, на добра дума, на внимание, на кураж, на светлина - под всякаква преносна форма...
Каквото предизвикват тези неща у нас зависи много от нас. Ние се оглеждаме в света и светът се оглежда в нас. Но ние избираме канала, който гледаме, а не той нас.
Нашите мънички вселени от вяра, надежда и любов едва трептят. От нас зависи да разпалим огъня. Защото, ако оставим в нас да безчинстват страхът и гневът, то и физическото ни здраве е застрашено - най-слабата брънка ще даде на късо.
За това, приятели, дайте път на онези свои лудости, които сте възпирали, за да изглеждате нормални. Пейте, смейте се, творете, благодарете за всичко, което имате и не говоря за вещи, и се молете, призовете всички свои най-цветни и хубави ресурси.
Всичко минава и всяко нещо с времето си. Както се казва и в добрия стар и вечен Еклесиаст:
Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.
Време за раждане, и време за умиране;
Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;
Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване; Време за разхвърляне на камъни, и време за събиране на камъни;
Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането; Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне; Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене; Време за обичане и време за мразене; Време за война, и време за мир.
...
Познах, че няма друго по-добро за тях, освен да се весели всеки, и да благоденствува през живота си; И още всеки човек да яде и да пие и да се наслаждава от доброто на всичкия си труд. Това е дар от Бога.
...
Каквото съществува е станало вече; И каквото ще стане е станало вече.

10.03.2020 г.

Шантава история за един небезизвестен вирус. Дано не е отмъстителен.


„Прозорците постепенно светнаха. После угаснаха, сякаш са звезди над облаци. Малко по-късно отново светнаха. Един по един. После с по-бързо темпо, с повече нервност. Семейства чакаха на опашка за тоалетната, закъсняваха, изтичваха на улицата със сандвичи в ръка и кафета, които се разливаха по перфектно изгладени ризи.

‘Eдна разхождаше кучето си. Прекалено пълно и старо, главата му тежеше, а едни тъжни очи се опитваха все нагоре да гледат. Една го гледаше с мъка, натежала като утайка от тежък метал по ъглите на тялото й. Кучето с усилие повдигна глава и очите им се срещнаха в милувка посред нищото между тях.„

По дяволите, казвам си. Пак започнах с проклетата меланхолия! Мъка! Мъка!  Защо все ми се дописва, когато съм смотана. Бих се отказала от писането, само защото проклетото нещо харесва само една от страните ми. Като любовник, който харесва само сексът с мен. Мне! Не съм съгласна! Имам и други лица, мога да бъда забавна!
Вратата зад мен хлопва и в тъмната ми стая бавно влиза мъж с шапка и лъскави обувки. Гледам го през рамо и с безразличие, което далеч не е онова на човек, застрашен от убиване.
- Къв си ти, бе! Къде си мислиш, че влизаш? Влез, влез! Ей сегинка ще те депресирам до смърт. Кво ми мълчиш?
Мъжът не отговаря. Просто си влиза и присяда на малката табуретка в ъгъла. Обръщам му гръб и изтривам всичко написано от сутринта.
Егаси тишината. Все едно и мене ме няма в стаята. Добре, де. Обръщам се отново и се опитвам да накарам очите ми да светят в тъмното. Не се получава.
- Добре, бе пич! Ай кажи за какво съм ти притрябвала?
- Най-после ме забеляза! Какво ти става? Може да искам да те убия, да те изнасиля!
- Ха! Може ли само в обратен ред да е, че и аз да се покефя нещо.
- Признавам, че не съм дошъл за това.
- Защо си облечен като мафиот? Нелеп си, не ме плашиш, просто искам да кажеш по-бързо за какво си дошъл и после, след като няма да ме убиваш... нали знаеш там... приказката за вълка и дебелия му врат, сама ще си се изнасиля.
- Казаха ми, че си доста откачена, хаха. Но да мина на въпроса! Имам една доста особена история. Истинска история. Исках да я разкажа на медиите, но те ме изгледаха като да съм отскочил от близкия психиатричен диспансер.
- Е, и? Свали го това бомбе най-сетне! Не съм в настроение за смях. Само ме разсейва.
Мъжът сваля шапката и под нея лъсва голата истина.
- Ха! Я пак си сложи шапката, че единственият слънчев лъч в тази стая се отразява в темето ти и ме заслепява, хаха. Странен си, харесваш ми. И какво с тази история? Какво ме касае мене?
- Ами... Посъветваха ме да я напиша в книга. Повече щели да ми повярват хората. Представяш ли си? Обаче аз не умея да пиша красиво.
- А красива ли е историята?
- Никак даже!
- Тогава е по моята част. Искаш да я напиша?
- О, да! Но искам да запишеш в предговора, че аз съм ти я разказал и, че твърдя, че е самата истина!
- Чакай! Да не си някаква откачалка верно? Биполярно разстройство, шизофренийка, туй-онуй.
- Не, не, не! Но ако ще ме съдиш, ако ще пишеш с недоверие, всичко губи смисъла си.
- За какво става дума в тази история?
- Няма да кажа нищо, докато не ми се довериш и не приемеш. Не съм болен. Просто ми се случи нещо много странно. Не мога да го обясня с две думи.
- Чакай, чакай, нещо ми е много отвлечено... Образи ли виждаш, гласове ли чуваш? Какво? Недоказуемо ли е?
- М, не. Не виждам несъществуващи образи, не чувам несъществуващи гласове. Приеми го просто като интересна история. В предговора можеш да си изтриеш ръцете с мене. Той твърди, той каза. Нещо такова.
Добре, казвам аз и започваме да работим по историята. Мислех, че ще е нещо ново, нечувано. Оказа се просто един луд, който пътува във времето и от един добър стоматолог в България се оказва част от Италианската мафия през 40-те години на по-миналия век. Убивали го няколко пъти и той все се събуждал в сегашното.  
Всичко започнало след като корона вирусът, наречен още Covid 19 се настанил в дома му и той започнал да прави експерименти върху себе си. Тъй като сметнал, че се подобрява, започнал да прилага „лечението“ и върху близките си. Скоро останал съвсем сам и увреден, погълнат от мрак. Излязъл в една буря да се моли с вдигнати ръце, дъждът обливал сухото му лице и... О, боже! Ударила го светкавица и го пренесла в миналото на Италия! По-голяма тъпотия не бях чувала и едва се сдържах да не го изгоня.
- Но ти никак не приличаш на мафиот, човеко!
- Нужно ми е малко време да вляза в роля, да! 

Така, докато клатя отрицателно глава и се опитвам да запиша тези глупости по своя начин, аз внезапно прозирам, че съм налудничаво влюбена!

И, ето, че през един мрачен италиански ден се оказвам облечена в дълга бална рокля, според модата на деветнадесетите 40 години. Роклята ли? А, тя е златиста. Имам крещящо  диамантено колие, голям пръстен на дясната си ръка и дори нелепо перо в косата си. 

Лошото е, че всеки път като го убият се връщаме в сегашното.

***
От Covid 19 (винаги съм се чудела има ли Covid 1,2, 3, 4 ... 18) не беше останала и следа през 2101 г. Само ние с него се мотаехме напред-назад, разнасящи тези откачени спомени.

„Книгата“ излезе чак през 2150 г.  Във формат 115 D всеки можеше да си я „представи“ съвсем лично. Това беше новата мода в книгите в този момент. Писателят дава само някакъв сюжет.  Наложи се да изтрия описанията, защото те зависеха от въображението на „четящия“. Ще кажете, ами то не всеки има въображение. Така е! Заслугата тук е на онзи мъж, който нахлу в спалнята ми преди повече от век. Не знам какво му става на моя любим, все ги мисли разни. Та, „читателите“ трябва да изпият една доста съмнителна отвара, да запушат носа си и да не дишат поне 3 минути, и въображението им надхвърляше всички очаквания. Книгата си потъна съвсем безизвестно, но патентът за въображение бързо спечели приятели.
А ние спечелихме много пари, така, че, в 40-те години на 19-ти век, се връщаме все по-богати. Притежаваме Мафията и  някои други дреболии.

На 22.2.2222 г. взеха, че дойдоха извънземните. Както можете да си представите, те дойдоха с мир и после започнаха да ни изтребват. Колко банално! Никаква оригиналност.

Тогава моичкият се сети за ...

Познахте! Сети се за Covid 19 и въпросното лечение!

Само не знаем до коя планета ходят зелените. Периодично се връщат тук, преоблечени като италиански мафиоти и после си отиват. А един се обърка. От време на време пристига в България и се прави на стоматолог. Станаха приятелчета с моичкия, но истината за планетите, на които се връщат си остана свещена тайна.

***
- Ела да те прегърна, скъпа!
- Не, любими! След секунда на тази възглавница ще пръснат главата ти. Не искам пак да оплескаме спалнята. Хайде да отидем в банята и да постелим завесата на пода...