Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

17.11.2021 г.

 Уж просторен, салонът е някак тесен и притъмнял. Не, че не работи осветлението или нещо подобно. Тъмнее от душите на хората. 

Наблюдавам ги, докато чакам редом до тях. Не е нужно да ми говорят, за да разбера. По лицата им има достатъчно думи, цели фрази, истории. В позите на тялото, в походката, в мимиките им и жестовете им. Достатъчно е. Аз просто знам. 

Това са хора, с които съпреживяваме общи обувки. Наблюденията ми ме изпълват с емпатия и тъга. Лицата на боледуващите са бледи и изопнати. Устните им и раменете им са превити от невидими кръстове, които носят. Очите им са сякаш целите само зеници, достатъчно широки да поемат целия ужас. Бръчки, издялкани от неопитен каменоделец образуват дълбоки ями по някои лица. Повечето се движат се като сенки на самите себе си, бавни и уморени като 100 годишни костенурки. 

 Аз съм една от тях. Една от нас. 

Разпознавам етапите, през които някои от тези хора минават. 

Първо онези, при които първоначалният шок още вилнее, дивее и събаря всичко изградено в душите им. Те задават объркани въпроси и дъхът им излиза на пре-се-кул-ки, сякаш са тичали цял един живот, опитвайки се да надбягат опасностите по пътя. 

Разпознавам и другите, ентусиастите, хората, които след първоначалния шок са се напомпали с решителност и оптимизъм. Те спазват строги диети и са винаги усмихнати. Мислят, че вече знаят достатъчно и искат да го разкажат на всички. Не чакат покана.

Разпознавам и онези, които не са успели да преглътнат още този хап... "Защо точно на мен!", "Какво толкова сторих, Господи!", "Няма да се справя!"... 

А ето ги и и тези, подобни на мен. Мълчаливи, докато не ги попитат. Минали хиляди пъти през подобни разговори, преживели какви ли не лекари и болници, манипулации, интервенции, операции, терапии. Минали през шока, през фазата на превъзбудения оптимист, през всичи видове фази на отчаяние, през всякакви форми на страх и несигурност. Спазвали диети, вече не. Чели, слушали, гледали - начели се, наслушали се, нагледали се. Пречупвали се хиляда пъти и сглобявали се хиляда пъти, остават да личат следите. Можем да говорим, можем да споделим, да кажем. Но не настояваме да го правим. Седим тихо в салона и изглежда всичко ни е ясно. 

Може би след време ще дойде етап, в който вече нищо не разбираме.

Не знам... Но всеки трябва да извърви този свой нов път, свил толкова внезапно нанякъде. 

В началото е сякаш вървиш с превръзка на очите в непознат терен, докато нещо те преследва. Страшно е. Но после постепенно се научаваш да се справяш. И ако намериш онази част в себе си, която държи златния ти резерв, тогава - извадил си късмет! 

Съм една от тях. Една от нас. 

Една жена падна. Държеше своя резултат от ПЕТ скенер. Не мога с малко думи да опиша какво представлява този момент. Сякаш си комарджия. В плика е "всичко" или "нищо" и ти нищо не можеш да направиш за този зар. Не знаеш. Но те е страх да видиш. Вървиш. Решаваш, че не можеш да чакаш повече. Отваряш в движение, сякаш е кутия бонбони, която тайно се опитваш да изядеш съвсем сам. Падаш. Просто е. 

Помагат й. Идват хора в бели престилки. Спокойна съм за нея за този момент. Но, иначе си мисля, че е отчаяна, на ръба на срив. За това я питам нещо в знак на внимание.

Едно момиче пък пуши с гръб към мен и лице към ъгъла. Пред очите й стоят решетки. Пуши бързо. Не мисля, че се лекува. По-скоро придружава някого. Преживява болката на любим човек. Но се държи. Вероятно мислите й бързат към факта, че доста закъснява за работа... Стори ми се доста символично, че потърси спасение в решетките, срещу които застана в този ъгъл. 

Мога да продължавам още. Обичам да наблюдавам хората. Да си мисля какво преживяват, кое ги прави хора. Днес съм сред свои. Просто... така е тук... и простете ми за минорното ми днешно. Доста е сиво-черно-кафяво. 

Но после ще облека нещо шарено. И всичко ще си дойде на мястото!

16.11.2021 г.

Когато ходех на работа в банката се обличах елегантно, по-често в скучни цветове и задължително с висок ток. Харесваше ми да се обличам така.
Рядко си позволявах нещо по-цветно.
Но вече не се налага да ходя на работа в офис и постепенно избрах практичността и напълно забравих за елегантните костюми и високи токове, а те ме гледат с измачкан и обвинителен поглед от претъпкания гардероб.
Освен това се оказа, че имам нужда да включа повече цвят. После се улових, че за разлика от целия ми живот досега, когато имах определени цветови периоди (червен период, земен период, виолетов период, рус период и прочие) към днешна дата постепенно включих в облеклото си всички цветове на дъгата.
Отвреме на време, обаче, усещам се и си сверявам часовника с моето момче. Той никога няма да ме излъже.

Например, гледам аз едно розово огледално яке. Ама толкова огледално, че си представих как по улиците жените вървят дълго покрай мен като покрай витрина, за да проверят дали гримът им е ок и дали вървят достатъчно изправени. А, когато пресичам вечер пешеходна пътека мъжете псуват тоя дето ги заслепява с фаровете си, т.е. мен. Момчето не одобри. Толкова!
Все още внимавам, или поне така си мисля, да не мина напълно отвъд, откъдето няма връщане и така да стана новата Мими Пеперудката.
От друга страна, радвам се на свободата си да не ми пука кой какво си мисли за това как изглеждам. За новата лична карта дори се снимах почти без коса. Ами какво пък, това съм си аз. То в последните години с коса вече рядко се виждам като изключим омразните перуки, които понякога слагам за разнообразие.
Както и да е.
Вървя си вчера, свършила съм някои задачки и вече бавно и с телефон в ръка подхождам към колата. Навлякла съм червения си пуловер-рокля с поло яка, синьо яке, бяла шапка и чорапи на дебело райе в бяло и червено. Раницата ми е зелена мента с кафяви дръжки.
И чувам съвсем близо зад гърба ми някой говори. Неволно вдигам глава да видя кой и забелязвам, че една възрастна жена си говори сама. Оказа се, че говори на мен.
- Еех, така като ви гледам младите, хич не ви пука как се обличате. Много ви се радвам, младички, шарени. Такава свобода!
Обръщам главата си над дясното рамо и я гледам. Бавно включвам какво ми говори. Облечена е скучно като повечето прилични възрастни дами с яке, панталон, шапка и чанта в убити цветове, които сега не си спомням. Казвам:
- Ами как, разбира се! Че от какво да ми пука.
После нещо ме гложди и додавам с оправданието:
- Тези пуловери-рокли са модерни сега.
Тя продължава да каканиже и да се смее, докато бавно ме подминава. Все в същия ред на мисли.
- Благодаря за усмивката - допълвам.
- Ааа, не, аз благодаря за усмивката.
Така и не разбрах подиграва ли се или наистина се радва на свободата на по-младите.
А преди седмица виждам късо бяло зимно яке в един магазин в града. Влизам. Възрастен мъж търси размера ми, за да пробвам. Пробвам. Не стои добре. През това време влиза разярена жена и започва да се кара на този мъж, а аз като че ли й преча да го изяде. Оказа се оригиналната магазинерка. След малко аз меря, а тя вече едва се сдържа. Толкова иска да изяде някого.
- Ама тея якета ги носят ученичките. - гледа ме точно като че съм слабоумна и напълно загубила връзка с околния свят. Прави изразителни физиономии, които биха обидили всеки друг.
- Мерете това! - изкомандва тя, докато ми подава съвършено скучно яке като кройка, като цвят и като материя.
Както и да е. Диалогът продължи още малко, докато тя отново реши, че по-вкусен ще бъде възрастния мъж, понеже не говори и не противоречи. Накрая казах, че е твърде напрегнато тук, вече не ми се пазарува и напуснах сцената.
Аз, разбира се, не искам чак толкова късо яке, както се оказа. Просто ми омръзна кройката на класическите леко вталени якета. Но не можех да не забележа, че явно вече леко се оклонявам от нормите. Не, че ми пука, но все пак. Чувството за пълна свобода е привилегия на лудите, така, както съмнението е привилегия на интелигентните. Аз очевидно имам и от двете по малко. Или от едното в повече, не знам.

Обаче така ги виждам нещата - трябва да има повече цвят! Повече чувство за свобода! Да е светло и весело! В този свят, в който кипи от тъмнина и тревоги, трябва да има повече дъга и пъстроперести папагали! Повече пърхане, повече радост! Повече оптимизъм и добро настроение! Повече смелост за безвредно и дори ползотворно излизане от "правия път", за сметка на вредните такива.
Та, такива ми ти разсъждения в този мрачен ден.
С нетърпение чакам черния (защо е черен, защо не е шарен петък, звучи доста по... шарено) петък, за да закупя един доста шарен чадър, с който ще веселя хората навън, когато е мрачно и вали!

11.11.2021 г.

Когато денят започне без кафе

Едва ли ще разберете, но за мен 9 сутринта си е рано. Още повече, когато трябва да отида на зъболекар. Успах се, не пих кафе и закъснях. Вместо извинение разказах виц, който вчера прочетох някъде:

Запъхтяна жена влетява в гарата. Пита: 

- Извинете, кога тръгна влака за еди-къде-си? 

- Преди 5 минути. 

- Е... не съм закъсняла много. 

Зъболекарят и сестрата се смеят. Полягвам на стола с облекчение. 

 Малко по-късно се оказва, че нямам пари, както и, че не нося здравната си книжка. Ех... мой ден, започнал без кафе. 

Тичам до вкъщи. Ааа, ще се върна, но първо няколко глътки кафе Costa. (Тук това вече напомня на copyright статия за link building към сайт за кафе) Обаче имам две здравни книжки и пак не помня коя е активната. Взимам ги и двете. На няколко глътки кафе вече не забравям да изтегля пари. 

Влизам запъхтяна в зъболекарския кабинет. И отново, вместо извинение казвам: 

- Мислех, че след няколко глътки кафе вече ще мога да решавам висша математика, но пак не помня коя книжка е вярната. 

Смеят се. Ох... олеква ми. 

Но все пак денят трябва да продължи. Я, да си допия кафето и да си направя още едно. От любимото напоследък - Costa - плътно и ароматно за добър старт на деня. Ей, така, за всеки случай. Иначе ще трябва още много смешки да измисля днес. 

А сега някой да накара Costa да ми плати за копирайтинга, няма все без пари да им работя, я! В противен случай ще трябва да призная, че въобще не е плътно и ароматно, макар причината да е съвсем прозаична - просто свърши. Използвах последните трохички с надеждата да преметна своя ден, че се е родил без деформации.

21.10.2021 г.

Онзи ден си захапах езика. Ей така, докато ям. Но не в крайчето, а някак си по средата. Изобщо не знам как го постигнах. Умея ги тези неща, някак по дифолт ми се получават. Мога да изброя много примери. 

Ето, например, днес вървя. Бързам. Не, защото трябва, а защото искам. Сега, вярно, че тротоарът е като току - що разкопана археологическа находка от палеолита. Но, хайде сега, тротоарът ми виновен. 

Та, вървя си аз, с неочаквано бодра крачка и неочаквано добро настроение. Неочаквани, понеже, цяла нощ какво прави Кати? Ами много работи прави. Само не и да спи. И, тъй, както си вървя, спъвам се. 

От главата ми мигом се разхвърчават мислите, коя на където свари, като при бой с възглавници и така се разхвърлят, както едно сърдито хлапе може да отиде и да разхвърля пъзела на батко си с 2000 части, метър на метър и половина, тъкмо преди да сложи последните няколко парченца. В същото време лицето ми се изопва така, че фенси слънчевите ми очила почти могат да изпаднат от него. Едната ми ръка се подготвя да подпре тялото при евентуално падане, а пискюлът на шапката ми се опитва да избалансира положението, така щото да поубие скоростта, с която се очертава да се стоваря на тротоара. 

Сякаш ще ми се размине. Но - не! Всичко се повтаря с обратна сила с другата ръка напред и пискюла в обратна посока. Мислите ми за това как ще си получа пратката с новозакупени блага за симпатичната ми особа, която с тях ще стане още по-симпатична, вече никакви ги няма. На мястото им - поредното колебание - да падна или да не падна. 

Тъкмо надеждата бива подпряна от леко завръщане на баланса, когато се оказва че - не, няма да стане. Перспективата светкавично се сменя отново с евентуално размазване на тротоар. 

Е-га-си дългото падане! Бе, няма ли край това чудо, бе. Или ще падам, или няма да падам. Какво е туй нещо. Все съм се колебаела дали да направя нещо или нещо подобно, или пък да не правя изобщо нищо. Ама чак пък такава неувереност... 

Ами няма да стане! Аз съм смел човек. Като съм тръгнала да падам, ми да взема да си падна и толкоз. 

До тук добре, ама... то имало и спирачен път.

Бе, с две думи, беше зрелищно. Цяло чудо е, че аз, часовникът, телефонът и очилата ми останахме цели. 

Тутакси ме наобиколиха 5-6 човека и ме награбиха да ме вдигат. Ама на мене в момента хич не ми беше до тях, защото тъкмо видях всички съзвездия накуп, най-вече голямата и малката мечка, стрелец и някакви други неизвестни до сега в човешката наука Астрология. Тези съзвездия, които съзерцавах в екзактно този момент, полегнала като римлянин сред девици, вероятно не са известни дори на извънземните. 

Както и да е. Добри хора. Един приятел и той там. Наблюдава ме от почтително разстояние, докато ме разпознава. Предлага ми да ме закара, ама аз отивам ей там, на още 10 метра в куриерския офис. Бе, нищо ми няма, бе. Успоредно с това до мен разтревожено се визуализира и целият екип на офис за кредити БНП Париба, както и един брой техен клиент. Дори не видях кой беше този силен мъж, дето така професионално повдигна всичките ми десетки килограми, ама евала! Трябваше да го целуна! 

Ама много мили хора, ей! Дай Боже все такива да срещаме. Поканиха ме хората на диванчето в офиса, наляха ми вода, предложиха ми да извикат бърза помощ, въздържаха се да ми предложат бърз кредит, дадоха ми памук и кислородна вода да промия рани и дори ми предложиха и лепенки. Благодарих им, пожелах им здраве и те самите да не бързат като бързи кредити, особено по бавни тротоари. Но да го направя и публично. Ей така, като реклама дори да звучи. Не бях падала така от години, като изключим последния ски сезон на Пампорово. Ама туй, на тротоара повече боли. 

И, така, де, добри хора по пътя да ви пожелая, ей така, за всеки случай! Да спите добре и да си гледате в краката (когато ходите, а не, докато спите, разбира се) 

Освен това, когато се храните, дъвчете бавно и смилайте добре храната! Така казваше дядо ми Филип. Аз само да допълня - собственият ви език не е за ядене!

19.10.2021 г.

Лека нощ (разказ)

 - "Извинете, божии създания, но ние просто не можем да съжителстваме!", казало извънземното. 

И просто така, с един мах, човечеството било заличено. В паметта на Вселената има сведения, че хрхрите съвсем не били лоши създания, иначе. Просто станали твърде много, защото раждали седем пъти в годината по седем деца, започвайки още от седмата си година, а всяко от тях живеело по около 70 години.Можеш да смяташ, нали? 

- Е, мога да сметна 7+7. 

- Няма значение. Това са много деца, които те раждали и трябвало да се разселват често по други планети. Така един ден стигнали до Земята и изтребили всички. 

- Но защо?

- Защо, защо! Ти защо уби нощната пеперуда, а не я остави да живее в стаята ти?

- Е, ами... грозна е и шуми с крилата си!

- И ти я уби.

- Да. Какво? Това е прото една нощна пеперуда.

- Ами представи си, че и хората сме били за тях нещо подобно - грозни и създаваме шум.

- А! Окей.

- Окей?

- Е, ами... разбрах те. 

- Та, хрхрите съвсем не се оказли такива, каквито хората си представяли. Не били направени от газ, не мигали, не излъчвали мисли и прочие. Били си най-нормални същества.

- Но... след като хората са били изтребени, тогава ние какво сме? 

- Ще ти кажа после.

- А от къде знаеш тези неща?

- Кои неща?

- Е, ами... тези, дето ми ги разказваш сега. За хрхрите - какви са били и прочие.

- Нали я знаеш на брат ми жената, Луиза.

- Да. И?

- Ами нали виждаш, че тя не е като нас.

- Е, ами... тя няма врат и очите й са прекалено кръгли...

- Точно така. 

- Да не искаш да ми кажеш, че тя е хрхри?

- Не, бе. Не е хрхри. Слушай сега да ти кажа. Нейния вид е характерен с една особеност. Тя помни като слон.

- Какво е слон?

- Слонът е древно животно, за което се говорело, че има много силна памет. Мълчи сега. Та, тя знае тези неща, защото паметта на съществата като нея се предава на поколенията. Тя знае тези неща от нейните прародители.

- Но ние нали сме хора? 

- Е?

- Е, ами... нали хората са били изтребени.

- Ами ти все ме прекъсваш. Аз това исках да ти разкажа. 


Един наш прародител, той бил учен от голяма величина. И той доброволно е дошъл тук, на тази планета, на която живеем сега, за да изучи дали е годна да я населим. И така е оцелял.

- Той със семейството си ли е дошъл?

- Не. Той тогава не е бил женен. Бил е тук с екип от други учени. И тъкмо са постигнали удивителен напредък и изпратили съобщение до Земята, че планетата е годна за населяване, когато се е случило унищожението на хората.

- А те как са разбрали?

- Кой да е разбрал какво?

- Е, ами... учените. Как са разбрали какво е станало.

- Ами не са! Просто никой не е отговорил на съобщението им.

- А! Окей. И?

- Ами минали години. Част от учените създали семейства, родили се деца. И тогава, изведнъж, пред хората тук се разкрила дълго пазена тайна. Оказало се, че през всичките тези години на планетата са живели и същества като жената на брат ми - Луиза. Те били грозни и злобни създания. Също като Луиза. Знаеш я.

- Е, ами... не знаех, че е злобна.

- Вече знаеш. Та, те внимателно са се крили, защото били много уплашени от тези нови същества, които взели да се размножават на планетата им. Не вдигали шум, прикривали следите си, криели се в недостъпни и неизучени за хората места. Но един ден един от тях просто се издънил. И хората научили за тях.

- Добре, де. Никога не бях си помислил такова нещо. И как се е казвала тази раса?

- Бе, няма значение. Вече и те се наричат хора.

- Е, ами... Любопитно ми е, кажи ми.

- Е, наричали се слони.

- Като древното животно, за което ми разправи одеве?

- Онова са слонове, не слони. Многознайко такъв. Та, както и да е. Заживели заедно. И после даже започнали да се женят помежду си с хората.

- А какво е станало със Земята?

- Ами не се знае. Много е далече, а ние още нямаме такива технологии тук, с които да стигнем до там. А и какво да правим там? Ще ни разкрият хрхрите и ще изтребят всички ни, та да вземат и нашата планета.

- А! Окей.

- Ами, накратко това е. Хайде, излизам.

- Добре. Лека нощ. Дядо?

- Да?

- Ами... ти каза, че онази планета се е казвала Земя.

- Да. Земята.

- Но планетата, на която живеем също се казва Земя? На другата Земя ли сме я кръстили?

- Това е просто приказка за лека нощ! Хайде вече да заспиваш!