Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

3.12.2022 г.

Началото на януари

- Леле! Какво беше това снощи! 

Ванина изгледа приятелката си с въпрос в зениците, но не каза нищо. 

- Буквално имах чувството, че пея с вагината си "Ом мани падме хум". 

Раменете на Ванина направиха кратко движение, което сякаш казваше "Не ме интересува, животът си е твой! Сигурно си се дрогирала. Опитах се да ти помогна. Вече не мога да те позная!" 

- Ха-ха-ха - високо се разсмя Людмила на собственото си хрумване - Честно! Честно ти казвам. Тази е простооо... страхотна. Никое момче преди това не успя да постигне това, което Ленчето постигна с мен. 

 Тя произнесе "Ленчето" с подигравка в гласа си, но Ванина знаеше, че така само прикрива собствената си неувереност. Беше ѝ писнало от щуротиите на Люса. Напоследък все по-често се питаше как така бяха приятелки, когато между тях нямаше абсолютно нищо общо. Направо не можеше да проумее какво ги е свързвало. Ванина беше дълбоко разочарована от приятелката си и дълбоко се беше заровила под съмнения затова как трябва да постъпи. Но скоро училището щеше да приключи завинаги и може би нямаше да има нужда да взима решение. Животът просто щеше да ги раздели. 

 - И ти казвам - продължи да бърбори Людмила - в съседния апартамент свиреше мелодия с тази мантра "Ом мани падме хум". И вагината ми така пулсираше, че имах чувството че пее тази мантра! Много странно, много странно, ха-ха-ха. 

 Люса се бутна с лявото си рамо във Ванина и се навря в лицето ѝ: 

 - Какво, бе? Защо мълчиш сега? Какво си се нацупила пак! 

 Усмивката на лицето на Людмила постепенно избледня. Ванина я погледна косо. По лицето ѝ сякаш със симпатично мастило беше изрисувана някаква тъга. Людмила махна с ръка и скочи на тънките си крака. На тротоара под нея Ванина прибираше някаква тетрадка в чантата си. 

Двете се разделиха и повече не се видяха. 

 Не и, докато един ден не се оказаха на 39. Двете бяха родени на една и съща дата - шести януари. 

 ××× 

 В кино салона на улица "Розенберг" беше почти празно. Десетина младежи по двойки се натискаха по седалките. Филмът беше скучен, въпреки невероятните отзиви за него. Наблизо един мъж похъркваше. 

 Виктор се огледа и пъхна ръка под полата на жена си. 

 - Престани! - изсъска Ванина в тъмното, сякаш изпод някой камък. 

 Тази вечер беше отчаян опит на Виктор да убеди съпругата си да не си отива от него. Хазартът беше почупил и малкото останали нишки в твърдения от времето помежду им въздух. Нямаха вече нищо. Нито радост, нито любов, нито пари. 

Ванина скочи от стола и на бегом напусна залата. За миг спря във фойето и свали новото златно колие, което Виктор й подари тази вечер в отчаян опит да я подкупи. Ванина знаеше, че е взел пари назаем или още по-лошо - заложил и някоя нейна вещ, за да го купи. 

 Тя излезе на улицата, вдиша дълбоко от смразения въздух и се огледа. Накъде да поеме? Питаше се не само сега, в момента, на коя посока да завие - към дома, към дома на родителите си или... А и в коя посока да завие в живота си. Просто сви на някъде и след известно време понесена в мислите си, се оказа пред вратата на Людмила. Или поне пред вратата, която някога беше към нейния дом. 

Сама не повярва на това. 

 - Какво правя тук! Тя дори може би вече не живее в този апартамент. Как се озовах на толкова километри от дома си, тук при жена, която не съм чувала и виждала от 20 години.- измърмори Ванина под носа си. 

 - И аз това се питам - чу Ванина глас от другата страна на вратата и се сепна. Повдигна стреснато глава и понече да се обърне в посока към асансьора, но в този момент вратата рязко се отвори и Люса грейна с цялата си прелест. 

Все още беше слаба и красива, макар не с онази момичешка красота, която Ванина си спомняше. В осанката на някогашната й приятелка се бяха настанили самочувствие и спокойна увереност. Косите й, все така оранжеви и къдрави, пламтяха на фона на тъмния коридор в апартамента. Сочните ѝ устни се разтеглиха в усмивка и разкриха 32 бели, блестящо бели къса щастие. 

За миг постояха така, нелепо и сконфузено една срещу друга. Едната отчаяна, тъжна, гневна. А другата - усмихната, сияеща и уверена. После Людмила пристъпи и прегърна приятелката си без да казва нищо. След това я хвана за раменете, погледна я и каза: 

 - Ела. 

 Откъм кухнята се чуваха звуци. Някой подреждаше масата, местеше прибори, сервираше салати. Ванина се притесни. 

 - Извинявай! Аз трябва да си тръгвам. Не зная как и защо дойдох дотук, но аз трябва да тръгвам сега. 

 През открехнатата врата на кухнята се подаде малка огнена главичка и каза: 

 - Мамо, кой е това? 
 - Това, мило дете, е сестра ми от втория брак на първата жена на третия ми татко. 

 Детето мигаше неразбиращо и като не знаеше как да постъпи подаде на непознатата камионче. Зад малкото пламтящо човече с огнени къдрави коси се извиси друга фигура. Беше жена. Приблизително на тяхната възраст, силно гримирана, с дълги обеци и много гривни и колиета. Людмила се засмя със своя типичен звънлив смях: 

 - Не се стряскай, скъпа. Това е Марта, жена ми. Тоест, не ми е жена...ъъъ... да кажем "партньор на семейни начала" - поясни Люса с апломб и разпери тържествено дясната си ръка. - А това е малкият Ваньо - детето ми. От първия ми брак, който приключи съвсем наскоро. Влизай! Сядай! Марта, дай чиния и вилица! Казвай как си. - подпря брадичката си Людмила и дланите й обрамчиха красивото й лице. 
 - Здрасти! Марта съм. - каза приятелката на Людмила с трескав пушачески глас, като едва я погледна и веднага пак се извърна към кухненския шкаф. 

 Ванина се отпусна тежко на стола, сякаш стовари около тон житейски невървеж. Телефонът й не спираше да звъни. Беше Виктор, естествено. Тя го изключи и прибра отново в чантата си. И сякаш почти се усмихна. 

 - Значи ти ... - започна неуверено Ванина - още си .. 
 - Бисексуална, да. Още съм. Греба с пълни шепи от двете страни - побърза да отнеме смущението от Ванина Людмила и смехът й прокънтя между чашите на масата. Марта я стрелна с поглед. - Е, не сега, де. Имам предвид, сега съм с Марта. Ъъъ... такова... - и отново се разсмя. 
 - От кога сте заедно? - попита Ванина и гласът ти прозвуча сякаш е ключ, изпаднал от портмонето ѝ на теракота. 
 - Е, ами... ние бяхме заедно още, докато бях омъжена. Всъщност бяхме заедно още преди това. После се разделихме и после мъжа ми разбра и така стана, че се разведох. Знаеш ме. Хаха! 
 - И аз съм... - Ванина спря за миг за да преглътне нещо невидимо, застанало в гърлото й - ...на път да се разведа. 
 - Е, какво по-хубаво от това! Ще ти направим един щастлив развод, ще се посмеем, ще потанцуваме. Какво са ти потънали гемиите толкова! Винаги си била прекалено сериозна. Но сега ще те взема под крилото си и ще те поразчупим малко. Хайде, наздраве! Ще останеш тук тази вечер, а утре ще извикаме една гледачка на детето и ще отидем на бар, окей? 
 - Ами... аз... не знам. Утре съм на работа. На другия край на града. 
 - Няма не знам! Ей го, 11:00 вечерта е. Ще останеш тука. Няма да те мисля сега как ще се прибираш. Разстроена си. 

 ××× 

 Виктор се огледа, почеса се по главата, въпреки, че не го сърбеше и влезе в казиното. Тази вечер му вървеше. Дотук вече беше с няколко хиляди лева напред. Започна да мечтае как ще си оправи всички борчове и ще купи нова кола на жена си. Но на следващото завъртане рулетката безжалостно отне мечтите му. Беше на косъм от уволнение заради изчезнали пари. Животът му се разпадаше. Но той не знаеше как да се справи. Излезе отново на улицата и тръгна безпътен нанякъде, когато пред него проблесна нещо. Той се усети, че отново е пред киното. На ръба на коша за боклук на улицата висеше колието, което подари на съпругата си малко по-рано вечерта. Той не можеше да повярва на очите си! 

"Да изхвърли в коша златно колие!Загазил съм. Много съм загазил!" 

 Той взе колието и го изтръска от някаква опаковка от вафла, която се беше залепила за него. Сложи го в джоба на дънките си и реши да се прибере. Ванина не беше у дома. Виктор се разтревожи и започна отново да звъни, но тя беше изключила телефона си. Той отвори бутилка водка и напълни чашата догоре. 

 "Тази вечер ще се наспя. Утре ще го мисля." 

 ××× 

 Ванина се протегна и отвори очи. Болеше я глава. Тя усети как на леглото и се покатери онова малко човече, което предната вечер силно я очарова. Гушна се при нея. Дишаше през мъничката си устичка и тя усети как я гъделичка по врата с дъха си. Усмихна се. Пое си дълбоко дъх и целуна детето по челото. След няколко секунди детето вече носеше играчка след играчка, разказваше й фантазии и истории и на Ванина й стана ясно, че повече няма да спи. Щом стана усети как в стомаха и нещо се надига и на два скока се озова в тоалетната. Повърна. 

 - Ти да не си бременна? - избръмча глас във врата ѝ, който сякаш режеше дърва. Ванина така се стресна, че краката ѝ се подкосиха. Тя се облегна на стената и събори няколко снимки, подредени в коридора като някакъв пантеон. 
 - Това е майка ми - чу откъм другата си страна Ванина друг подобен глас. 
 - Ох, изкарвате ми акъла - промърмори Ванина и едва тогава погледна към Марта. Тази сутрин тя нямаше коса. 
 - Болна съм, лекувам се. Затова съм без коса. - каза Марта в отговор на въпроса в очите й. - Попита те нещо. Да не си бременна? 
 - Ами! Абсурд! Аз от 10 години се опитвам неуспешно да забременея, та сега ли пък точно, когато ще се развеждам. 
 - Бременна си! От мен да го знаеш! Няма да пиеш кафе днеска - отсече Марта, бутна безцеремонно Ванина и влезе в тоалетната, където на свой ред и тя повърна. Но по различни причини. 

 ××× 

 Преди 10 години, когато Ванина роди първото си дете, тя едва оцеля от раждането. Наскоро след това забременя отново. И този път наистина умря. 

 Виктор взе раницата на сина си и я хвърли в колата. Отвори вратата на задната седалка, изтупа седалката от трохи и опаковки от детски закуски и вдигна едно зарядно устройство от пода. 

 - Ах, малка хитрушо! Обвиняваш брат си, че ти е взел зарядното - измърмори той под носа си и подвикна - Хайде, по-бързо, ще закъснеем! 

 От вратата на къщата заизлизаха деца - 1, 2, 3. 

 "Ще трябва да купувам микробус." 

 Когато стигнаха пред болницата телефона му иззвъня. 

 -Господин Георгиев, съпругата Ви роди здраво и хубаво момиченце и всичко е наред и с двете! Честито! 

 ××× 

 Людмила уморено се усмихна. 

 - Ще трябва да купуваш микробус! - каза ведро тя и на врата и проблясна златно синджирче. 
 - Как ще я кръстим? - попита Виктор - вече си имаме една малка Ванина. 

 Людмила се засмя и веднага след това изохка. 

 - Не мога да повярвам, че направихме това! - каза Виктор и кимна към малкото човече, излязло от 49-годишната утроба на жена му преди ден. 
 - Не мога да повярвам, че не умрях. - каза Людмила. 
 - Още не мога да повярвам, че я няма  Ванина. Не мога да повярвам, че имам теб. Не мога да повярвам накъде бях тръгнал и къде стигнах. Не мога да повярвам, че всичко това се случи само за един живот. 
 - О, я стига! Какво си се разкиснал. 
 - Не знаеш ли каква дата е днес? 

 Людмила се замисли. 

 - А, да сестра ми от втория брак на първата жена на третия ми татко. - Людмила тъжно се усмихна и пред очите и изплува образът на нейната прекрасна приятелка Ванина. Виктор я гледаше озадачено. 
 - Какво беше това - сестра ми от втория брак и еди какво си. 
 - Не съм ли ти казвала досега? Странно. Това е една шега. Измислихме го като деца, за да можем да казваме, че сме сестри и да се правим на интересни пред момчетата. Как можах да родя на такава дата, ден преди смъртта й. 
 - Затова ти казах, че вече имаме една малка Ванина с нейното име. И затова те питам как ще кръстим бебето. Блестящият поглед на Людмила вече не съумяваше да скрива годините й, преживяното, чувствата. Смехът й вече не можеше да чупи чаши. Лекият й характер вече беше преплетен с умора, но също така и с нов вид щастие - не така въздушно, не така постно. Всичко това се беше смесило в появилите се вече бръчици, с корабното въже, вместо жили на слабия й врат, в отвесната пулсираща вена на челото й. И в една нова рожденна дата, ден преди датата на смъртта на нейната астрална близначка, нейната любима приятелка. На жената, която познаваше още от болницата, в която самите те се бяха родили, някога. Преди 49 години на 6-ти януари. 

 ××× 

 А днес беше 8-ми януари. Как само се наредиха тези дати! 
 6-ти януари - рожден ден на Людмила и на покойната й приятелка. 
 7-ми януари - рожден ден на второто й дете и първото общо дете на Людмила и Виктор. 
 8-ми януари - датата на смъртта на Ванина която ги напусна 5 години по-рано. 

 На същата тази дата преди 3 години Ванина ги събра на гроба си - нейният любим и нейната приятелка от детството. Поднасяха цветя за помен.

 Преди това Виктор беше оставил децата на една съседка. Дълго избира цветя, които да отнесе на гроба на съпругата си. Не, защото не можеше да избере. Не, защото отново беше зима. Не, защото беше сам с две деца и му беше толкова трудно. А, защото любовта му беше пуснала нокти и го дращеше по цялото тяло, отвътре, отвън. Грозни рани, от които течеше дълбока скръб. В раните му като сол се разхождаха спомени. Прескачаха се самообвинения, следи от щастливите им мигове, картини от последните й дни. И животът във вените му капеше като система с лекарства. По мъничко, колкото да отгледа децата си. Сам. 

И тогава там намери Людмила. Плакаха прегърнати. Говориха. Спомняха си. И продължиха заедно.

 ××× 

 Гласът на Людмила се пресегна и го погали. Сякаш го извади от хипнотичен транс. 

 - Ще кръстим детето Любов, скъпи мой! - каза тя. 

Усмихна се и уморено затвори очи, за да скрие прилива на морето, прииждащ в ъглите им.

17.11.2021 г.

 Уж просторен, салонът е някак тесен и притъмнял. Не, че не работи осветлението или нещо подобно. Тъмнее от душите на хората. 

Наблюдавам ги, докато чакам редом до тях. Не е нужно да ми говорят, за да разбера. По лицата им има достатъчно думи, цели фрази, истории. В позите на тялото, в походката, в мимиките им и жестовете им. Достатъчно е. Аз просто знам. 

Това са хора, с които съпреживяваме общи обувки. Наблюденията ми ме изпълват с емпатия и тъга. Лицата на боледуващите са бледи и изопнати. Устните им и раменете им са превити от невидими кръстове, които носят. Очите им са сякаш целите само зеници, достатъчно широки да поемат целия ужас. Бръчки, издялкани от неопитен каменоделец образуват дълбоки ями по някои лица. Повечето се движат се като сенки на самите себе си, бавни и уморени като 100 годишни костенурки. 

 Аз съм една от тях. Една от нас. 

Разпознавам етапите, през които някои от тези хора минават. 

Първо онези, при които първоначалният шок още вилнее, дивее и събаря всичко изградено в душите им. Те задават объркани въпроси и дъхът им излиза на пре-се-кул-ки, сякаш са тичали цял един живот, опитвайки се да надбягат опасностите по пътя. 

Разпознавам и другите, ентусиастите, хората, които след първоначалния шок са се напомпали с решителност и оптимизъм. Те спазват строги диети и са винаги усмихнати. Мислят, че вече знаят достатъчно и искат да го разкажат на всички. Не чакат покана.

Разпознавам и онези, които не са успели да преглътнат още този хап... "Защо точно на мен!", "Какво толкова сторих, Господи!", "Няма да се справя!"... 

А ето ги и и тези, подобни на мен. Мълчаливи, докато не ги попитат. Минали хиляди пъти през подобни разговори, преживели какви ли не лекари и болници, манипулации, интервенции, операции, терапии. Минали през шока, през фазата на превъзбудения оптимист, през всичи видове фази на отчаяние, през всякакви форми на страх и несигурност. Спазвали диети, вече не. Чели, слушали, гледали - начели се, наслушали се, нагледали се. Пречупвали се хиляда пъти и сглобявали се хиляда пъти, остават да личат следите. Можем да говорим, можем да споделим, да кажем. Но не настояваме да го правим. Седим тихо в салона и изглежда всичко ни е ясно. 

Може би след време ще дойде етап, в който вече нищо не разбираме.

Не знам... Но всеки трябва да извърви този свой нов път, свил толкова внезапно нанякъде. 

В началото е сякаш вървиш с превръзка на очите в непознат терен, докато нещо те преследва. Страшно е. Но после постепенно се научаваш да се справяш. И ако намериш онази част в себе си, която държи златния ти резерв, тогава - извадил си късмет! 

Съм една от тях. Една от нас. 

Една жена падна. Държеше своя резултат от ПЕТ скенер. Не мога с малко думи да опиша какво представлява този момент. Сякаш си комарджия. В плика е "всичко" или "нищо" и ти нищо не можеш да направиш за този зар. Не знаеш. Но те е страх да видиш. Вървиш. Решаваш, че не можеш да чакаш повече. Отваряш в движение, сякаш е кутия бонбони, която тайно се опитваш да изядеш съвсем сам. Падаш. Просто е. 

Помагат й. Идват хора в бели престилки. Спокойна съм за нея за този момент. Но, иначе си мисля, че е отчаяна, на ръба на срив. За това я питам нещо в знак на внимание.

Едно момиче пък пуши с гръб към мен и лице към ъгъла. Пред очите й стоят решетки. Пуши бързо. Не мисля, че се лекува. По-скоро придружава някого. Преживява болката на любим човек. Но се държи. Вероятно мислите й бързат към факта, че доста закъснява за работа... Стори ми се доста символично, че потърси спасение в решетките, срещу които застана в този ъгъл. 

Мога да продължавам още. Обичам да наблюдавам хората. Да си мисля какво преживяват, кое ги прави хора. Днес съм сред свои. Просто... така е тук... и простете ми за минорното ми днешно. Доста е сиво-черно-кафяво. 

Но после ще облека нещо шарено. И всичко ще си дойде на мястото!

16.11.2021 г.

Когато ходех на работа в банката се обличах елегантно, по-често в скучни цветове и задължително с висок ток. Харесваше ми да се обличам така.
Рядко си позволявах нещо по-цветно.
Но вече не се налага да ходя на работа в офис и постепенно избрах практичността и напълно забравих за елегантните костюми и високи токове, а те ме гледат с измачкан и обвинителен поглед от претъпкания гардероб.
Освен това се оказа, че имам нужда да включа повече цвят. После се улових, че за разлика от целия ми живот досега, когато имах определени цветови периоди (червен период, земен период, виолетов период, рус период и прочие) към днешна дата постепенно включих в облеклото си всички цветове на дъгата.
Отвреме на време, обаче, усещам се и си сверявам часовника с моето момче. Той никога няма да ме излъже.

Например, гледам аз едно розово огледално яке. Ама толкова огледално, че си представих как по улиците жените вървят дълго покрай мен като покрай витрина, за да проверят дали гримът им е ок и дали вървят достатъчно изправени. А, когато пресичам вечер пешеходна пътека мъжете псуват тоя дето ги заслепява с фаровете си, т.е. мен. Момчето не одобри. Толкова!
Все още внимавам, или поне така си мисля, да не мина напълно отвъд, откъдето няма връщане и така да стана новата Мими Пеперудката.
От друга страна, радвам се на свободата си да не ми пука кой какво си мисли за това как изглеждам. За новата лична карта дори се снимах почти без коса. Ами какво пък, това съм си аз. То в последните години с коса вече рядко се виждам като изключим омразните перуки, които понякога слагам за разнообразие.
Както и да е.
Вървя си вчера, свършила съм някои задачки и вече бавно и с телефон в ръка подхождам към колата. Навлякла съм червения си пуловер-рокля с поло яка, синьо яке, бяла шапка и чорапи на дебело райе в бяло и червено. Раницата ми е зелена мента с кафяви дръжки.
И чувам съвсем близо зад гърба ми някой говори. Неволно вдигам глава да видя кой и забелязвам, че една възрастна жена си говори сама. Оказа се, че говори на мен.
- Еех, така като ви гледам младите, хич не ви пука как се обличате. Много ви се радвам, младички, шарени. Такава свобода!
Обръщам главата си над дясното рамо и я гледам. Бавно включвам какво ми говори. Облечена е скучно като повечето прилични възрастни дами с яке, панталон, шапка и чанта в убити цветове, които сега не си спомням. Казвам:
- Ами как, разбира се! Че от какво да ми пука.
После нещо ме гложди и додавам с оправданието:
- Тези пуловери-рокли са модерни сега.
Тя продължава да каканиже и да се смее, докато бавно ме подминава. Все в същия ред на мисли.
- Благодаря за усмивката - допълвам.
- Ааа, не, аз благодаря за усмивката.
Така и не разбрах подиграва ли се или наистина се радва на свободата на по-младите.
А преди седмица виждам късо бяло зимно яке в един магазин в града. Влизам. Възрастен мъж търси размера ми, за да пробвам. Пробвам. Не стои добре. През това време влиза разярена жена и започва да се кара на този мъж, а аз като че ли й преча да го изяде. Оказа се оригиналната магазинерка. След малко аз меря, а тя вече едва се сдържа. Толкова иска да изяде някого.
- Ама тея якета ги носят ученичките. - гледа ме точно като че съм слабоумна и напълно загубила връзка с околния свят. Прави изразителни физиономии, които биха обидили всеки друг.
- Мерете това! - изкомандва тя, докато ми подава съвършено скучно яке като кройка, като цвят и като материя.
Както и да е. Диалогът продължи още малко, докато тя отново реши, че по-вкусен ще бъде възрастния мъж, понеже не говори и не противоречи. Накрая казах, че е твърде напрегнато тук, вече не ми се пазарува и напуснах сцената.
Аз, разбира се, не искам чак толкова късо яке, както се оказа. Просто ми омръзна кройката на класическите леко вталени якета. Но не можех да не забележа, че явно вече леко се оклонявам от нормите. Не, че ми пука, но все пак. Чувството за пълна свобода е привилегия на лудите, така, както съмнението е привилегия на интелигентните. Аз очевидно имам и от двете по малко. Или от едното в повече, не знам.

Обаче така ги виждам нещата - трябва да има повече цвят! Повече чувство за свобода! Да е светло и весело! В този свят, в който кипи от тъмнина и тревоги, трябва да има повече дъга и пъстроперести папагали! Повече пърхане, повече радост! Повече оптимизъм и добро настроение! Повече смелост за безвредно и дори ползотворно излизане от "правия път", за сметка на вредните такива.
Та, такива ми ти разсъждения в този мрачен ден.
С нетърпение чакам черния (защо е черен, защо не е шарен петък, звучи доста по... шарено) петък, за да закупя един доста шарен чадър, с който ще веселя хората навън, когато е мрачно и вали!

11.11.2021 г.

Когато денят започне без кафе

Едва ли ще разберете, но за мен 9 сутринта си е рано. Още повече, когато трябва да отида на зъболекар. Успах се, не пих кафе и закъснях. Вместо извинение разказах виц, който вчера прочетох някъде:

Запъхтяна жена влетява в гарата. Пита: 

- Извинете, кога тръгна влака за еди-къде-си? 

- Преди 5 минути. 

- Е... не съм закъсняла много. 

Зъболекарят и сестрата се смеят. Полягвам на стола с облекчение. 

 Малко по-късно се оказва, че нямам пари, както и, че не нося здравната си книжка. Ех... мой ден, започнал без кафе. 

Тичам до вкъщи. Ааа, ще се върна, но първо няколко глътки кафе Costa. (Тук това вече напомня на copyright статия за link building към сайт за кафе) Обаче имам две здравни книжки и пак не помня коя е активната. Взимам ги и двете. На няколко глътки кафе вече не забравям да изтегля пари. 

Влизам запъхтяна в зъболекарския кабинет. И отново, вместо извинение казвам: 

- Мислех, че след няколко глътки кафе вече ще мога да решавам висша математика, но пак не помня коя книжка е вярната. 

Смеят се. Ох... олеква ми. 

Но все пак денят трябва да продължи. Я, да си допия кафето и да си направя още едно. От любимото напоследък - Costa - плътно и ароматно за добър старт на деня. Ей, така, за всеки случай. Иначе ще трябва още много смешки да измисля днес. 

А сега някой да накара Costa да ми плати за копирайтинга, няма все без пари да им работя, я! В противен случай ще трябва да призная, че въобще не е плътно и ароматно, макар причината да е съвсем прозаична - просто свърши. Използвах последните трохички с надеждата да преметна своя ден, че се е родил без деформации.

21.10.2021 г.

Онзи ден си захапах езика. Ей така, докато ям. Но не в крайчето, а някак си по средата. Изобщо не знам как го постигнах. Умея ги тези неща, някак по дифолт ми се получават. Мога да изброя много примери. 

Ето, например, днес вървя. Бързам. Не, защото трябва, а защото искам. Сега, вярно, че тротоарът е като току - що разкопана археологическа находка от палеолита. Но, хайде сега, тротоарът ми виновен. 

Та, вървя си аз, с неочаквано бодра крачка и неочаквано добро настроение. Неочаквани, понеже, цяла нощ какво прави Кати? Ами много работи прави. Само не и да спи. И, тъй, както си вървя, спъвам се. 

От главата ми мигом се разхвърчават мислите, коя на където свари, като при бой с възглавници и така се разхвърлят, както едно сърдито хлапе може да отиде и да разхвърля пъзела на батко си с 2000 части, метър на метър и половина, тъкмо преди да сложи последните няколко парченца. В същото време лицето ми се изопва така, че фенси слънчевите ми очила почти могат да изпаднат от него. Едната ми ръка се подготвя да подпре тялото при евентуално падане, а пискюлът на шапката ми се опитва да избалансира положението, така щото да поубие скоростта, с която се очертава да се стоваря на тротоара. 

Сякаш ще ми се размине. Но - не! Всичко се повтаря с обратна сила с другата ръка напред и пискюла в обратна посока. Мислите ми за това как ще си получа пратката с новозакупени блага за симпатичната ми особа, която с тях ще стане още по-симпатична, вече никакви ги няма. На мястото им - поредното колебание - да падна или да не падна. 

Тъкмо надеждата бива подпряна от леко завръщане на баланса, когато се оказва че - не, няма да стане. Перспективата светкавично се сменя отново с евентуално размазване на тротоар. 

Е-га-си дългото падане! Бе, няма ли край това чудо, бе. Или ще падам, или няма да падам. Какво е туй нещо. Все съм се колебаела дали да направя нещо или нещо подобно, или пък да не правя изобщо нищо. Ама чак пък такава неувереност... 

Ами няма да стане! Аз съм смел човек. Като съм тръгнала да падам, ми да взема да си падна и толкоз. 

До тук добре, ама... то имало и спирачен път.

Бе, с две думи, беше зрелищно. Цяло чудо е, че аз, часовникът, телефонът и очилата ми останахме цели. 

Тутакси ме наобиколиха 5-6 човека и ме награбиха да ме вдигат. Ама на мене в момента хич не ми беше до тях, защото тъкмо видях всички съзвездия накуп, най-вече голямата и малката мечка, стрелец и някакви други неизвестни до сега в човешката наука Астрология. Тези съзвездия, които съзерцавах в екзактно този момент, полегнала като римлянин сред девици, вероятно не са известни дори на извънземните. 

Както и да е. Добри хора. Един приятел и той там. Наблюдава ме от почтително разстояние, докато ме разпознава. Предлага ми да ме закара, ама аз отивам ей там, на още 10 метра в куриерския офис. Бе, нищо ми няма, бе. Успоредно с това до мен разтревожено се визуализира и целият екип на офис за кредити БНП Париба, както и един брой техен клиент. Дори не видях кой беше този силен мъж, дето така професионално повдигна всичките ми десетки килограми, ама евала! Трябваше да го целуна! 

Ама много мили хора, ей! Дай Боже все такива да срещаме. Поканиха ме хората на диванчето в офиса, наляха ми вода, предложиха ми да извикат бърза помощ, въздържаха се да ми предложат бърз кредит, дадоха ми памук и кислородна вода да промия рани и дори ми предложиха и лепенки. Благодарих им, пожелах им здраве и те самите да не бързат като бързи кредити, особено по бавни тротоари. Но да го направя и публично. Ей така, като реклама дори да звучи. Не бях падала така от години, като изключим последния ски сезон на Пампорово. Ама туй, на тротоара повече боли. 

И, така, де, добри хора по пътя да ви пожелая, ей така, за всеки случай! Да спите добре и да си гледате в краката (когато ходите, а не, докато спите, разбира се) 

Освен това, когато се храните, дъвчете бавно и смилайте добре храната! Така казваше дядо ми Филип. Аз само да допълня - собственият ви език не е за ядене!