Lori The Great

 

История без край

Тази година лятото беше нетърпеливо. Дойде още през юни и стовари най-жежките си юмруци върху бедните граждани. Всичко се изпокри, доколкото беше възможно светът да спре да се върти. А останалите притичваха под сенките на кестените, доколкото бе възможно да се тича в сгъстеното върху асфалта слънце. 

Генчо стана рано и, за да не сгрешим в преценката си нека кажем, че за него "рано" бе 5 сутринта. 

Мина също стана рано, но за нея това бе 10 предиобед. Засега те дори не подозираха един за друг, макар да живееха от години в съседни блокове. 

Генчо бе станал немърлив. Малкият апартамент вонеше и всякакви боклуци покриваха повърхностите в него. Всяка седмица, тъкмо преди да зловонието да обхване целия блок, идваше една женица да почисти и освежи въздуха. Но тъкмо днес тя нямаше да дойде. Той знаеше, че е тежко болна и вече няма сили да му помага. Така, че Генчо реши, че трябва да се справи сам. 

Той си сипа чаша бира вместо кафе и запали цигара. Огледа се. За миг се почувства толкова самотен и нещастен, че гърбицата му сякаш се изду още повече. Затова той си наля втора чаша бира и си запали втора цигара. Не. Нямаше да чисти днес. Какъв е смисълът? Не му се живееше вече. Ей сегинка ще легне и ще заспи вечния си сън. 

Всеки ден от 95-тата си година той чакаше смъртта да дойде и да го прегърне като стар приятел, по случайност останал жив и той до тази възраст. Но тя не идваше и на следващия ден той с облекчение отронваше нечута от никой въздишка . Защото - хайде най-после да си признаем, на кого му се отиваше някъде. Тогава той включваше телевизора и вдигаше звука до последната степен, вложена от производителя му преди около 30 години. 

Да, Генчо нито чуваше, нито виждаше добре вече. Но, все пак, шумът му създаваше измамното чувство, че е сред хора. Добри, лоши, млади, стари - хора. Напрягаше слух, за да чуе новините. Да знае как се развива светът. А там, където не можеше да чуе, въображението му доизмисляше новото време, в което той уж живееше, но всъщност - не. Когато електронният часовник, който внучката му купи преди отново да замине към своя си живот, показа своето неоново 7, Генчо взе решително бастуна и излезе на разходка. 

Вече бе свикнал, че горната половина на тялото му се движеше успоредно на земята. Там той можеше да види само крака и животни. Но с крака не можеше да разговаря, затова говореше с кучетата. Единствено в този момент от деня той можеше да усети гласа си. Не чрез звук, но чрез една прокашляща вибрация, която му действаше успокояващо и радваше косматите му приятели в квартала. Той купи кренвирш за кучето пред магазина, бира и хляб. Взе яйца, чушки и салам. И преди да беше станало 8 и Слънцето отново да нападне света, понесе гърбицата си обратно към дома. 

Мина, от своя страна, също бе изнемощяла и сама, макар и само на 20. Търде рано остана сирак, при това отглеждайки и последния си родител на смъртното му легло. Без пари и без надежда, Мина нямаше шанс да продължи да учи. Приятелите я изоставиха, всички я изоставиха. И тя най-после се тръшна с тежка депресия. 

Тази нощ Мина не се прибра. Трябваха й пари за бира. Трябваше да продаде нещо. И какво друго би могла да продаде, освен тялото си. Застана до денонощния магазин и се моли. Но не на Бог, а на момчета и мъже. Най-после купи голямо шише бира и потъна в замъгления си свят на неудобна пейка в парка пред Гимназията.

Беше 10 предиобед. Жегата напъпли върху тялото й. Всичко я болеше. Тя почувства смъртоносна жажда и отвори едното си око, а после рязко го затвори отново. 

Тогава Мина усети присъствие. Беше кучешки език. Тя инстинктивно се погнуси и рязко се изправи. Зави й се свят, причерня й за миг. И внезапно обонянието й беше погалено от миризмата на кренвирш. Отвори наполовина очи и се огледа през мрежата на миглите си. До нея в края на пейката седеше старец и белеше един кренвирш. После той го раздели на две. Подаде половината на кучето, а другата половина подаде на Мина. 

Тя озадачено го изгледа с вече широко отворените си зелени очи. Дългите й мигли над тях, засенчваха цялото й красиво, но изтерзано лице с отпечатаните върху него дъски на пейката. Протегна бавно ръка, взе кренвирша и го изяде с настървение, което дори кучето не успя да покаже. 

После Генчо рече: 

- Хайде! Вече е горещо. Не можем да останем тук. Ела! Искам да почистиш у дома, а аз ще те нахраня и напоя. Става ли? 

Те станаха от пейката мълчешком. Мина го оглеждаше с любопитство. Посегна да го подхване, за да му помогне да върви. Но той се засмя тихо и се дръпна. Нямаше нужда. Справя се сам. 

От този ден нататък всичко се промени и за двама им.

Мина пазаруваше, готвеше, чистеше, переше. А Генчо я хранеше и й купуваше всичко най-нужно, доколкото пенсията му позволяваше. 

Две самотни души най-неочаквано бяха свързали живота си, всеки от тях, наричайки другия свой спасител. Помежду им се настани отдавна непреживявано искрено чувство, което те не изпитваха нужда да формулират. 

Една сутрин тя откри безжизненото му тяло с тиха усмивка върху бледите му устни. Прегърна го и заплака. Отново бе сама и в безпътица. 

На възглавницата до него през мъглата на мокрите си очи внезапно тя съзря две писма. Едното с голям крив надпис "Мина", а другото до неговата внучка и единствен наследник. 

Но нека оставим това на въображението на читателя. Дали краят е щастлив или е тъжен. Или това всъщност не е край. Дали любовта и красотата в човешките взаимоотношения ще спасят света, или самотата и отчаянието ще го потопят. Дали утре ще завали или Слънцето все така тежко ще стъпва по улиците на града, разтапяйки летните ни обувки... 

Краят или безкраят на историята е продължение на теб самия, уважаеми читателю! Какво виждаш, когато погледнеш във водите на езерото?

 Съм точка.

Съм точката, в която гледам, 

за да не загубя равновесие.

Непрекъснато губя нещо.

Къщата на Камелия

Небето беше приклекнало ниско над къщата, сякаш всеки момент щеше да стовари отгоре й сивите си телеса. Бурени и боклуци от най-различно естество превземаха дори и спомените за градина на това място, в предния двор на изоставения дом на Камелия.

Всичките й наследници се бяха пръснали по света – кои вече поостарели и закотвили се някъде далече, кои тепърва бързащи да превзимат света. Никой не си спомняше за нея – добрата старица, отгледала четири деца и 11 внука. Кръвта й избледняваше във вените на нейните правнуци и праправнуци. Никой от тях не се интересуваше от своята наследствена линия чак толкова назад във времето. Никой не виждаше причина да отворят този сандък, обрасъл в паяжини и диви цветя под пробития покрив.

Никой, освен четвъртата Камелия.

- Но, мамо! Как може да не знаеш това?

- Откъде е дядото на баба ми и неговата жена?!

- Да! Ние не сме тукашни, нали? От някъде идваме!

- Всеки идва отнякъде, мила моя! Така е устроен светът. Защо е толкова важно да се върнеш толкова назад?

- Ами… Има един гамен в училище… Баща му казал, че сигурно сме някъде от Източните Балкани. Не знам защо е казал това, обаче Джордж ми го каза сякаш е някаква обида. Той все се заяжда с мен, не разбирам защо.

Лина погледна дъщеря си с лека загадъчна усмивка. Кога порасна и това дете! Камелия беше тъмнокоса и синеока, с високи скули и плътни устни. Беше най-красивото от трите й деца, умна, упорита и чепата като покойната й баба, която също носеше името Камелия. Лина се вгледа в очите на дъщеря си и потъна в размисъл. Колко ли Камелии е имало в рода ни? Кога ли е започнало това име да се промъква през рода …

Водеха подобен разговор вече за пореден път, но досега дъщеря й не бе споменала причината да се интересува толкова от родословното си дърво. Изглежда нямаше да миряса.

И ето ги днес. Похарчиха доста средства, които никак не бяха излишни. Но – ето ги – прелетяха океана, прелетяха Европа и най -после се озоваха в това изоставено българско селце. Бяха минали две години, откакто проведоха онзи последен разговор, след който Лина взе решение да поеме на пътешествие назад във времето, поне докато стигне до първата Камелия в рода им.

Двете стояха прави с отпуснати рамене и се взираха в шубраците, през които надничаше покрива на рушащата се къща. Преминавала от наследник на наследници, на още наследници, по фасадата й личаха следи като следите в стъблото на дърво, от които можеш да четеш годините му. Някой е започвал нещо, друг го е довършвал, докато накрая всички се отказали да поправят старото и тръгнали да строят ново.

- Ето! Това е! Къщата на първата Камелия! Доволна ли си? – попита Лина без да отмества поглед от крайчеца на един ослепял прозорец, който виждаше през високите треви.

- Тук може да има змии … - пророни Камелия едва чуто в отговор.

- Да, може. Какво ще правим сега?

- Не зная. Да останем и да разберем каква е била?

Лина наведе глава към дъщеря си. В очите й се четеше умора и отчаяние. Защо изобщо се хвана на въдицата! Какво очакваше да произлезе от всичко това! Нима не знаеше още тогава, че това пътешествие край няма да има.

- Леле, мале! – избоботи мъжки глас зад гърба им. И двете се обърнаха. Цялото семейство стояха зад тях. Изглеждаха потресени и в същото време отегчени от безкрайните нестандартни идеи на сестра им.

- Лина, Камелия, хайде! Да тръгваме вече! Ако тръгнем сега, ще можем да поплуваме в морето надвечер. В хотела вече ни очакват.

Но Камелия вече тичаше напред през бурени и храсти. Когато я настигнаха, тя вече бе успяла да се пореже на ръждивата заключалка на голям сандък. Изглеждаше по-стар и от къщата. Бяха запазили част от вещите й! Невероятно! Имаше стари смартфони, лаптоп, разни странни инструменти и игли. И една фигура. Сякаш е било котка. Проядена от молци, без едно око, без опашка и необходимия брой крайници. По-късно разбраха, че първата Камелия е създавала скулптури от вълна, а това, което намериха в сандъка е била любимата й котка, заради която е започнала да се занимава с това.

Почивката на Черно море се оказа вълшебна. Всичко беше прекрасно – плажовете, хотела, природата наоколо! Всичко! Само едно нещо беше голям проблем – непрестанното мрънкане на Камелия! Новата й идея бе да придобият имота от другите наследници и да го възстановят. Защото тя, видите ли, остава тук. Ще живее в България! Ще научи езика, ще завърши тукашен университет и ще създаде семейство в точно тази къща! Никой не искаше да я слуша вече, дори и майка й, която обикновено беше най-податлива на упорството на дъщеря си.

Но Камелия знаеше как да постига желанията си, наричаше го „слушам сърцето си“. От малка си беше такава. И сега, вече на 16 г. не само, че продължаваше да прави това, а беше станала още по-неотклонна.

В крайна сметка не завърши български университет. Върна се със семейството си в Щатите. Учеше биотехнологии и български език едновременно, което си беше огромно предизвикателство. Свърза се с много българи, за да упражнява езика и се сприятели с някои от тях. Сприятели се толкова, че дори се омъжи за един от тях.

Къщата на първата Камелия вече бе едно малко красиво имение, из което тичаха няколко котки,  кучета и малки деца. Петата Камелия бе най-голямото, вече на 14. Един ден тя каза на баба си:

- Бабо, искам да видя къде е живяла твоята майка! Искам да опозная Америка. Разкажи ми…

Така петата Камелия замина за САЩ и повече не се завърна.

 А къщата не спира да приказва.

Току ноктенца по ламината тропат, или някое пукване, тупване, тропане. Сякаш неволно съм я затворила в гардероба или тъкмо слиза от кухненската маса. Втурвам се да затворя входната врата или поглеждам под шезлонга на терасата преди да я затворя. Непрекъснато я търся в нейните тайни  места, да не би да ми се сърди нещо. Но тя толкова скришно местенце намери... Вече никой не би могъл да я открие. Не и, докато не отвори сейфа в сърцето ми.

Сутрин първата ми работа отпадна. Но аз продължавам, тътря сънено крака, като магарето, което си знае  пътя. Обаче там чинийки вече няма. Прибрах ги да не ми бодат сърцето.

И светлосенките номера ми играят. А това са само моите чехли. И течението покрай краката ми. Но само вятър някакъв минава.

Гледам там онази празнина, където беше тоалетна. Ами празнина си е. Като цялата ми приказлива къща. То е всъщност малък дом, а толкова ненужно голям ми се струва сега.

И... диванът! Мястото плътно до мене... Дамаската с рози е далеч по-безцветна, боде. И все  пак посягам да я погаля, тази бодлива и грозна дамаска, този празен диван.

Все я чакам сутрин да ме събуди. Да я чуя още, както идва. Да усетя после как се качва на леглото и с нежни лапки стъпва по корема ми, когато се обърна по гръб и я поканя. Да вибрира после нежно цяла сутрин тялото ми.

И лампата в коридора регистрира движението на ръката ми, когато хвърлям възглавница на пода. Не, не Лори минава. Това съм само аз. Мразя я тази лъжлива лампа.

А тя не спира да да говори, къщата. Собствените ми спомени разказва.

Кажи ми къщо, къде ми скри котето...