Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

2.12.2018 г.

Поетично бръщолевене

Като просекиня за целувки,
стъпвам мърлява и боса
върху заскрежените пеперуди
в изморения поглед на лятното кино.

Разбрахте ли ме?

Почти съм сигурна, че не.

Навярно някакъв поет, стаен в безсънието на не-моето легло в хотел с музикално име,
изтананиква липсата на топлина.

М?

Тогава ето ви и  един странен диалог:

- Поезията. 
- Е?
- Красив!
- Начин. 
- Да. 
- Помрънка.
- Човек. 
- За? 
- Какво ли?
- Не. 

Хм... 

- Днес...
- Нещо съм.
- Зациклила.
- И?
- Не.
- Успявам!
- Да.
- Общувам.
- По нормалния начин.

29.11.2018 г.

Очите на Джамач - Алама /разказ/

- Представи си, че това е само преход. Невъзможно е да излезеш от някъде и да не влезеш другаде. Влизаме и излизаме едновременно. Отново и отново. Всичко е ритъм, който надгражда сам себе си. За това е дарбуката. Да напомня.

Лицето му бе екран за Вселената. Осъзнавах, че не зная къде се намирам и в същото време се чувствах у дома. Пясък в пустиня. Вода в океан. Птица в полет. Пиеса без дом. Там, където нещата се движеха.

Бях пленник. А може би търсех точно това. Солта на Билма*. Друга планета в планетата, на която си мислех, че живея.

- За това е важно Единството. Но и разделението, границите,  контурите. Нашият свят на това се крепи. Има го едното – има го и другото. Но изчезне ли едното, то и другото не може да се самоопредели. А това значи, че няма да съществува. Може би там някъде има и светове, не като този.
- Звучиш като философ, Салахдин. А... нали сте сунити*? Бог е един и...
- Ние сме туареги*. Знаеш ли какво значи? Арабският не го умееш, но това поне трябва да знаеш, щом те намерихме по пътя си.
- „Изоставени от бога“. Да.
- А ислямът не е за теб работа, жено. Как ме излъга да ти говоря? Виж къде ти е мястото, там, при жена ми. Отивай да й слугуваш.
- Не съм ти жена, нито слугиня.
- Не си. Аз една жена имам! Ама знам ви аз вас. Попътувах на времето като убиха баща ми. Когато убиха и майка ми. И братята, и сестрите ми. Загубих се в очите на рускините. В уискито на американците. И сега без малко пак да се изгубя, само ей тъй, като те гледам. Не си истина. Разсейваш ме. Но имаш късмет, че на мене попадна. Къдриците ти щяха вече да танцуват с бурите на пясъка. Какво да те правя?
- Как какво? Харесва ми как разказваш. Разкажи ни нещо и ни пусни да си ходим. Ние за това сме дошли.

И той въздъхна. И с въздишката си разказа хиляда истории.

Камилите, приклекнали наоколо спускаха клепачите си. Пясъкът дълбаеше кладенци в порите по лицата на берберите. Лица като нощ без звезди, нощ с три луни.

Пустинята проточваше телесата си като любовница на небето. А небе като това не бях виждала. Смачкваше и изискваше, плашеше и мамеше едновременно.

Всичко, което смятах, че искам бе да се изправя пред изживяване, което да ме разтърси. Защото и аз, както Салахдин преди време, се бях загубила в света, който познавах.

А ето, че бях пленница. И ми харесваше. Бих го обичала този мъж. С всичките му сухожилия и кости. И с плътта между тях. И с безплътността покрай скелета му.

Дарбуката* отмерваше промеждутъци от време. Вибрациите й рикушираха в мен, докато загубих формата си.

Питах се има ли изобщо човек, който може да разкаже това или напразно щях да се опитвам.
На сутринта бях изсънувала Тенере*. Пуснах погледа си подир Слънцето - обещаваше да запълни небето. В далечината тропаха пособия за добив на сол. Чувах децата на Салахдин, които разтегляха със смеха си шатрата.

Той искаше от мен да си вървя. Но ако тръгнех сега, щях да скъсам парче от себе си. Щях да се разшия и разпадна. Трябваше да изживея това до край.

„Корабите на пустинята“* вече поемаха към Агадез*. Стотиците килограми по гърбовете им изглеждаха като перушинки. Чакаше ги път.

Не можех да си тръгна. Не още.

Някой докосна рамото ми. Беше Борко.

- Къде се замечта? Ще вършим ли работа?
- Ей, Бо, изкара ми акъла. Камерата е в ръцете ти. Снимай. Аз ще си позяпам тук.
- Хайде, Лена. Давай да свършим работа и да си ходим. И в задника ми има пясък. Жегата не съм си я и представял. И виж как ни гледат... Брр...
- Не мога да повярвам!
- Какво?
- От колко години работим заедно? Какво ти става, Бо?
- Мрънкам?
- Да. Мрънкаш. Ти, не-човекът-фотограф, на който обективът е трето око, а адреналинът само те приспива. Какво те гложди?
- Ох... бе нещо ме хвана страх. Заглеждаме се с дъщерята на Салахдин.
- Шшшшшт! Млъкни! Ще ни заколят като пилци!
- Искам да изследвам кожата й. Едва се удържам да не извадя лупата от апарата.
- Шт! Моля те, плашиш ме!
- А и тя ме гледа. Зениците й ... ти не забеляза ли? Поглъщат светлината. И никога не гледа пред себе си. На където и да се извърне зениците й все са в ъгъла на окото, отправени към мен.
Втренчих се в лицето на Борко. Исках да го убия. Поне да е от ръка на приятел, за да не се мъчи.
- Ооо, стига си мрънкала!
- Нищо не казах!
- Всичко разбрах! Знам, знам! За това искам да си тръгваме. И аз се плаша.
- Но кога друг път ще го направим? Трябва ми време, Бо! Искам да изпия пустинята, не мога да си тръгна сега, човече! Как не можеш да се овладееш? Аз също съм на път да се влюбя. И то в самия Салахдин. Обаче не сме деца, нали? Артисти сме. Ценени сме за това, което правим. Ще ги накараме да наддават за материала. Ще видиш. Викам да се стегнеш. Нека изследваме Тенере, обичаите, начина им на говорене, мислите, добива на сол. Нека не изследваме телата им. Не и по този начин. Ако искаш обърни го на антропология. Справи се с това, малоумнико!
- Не си вярвам. Ще направя беля. Послушай ме! Ще го направим пак след месеци. Да се заемем с проекта, който планирахме в Судан.
- Вложихме средства. И време. Но този разговор наистина е плашещ. Не помня да си се държал някога като сега. Знаеш ли? Да не рискуваме до там живота си. Не искам още да се разделя с пустинята, с представата си за репортажа, тръпката, парите. Но, след като говорим вече петнадесет минути за това... Нави ме. Прекратяваме работата. Не искам да хабя патрони за публикация, която трябва да четеш с лупата на апарата си.
- Мислех да поработим днес поне. Да не сме без нищо.
- Не! Няма да хабим преживяването! Тръгваме си. Стягай се.

Салахдин ни изпрати със съмнения, но и с доволство. Джамач*-Алама гледаше с ъгълчето на очите си след нас.


*Билма – град – оазис в Нигер, в източния край на пустинята Тенере
*Сунити – Направление в исляма. Не признават възможността за посредничество между Аллах и хората след смъртта на Пророка Мохамед.
*Туареги – африкански беррберски номадски народ
*Дарбука – Тарамбука.
*Тенере - пустиня в Централна Африка, разположена в Западен Чад и Североизточен Нигер. Обикновено е считана за част от пустинята Сахара. Името на пустинята идва от местния диалект на берберското племе туареги и означава „пустиня“
*Корабите на пустинята – така наричат камилите
*Агадез – пазарно селище на 560 км. от Билма
*Джамач – означава „красива“. Така берберите наричат камилите.

27.11.2018 г.

Няколко практически съвета при ходене по лекари

        
      Здравейте познати и непознати приятели по съдба,

      В тази публикация ще посоча няколко чисто практически съвета, в случай, че ви се очертава да ходите по лекари, поради съмнения за рак или след действително диагностициране.

      Ако някой ви е казал, че имате някакво образувание, често вие решавате, че това е именно рак.  Но това изобщо не е задължително и е крайно неуместно и нездравословно да се фокусирате само в тази алтернатива. Знам, че е трудно, но трябва да се опитате.

    „Имате образувание. Трябва спешно да Ви оперирам.“, казват често лекарите при случай, че, примерно, на ехограф видят нещо.

     Думата „образувание“ плюс думата „спешно“ са мощна комбинация, която незабавно пуска някаква умствена аларма да пищи в главата ви, защото вероятността да имате рак ви плаши до смърт. Нормално е. Но тази аларма често заглушава здравия разум.

       Не се доверявайте напълно на първия лекар! Проверете мнението му! Най-важно от всичко в началото е правилната диагноза, защото от това зависи лечението да е адекватно.

     Четенето в интернет е нож с две остриета. Може напълно да ви съкруши, ако сте с по – ранима психика. А вие сте притеснени и не можете да се концентрирате. Ако не можете сами, помолете някой, който ви обича. Но, четенето в интернет е важно по няколко причини:

Ø  Да изберете лекар за второ мнение.
Ø  Да знаете какви въпроси и как да ги задавате.
Ø  Да получите малко повече информация, за да можете да вземете решение какъв план да си съставите за действие.
Ø Да не позволите да бъдете подведени за не до там нужна операция, която може да не ви убие, но ще ви създаде психически дискомфорт и промени в организма.

Отново обръщам внимание, че четенето в интернет не е за всеки. Преценете си дали ще го направите вие. Може да не искате да притеснявате никой, но... ако пренебрегнете самоинформирането, по ред причини, по-късно може да стане голяма каша.

Ще се спра по-подробно на избор на лекар за второ мнение.

Поровете се във форумите. Там ще прочетете какво ли не. Някои неща може да ви изкарат и останалата част от акъла. Но вие се фокусирайте върху целта си. Помнете, че няма нито един човек, който да е само добър. За всеки човек, всякога, в т.ч. и за всеки лекар, ще има и отрицателни мнения. Опитайте се да отсеете плявата и да чуете вътрешното си чувство. Вземете мнение и от живи хора – познати, приятели, минали по този път, за да потвърдите или отхвърлите избора си. Не е лесно. Връхлитат ви колебания, съмнения, кое е правилното решение, дали не греша, времето ви притиска, заради ключовата дума „спешно“, която сте чули преди това. Направо е ужасен този период. Но е важен! Бъдете спокойни, по-нататък, в един момент, нещата си тръгват в някакво русло и вие ще се поупокоите.

По мое мнение, не е задължително лекарят, на когото ще се спрете да е професор. Да, по време на консултация, тъй като ще платите за ценното му време, ще бъдете в неговия фокус. Но те много пътуват, управляват екипи, студенти, поуморени са от общуването с пациенти... И по-нататък, ако се наложи, комуникацията с тях е трудна. Някои от тези по-възрастни лекари са арогантни и груби. Аз лично не понасям такива хора, независимо колко големи специалисти се водят. Прочета ли за някого, че се е държал арогантно – не се и съмнявам, повечето хора това умеят да го преценят. И повече изобщо не мисля за него. 

         Но, да, в ключови моменти, когато сте на кръстопът, и професорите се явяват полезни.

Като цяло през повечето време, аз предпочитам да общувам с по-млади лекари. Може да са по-неопитни още, но те си имат своите наставници, до които да се допитват. От друга страна, младите лекари четат по-прецизно новите неща, защото тепърва трябва да се докажат. Не са уморени от общуването с пациентите и с тях може да се говори като с човешки същества.

       Какви въпроси и как да ги задавам?
      Не всеки може да се ориентира, дори след четене в нета. Съзнавам го. Хората сме различни. Ситуациите са различни. А медицината е сложна наука. Тази часст от публикацията е точно за хора, на които им е по-трудно да се справят с това, защото другите ще си прочетат в интернет, така или иначе. Опитайте се, мили хора. Не мога конкретно да говоря, защото раковете са различни, ситуациите също. Лекарите ще ви спестят много неща – до някъде умишлено, до някъде защото и те не знаят, докато не се вземе биопсия или не се направи хистология. А, често, това е възможно само при операция.

Защо умишлено биха спестили информация? Защото на ранен етап вероятностите са много. Те ги знаят, но на вас не ви е нужно да изучите цялата им наука. И без това, ако има положителни тенденции вие няма и да ги чуете. Умът ви неволно ще се фокусира само върху лошите вероятности. И тогава можете да си причините сами някои допълнителни болести, заради склонността на ума да зацикля в тревожните хипотези и силата му да влияе върху процесите в организма.

След като сте се спряли на лекар за второ мнение:
Опитайте да не разкривате първото мнение, ако е възможно. Често се случва те да се влияят едни от други. Нека второто мнение да е независимо.

Преди да отидете при него запишете предварително всичките си въпроси на лист или в телефона. Като влезем в кабинета често сме притеснени и забравяме да попитаме важни за нас неща. Това се отнася и за по-нататък, при заплетени ситуации, когато сте на кръстопът. Понякога лекарите се изнервят от прекалено много въпроси, ако им звучат глупаво, ако употребявате термини неправилно и се праввите на всезнайковци и прочие. Няма значение! Нека това не ви притеснява. Следвайте целта си!

Преди да влезете в кабинета подгответе телефона си за аудио запис, ако желаете. Направете го дискретно. Просто дръжте телефона небрежно в ръката си, това вече не е чудно за никой. Или го поставете с микрофона нагоре в някой джоб/чанта. Този запис, в крайна сметка, не е за да дискредитирате някой по-късно, нито да доказвате нещо някъде. В нашата съдебна система, така или иначе, не може да послужи за това. Но лекарят вътре ще ви каже хиляда неща. Накрая ще ви каже да се качите на някой етаж, в някой кабинет, при някой си лекар, за нещо си. А щом излезете от стаята ще се окаже, че не сте запомнили и дума. Освен това може да ви се споменат неразбираеми термини, които да пожелаете по-късно да проверите в интернет. Ето за тези неща аудио записът може да ви е изключително полезен.

         В зависимост от това как са се стекли нещата ви, вие вече може да сте полежали в болница. Винаги взимайте епикризите си! Често епикризите не ви ги дават при изписване. Едната причина е, че може още да не са получили резултат от хистология. А другата е чисто прозаична – лоша лична организация или претовареност на лекаря. Не е успял да я напише. Когато я взимате винаги я преглеждайте за грешки. В началото ще можете да проверите само личните си данни и датите. По-късно ще се поориентирате и в другите неща. Много често допускат груби грешки, най-вече заради практиката копи-пейст. Просто ползват вече изготвяни епикризи на други хора. След време някои такива грешки могат да изложат на риск здравето ви. Когато сте в друга клиника, при други лекуващи, или по други поводи, за да вземат последващи решения лекарите искат да се запознаят с терапевтичното поведение до момента.

Същото се отнася и за издаваните болнични и други документи. Преглеждайте ги още докато сте в клиниката, за да може да върнете документа за корекция навреме. Преди да представите болничния на работодателя ви, винаги си правете копие на болничния лист. И ги съхранявайте поне 3 г. Сега не искам да се спирам на причините.

В началото на лечението си набавяйте всички изследвания и документи, които при хоспитализиране се прилагат към досието ви. Сестрите нямат право да ги предоставят, а следва да се обръщате към лекуващие ви лекари. В някои болници все още може да се случи да ви откажат, по стар обичай. Но законът ви дава право на това. По-конкретно за законовите разпоредби по този въпрос, можете да прочетете ТУКСъбирайте всичко, докато можете вече да се ориентирате кое би ви било нужно и кое – не.

Класирайте документите си старателно. Те често ще ви трябват за представяне пред някоя лекарска комисия, за ПЕТ скенери, за консултации с други лекари и прочие. С годините за себе си стигнах до извода, че е най-добре да са по видове, а не хронологично всички на куп. Например, образните изследвания в една папка – скенери, ПЕТ скенери, рентгени, ехографи. Епикризите в друга папка. Текущите изследвания на кръвна картина и маркери не са толкова нужни след време. Вие ще си преценявате.

Помнете, че за да вземете решение, което касае вашето си здраве и живот, трябва да имате достатъчно информация! Ако не разполагате с епикриза, хистология, туморен маркер, скенер, ехограф... Е, ами... няма как да знаете дали да се доверите на думата „спешно“.


25.11.2018 г.

24 ноември

24 ноември обикновено е мрачен ден. Не знам какво им става на тези дати, двадесет и четвъртите. Ето, например, 24 май... всички знаем как дядо Боже всяка година си организира веселба с една голяма кофа. И днес, ей го. Захлупил ни е небосвода, както всяка година по това време и ни гледа сеира.

Все в същия дух, Катка, Катюша, Екна, Катето, на този ден напоследък се случва да се събуди начумерена, в ранни зори, около 10,45 ч., когато някой близък е решил, че вероятно вече е безопасно да ми позвъни.
Обикновено не е познал. И обикновено първият обира всичи „награди“.

- Нали ти писах, че още спя! Що пак ми звънниш?
- А! Ми не съм разбрал! Честит....
- Ама... нали току що ти казах, че още спя!
- А, кога ще ставаш?
- Утре!
- Оф... добре айде...


Тук следва тряскане на слушалка. Дали всички знаете този ритуал, който беше важна опция на старите жични телефони? Беше изключително разтоварващо и краснорчиво да можеш да треснеш слушалката. А сега кво? Никакъв тътен не може да се чуе. Просто приплъзваш пръста. Пу! За това трясъците са малко по-рано, преди затваряне. Представете си човече, от чиято уста на пръски излиза плюнка...

Тъкмо спъхне настроението от първото събуждане и се наместя по-добре в спалнята си, инатливо стискайки очи, ей го – следващият. От екрана нахално те гледа снимката му и даже ти се струва, че се подхилква ехидно.
Няма пък! Тряс (от това беззвучното)!

Резултатът е, че след броени минути съм се разсънила достатъчно и вече опипвам пода за чехлите си.

Лори се опитва да ме спъне, защото й обяснявам, че не тя е в центъра на Вселената, че кафето ми е важно за благоденствието на ВСИЧКИ и че ако продължава да нахалства, ще стои гладна цял ден. Учудвам се на този човек, дето ги изговаря тези неща. Не го познавам.

Запознаваме се след първата глътка кафе. А след втората вече сме на „ти“ и се обвиняваме зле прикрито.

- Много си лоша сутрин. Ама то каква утрин, моме! Слънце ке те види!
- Верно. Ама те си знаят, де. Да не са поемали риск!
- Ми да, ама... май е добре да се извиниш.
- Оф, ми то ми омръзна да се извинявам. Така или иначе, някой ден пак ще ме сварят преди първата глътка кафе.
- Хайде, обаждай се, да свършим тази работа. Да я отметнем, както се казва...


Хубавото е, че те наистина си знаят! Тези дето мога да ги навикам. Дето винаги първи звънят. Най-важните, най-любимите. Дето денят ми с тях започва, с тях привършва, и тревогите ми и радостите ми! Те са ми началото и са ми краят. И са ми всичко, всичко.
И всичко е наред!

Днес е 24.11.2018 г., празник! Това тържествено го изговаря някой откъм вътрешната ми страна. Сядам, кафе, лаптоп, телефон, дистанционно на климатик, дистанционно на ТВ, чаша с течност някаква, електроннна цигара. Подреждам всичко в една линия.
От там нататък изпълнявам съвестно и с огромно настроение задълженията си в този ден! Екатерините днес са много вървежни! С едната ръка отварям месиджи, с другата вдигам телефона. И се въздииигам, въздииигам! И така става, че от сутрешните атмосфери, до следобедните, една Екатерина вече хвърка из къщи и се заплита в полилеите.

А Лори учудено ме наблюдава. С леко объркване и тревожност. И с лапичка ми вика „Успокой се, ще ти помъркам“.

Пък момчето ми си вика наздраве с един македонец нейде из южна Франция. И макето рекло нещо за негов другар. Някой си Витанов.

„А! Ми тя жената е Витанова бе! По баща. От гръцка Македония е дошъл дядо й!“.
„А! Ми там де, там! Тоя моя другар е от едно село до границата!“
„А! Ами от там, де, от там някъде е и дядо й!“

Ех... от село Кърчово е дядо. До Крушово. Гърците някога ги натирили и заселили селото с гърци от майната му.
Я! Да не би и далечните си македонски роднини да си найда днес?

Та, такова ми е. Не е скучно като за бял флаг. Ама не е и тревожно като за червен. Хубаво и топло ми е като средичка на току-що изпечен домашен хляб.
ТВ е на макс и от Ютуб се носят десетки Катерини. Гайди и моми с розови бузи и червени чорапи!

Лелеее, от къде тръгнах, къде стигнах. Далеч от мрачния похлупак на външното време!

Ами, благодаря ви, прекрасни същества! Благодаря!

16.11.2018 г.

Събуждане в Родопи /Разказ/

Една бледа дъбова сянка пълзеше по билото. Колкото по - дълга, толкова и по-ярка ставаше. Лек есенен вятър току понасяше някое уморено листо и с тихо изпукване го стоварваше върху останалата шума. Същият този вятър, който играеше с миризмите наоколо. Подхващаше ги и ги разнасяше по къщите като писмо без адрес. Аромат на студена свежест и остатък от сено, на фъшкии и овче сирене, на горящо дърво и лютеница се редуваха и смесваха, провираха се между дъските на старите къщи, а после грабваха и мириса на топли мекици, носещ се от чугунените печки и всички заксуваха заедно.
После петлите замълчаваха и отстъпваха ред на кокошките. А овчарят псуваше стадото - цветущо, гърлено и от сърце.
Подпряла нос в прозореца, изпивах всичко това като току що издоено прясно мляко. Една котка се отърка в стъклото, до което бях подпряла нос. Вратата зад мен изскърца внимателно и хазяйката потътри крака с табла в ръцете си. Спомних си баба ми. И пържените банички на плоча. И кървавия цвят на липов чай. 
- Наспа ли се, баба?