Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

17.03.2019 г.

Личният ми опит с новите методи за лечение на перитонеална карциноматоза HIPEC, PIPEC и т.н.

Шегувам се с приятелите от Клуба за борба с рака, че вече мога да работя като тези, които пишат рецензии за ресторантите, преструвайки се на клиенти. Таен клиент по болниците, демек. Ще разкажа за самата болница Тракия Парк гр. Стара Загора в отделна публикация и ще допълня тази информация и в публикацията с личното ми мнение за болници и специалисти.

Тук ще разкажа за новопридобития си опит с новите методи за лечение на тумори в корема, и най-вече за лечение на упоритата перитонеална карциноматоза. Но преди това да се върна малко назад:

След продължително лечение с комбинации на цисплатина с други лекарства при мен се открои устойчива тенденция към повишаване на креатинина. Цисплатината прави тези безобразия, тъй като минава изцяло през бъбреците, каквото и точно да значи това.

Но тя още работи при мен. Бавно, постепенно. Но маркерът СА 125 падна от над 500 до около 80. Не бях сигурна какво точно искам. Определено исках терапевтична пауза, като се надявах, че една почивка от поне 2 месеца ще доведе до понижаване на креатинина и на туморния маркер. Отварям скоба: Защо очаквам да падне и маркерът? Ами защото веече се е случвало нееднократно маркерът чувствително да пада именно по време на пауза в лечението. И на какво може да се дължи - ами предполага се, че на постепенното измиване и изчистване на организма от свободно циркулиращи, разпаднали се туморни клетки. Просто трябва време за да може те да напуснат организма и да спрат да се отразяват на стойностите на туморния маркер.

Да, обаче, лекуващата ме в Сити Клиник се разтревожи от повишаването на креатинина и на онкосъвет решили да ми приложат Винорелбин. Той е предназначен за лечение на други видове рак, не за рак на яйчника. Но в показанията му е посочено, че се ползва и при полихимиотерапия, т.е. при твърде продължителна химиотерапия. Целта била хем да дадем почивка на организма, хем да не съм без нищо. Лекуващата ме ми каза, че всъщност, много добре повлиявал яйчникови карциноми. Само че той се прилага по схема: на първи ден и на осми ден - това е един курс. След това на 21-ви ден започва втори курс. Това значеше, че в един месец ще трябва да бъда на вливка 3-4 пъти. Е каква почивка е това? Една единствена светла седмица в месеца да имам. След първото вливане аз отказах тази терапия, още повече, че изтерзаните ми вени реагираха доста остро на този препарат и ме докараха до едно болезнено възпаление. Така че помолих да помислят за друг вариант за "почивка".

Резултатът беше, че проф. Дудов най - после реши, че е подходящо да ме насочи за консултация с проф. Юлиянов и процедурите от типа на HIPEC, PIPEC и една, която наричат EPEC, но не знам дали точно така се изписва.

Преди повече от година, той не бе склонен да ме насочи за тези процедури. Аз знаех за тях, но реших, че ще си го пазя за кос за по-нататък. В България те се прилагаха от твърде скоро, което  според мен значеше, че не са натрупали достатъчно опит и ми се струваше рисковано.

Но сега бяхме постигнали някаква устойчивост. Маркерът се задържаше на около 80 в продължение на повече от половин година, метаболитната активност на перитонеалните лезии също спадна значително, в сравнение с началото на лечението. Бях в добро общо състояние, но с унищожени вени. Така че ме посъветваха да се консултирам с проф. Юлиянов.

Няма да навлизам в подробности от къде го познавам лично, макар че той не ме помни, но имах преки и косвени причини да му имам доверие и да го харесвам. Смятам, че е изключително амбициозен, умен, способен, компетентен коремен хирург с интереси в областта на онкологията, решителен и смел. На консултацията очаквах да позволи леко скъсяване на дистанцията, съответно да е по-словоохотлив, но той запази дистанция и, въпреки желанието ми, не навлезе в теорията на медицинските вероятности.

Преди време тук бях поствала информация за тези нови методи. Сега ще разкажа какво научих чрез опита си за тях.

За да се приложи една или няколко от тези процедури на даден пациент се изисква изчисляването на един коефициент. Той обобщава информация за състоянието на пациента,  рисковете, както и предполага някакви очаквания за ефективността на процедурите при този пациент. Може да не го описвам правилно, но е нещо такова. От този индекс зависи дали професорът ще приложи процедурата или не. 

Тези методи са подходящи при лечение най-вече на перитонеална карциноматоза, независимо от произхода й, както и за лечение на раковете по коремните органи. Перитонеалната карциноматоза при мен е следствие от рака на яйчника, причинена е от първичното заболяване. Тези мети са изключително упорити. За това лечението им с венозна химия продължава безкрайно. При венозната химия не може да се приложат високи концентрации на лекарствата, тъй като тя минава през мозъка и цялото тяло и нанася увреди на целия организъм. Но венозната химия е единственият вариант, тогава когато има и далечни метастази.

Далечни мети при мен, слава на Бога, за сега няма. Само в перитонеума. За това е подходящо коремът да се отвори и да се приложи химиотерапия локално. Това позволява много по-високи дози химия, като в същото време страничните й ефекти се усещат много по-слабо, при много по-висока ефективност. 

Принципно идеята на метода е малко по-друга. При препоръчано оперативно лечение да се използва възможността за локално прилагане на химия, а не обратното. Т.е. не следва да се гледа като на самоцел локалното прилагане на химия. Но поради високата ефективност на метода, на практика точно така се получава. Хирургът е хирург. Той отваря корема за да редуцира туморната маса. И ползва момента за да приложи и химия.

Както и да е. Подходът е следният, поне при мен, като уточнявам, че моят индекс е много нисък, което било много добре, колкото и да звучи абстрактно: 

1. Хирурзите на образни изследвания не вярват. Каквито и да са образните изследвания не могат да бъдат толкова точни, колкото огледът на място. Съответно, започва се с диагностична лапароскопия. След като огледа корема, хирургът изчислява въпросния коефициент и преценява дали още в този момент да приложи аерозолна химиотерапия, означена със съкращението PIPEC. 

Скоба: Предполагам знаете, че диагностичната лапароскопия е вид лека операция с бързо възстановяване. Правят се две дупки в корема, през които минава камера и някакъв инструмент. Ако се наложи лека редукция, кръцкане някакво минимално, правят трета дупка и това вече се нарича оперативна лапароскопия.

Та, през тези дупки се впръсква съответното лекарство в газообразен вид. Това е PIPEC. При мен беше приложена цисплатина. Предполага се, че по този начин тя не минава през бъбрека, при мен това беше важно.

2. Възможно е лекарят да прецени, че може да приложи и така наречените Епеци, ако правилно го произнасям. В постоперативния период се оставя дрен в корема, през който след преценка лекарят излива химиотерапията в корема в течно състояние. Тя престоява определено време, като в първите 6 часа пациентът трябва да лежи и да се завърта на ляво и на дясно през 30 минути, за да може препаратът да облее добре цялата коремна кухина. След тези 6 часа не е толкова важно да се въртите. На следващия ден, поне при мене, количеството, което организмът не го е резорбирал, се оставя да изтече навън. през същия този дрен. Обикновено навън изтича минимално количество. По-голямата част се резорбира в корема. При мен тази процедура се приложи през един ден от лапароскопията и лекарството беше Паклитаксел. 

Скоба: Цисплатина и Паклитаксел е класическа и ефективна схема за лечение на яйчникови карциноми от първа линия по медицински стандарт. С тази комбинация преди 13 години бях напълно ОК след 6-7 месеца лечение и бях добре 6 години. Но рядко ми я прилагаха след рецидива. Не знам точно защо. Поне венозно приложена не е лека за понасяне. Възможно е да се е развила и някаква резистентност към точно тази комбинация. Не знам. Доколкото съм разбрала, цисплатината се прилага в различни комбинации за да се избегне резистентност към нея. Т.е.  смесването й с други агенти правят лек финт на туморните клетки и те не успяват да привикнат към нея.

3. Възможно е по време на лапарото да се изреже нещо и да се изготви нова хистология. Това се е случило и при мен. Още не знам резултата, но не се съмнявам, че си е с произход първичния ми рак.

4. След определен възстановителен период, около месец след лапароскопията, може да се насрочи нова операция. Този път в по-голям обем, т.е. с голям разрез. По време на тази операция идеята е да се отстрани оперативно още каквото може и да се приложи HIPEC - под налягане се влива течна химиотерапия, нагорещена до висока температура, от което може да се очаква окончателно справяне с проблема перитонеални мети. Нагорещената химия облива корема по време на самата операция. Още не знам за колко време и колко пъти ще премине химията през моя собствен корем. Още не съм минала този етап. 

Може да ме мислите за смела, обаче бая си ме е шубе. Трета голяма операция ме плаши до смърт. Има много неща, които могат да се объркат, а дори всичко да е наред, големият дискомфорт от предишните две операции вече е дълбоко врязан в паметта ми и ме мъчи повече от неизвестността. Но, драги мои, ако това е шансът да се върна в реалния живот с всичката му динамика, социално общуване, пълнота и пъстрота... е, ще трябва да се настроя положително и да озаптя страховете.

За мнението ми за болницата и професор Юлиянов, публикация ще пусна като ми дойде музата.

Дано поне нещо от всичко написано е полезно за вас!

Напомням, че щъкам по тази земя вече 13 години от поставяне на диагнозата! Медицината се развива и има надежда, приятели!

Успех!

25.02.2019 г.

Пазете сееее! Минавам аз. На ски!

Наскоро четох една публикация на Красита за опитите й да прокара ски. Всички, които я прочетоха покрай мен, си умряха от смях. Има нещо такова. Но, както каза сестра ми: Много общо има, освен отказването!

Та, да, важното е да не се отказваме и да оценим всичко онова, което, освен самото каране на ски, представлява ски-ваканцията! Човек трябва да пробва поне няколко пъти, за да разбере. Чистият въздух, свежият сняг и, дори, ако щете вярвайте, но всички тези цветни ски-екипи... като цветотерапия е!

И аз още се уча, но се забавлявам през цялото време, независимо, че ми е трудно. А добре, че си имам зет като мед, та да мога да се видя отстрани. Пустото "рало" кога ли ще успея да го изключа...


18.02.2019 г.

Еволюция

Тя мина покрай него с пуснатите си коси и необичайния си мирис и го събори на земята с огромна сила. Не се обърна, не трепна. Ако не беше изсъхналото дърво, по което сега се стичаше кръвта му -  гъста и лепкава, той можеше да се влюби. Медальонът се плъзна по ръката му. Докато металната му повърхност все още оставяше ледени следи по нея, наоколо измираха стотици хора.

„Съжалявам, че трябваше да те убия. Но не можем да съжителстваме.“
Тя съжалява. Но не можем да съжителстваме. И аз така се извинявах на хлебарките, които убивам в банята си. Толкова ли сме гнусни за тях?

И тогава Оая се извърна. И бръкна в очите му с нейните. Изглеждаше смаяна, разтревожена, малко ядосана. По лицето й играеха фини мимики, които той сега виждаше изненадващо ясно. Долният клепач на лявото й око, десният край на устните и брадичката й трепкаха едва. Високите й скули, веждите и ушите й ту се изопваха, ту се отпускаха. Зениците бяха превзели почти изцяло златисто - кафявите ириси на очите й. Тя беше много объркана! Подхвана внимателно тялото му и го вдигна нагоре по стълба на изсъхналата дървесна издънка. Кръвта му уплътни цвета си, докато минаваше от там за втори път. Оая положи тялото му в шумата и въздъхна.

***
-        Какво има? Усетих те различна.
Тя не бе усетила кога Уно я е доближил. Ужасно я изплаши - не самият Уно, когото безкрайно обичаше, а  фактът, че бе допуснала някой така неусетно до себе си. Можеше да е Бавноразвиващ се, да я убие.

Все едно този да го убие хлебарката в банята му.

-        Този! – Оая посочи умиращия и по лицето й отново заиграха мимики.
-        Не може да бъде! – отвърна Уно.
-        И в момента! – допълни тя и настоятелно посочи мъжа в шумата.
-        Да, наистина. Възможно ли е да си допуснала грешка?
-        Проверих го! Не отговори по никакъв начин.
-        Може да не е искал. Дали не е от несъгласните.
-        Не. Бавен си беше. Убедена съм. Но дали не допускаме грешка с това? – прорязаха го очите на Оая.
-        Да се опитаме да го спасим? – осмели се да предложи Уно.
-        Не. Умира. Да опитаме да намерим отговори в трупа му.
-        Довърши го, тогава. Да не го мъчим.

Не!

Оая и Уно се спогледаха.

-        Той каза „не!“.

Моля ви! Не ме убивайте! Чувствам се силен!

-        Смята, че ще оцелее?
-        Да опитаме да го спасим. – поклати глава Уно.
-        Да, добре! Иро, ела да помогнеш – помисли си Оая.
-        Далече съм – отговори Иро.
-        Има ли някой наблизо? – извика Уно в ума си.
-        Идвам – рече Вон.
-        Идвам – помисли си Лин.
-        Вземете си раниците – каза Оая.

***
Вон пусна раницата на земята и се облегна на коленете си, а къдриците му се разпиляха по мокрото му лице и се заплетоха в рижавата му брада. Мисълта му течеше накъсано като СОС сигнал.
-        Видях един от новите. Устните му - почти закърнели. Челюсти нямат. Почти. Огромно чело. Точно, както казваше Лиу. Телата им - почти прозрачни. Виждах сърцето му.
-        Вон! Успокой се! Объркваш ни. – изрече Оая на глас. – Нека помогнем на този. – добави тя мислено, погнусена от звука, който излезе от устните й.
-    Подай фагоцитакса. Обърни го по корем. Внимателно! Бързо! Да изчакаме. – занарежда Уно на останалите, докато Лин разгъваше антигравитационната носилка.
-        Така! Да се надяваме, че е достатъчно. Вон, стегни се и подай тромбоцитатор.
-        Внимавай, Уно! Започни от края, по мъничко.
-        Няма да ги запушваме напълно. Има счупен прешлен. Червата са разкъсани. Само, колкото да намалим кръвозагубата и да го отнесем до капсулата.
-        Да, знам, просто... да гледаш отстрани е по-трудно.

Хей, тук ли си?
Боли.
Знам. Сам го пожела.

-        Така. Хайде, Лин. Намали съпротивлението. Дай я насам.
Веднага щом се качиха на летатора и поставиха ранения в медицинската капсула, Уно проби с очите си тези на Вон.
-        Нямам какво повече да кажа. Страх ме е.
-        И знаеш ли защо те е страх? – попита Оая предизвикателно.
-        Ще ни избият. Както ние постъпваме сега с по-бавните от нас.
-        Казах ви, че това не е правилно, нали! Казах ви!

Успокойте се! Няма да ви избиваме!

-        Всички ли уловихте това? Кой беше? – Лин трескаво погълна малка синя плочка и заглади челото си, сякаш да отмахне невидим косъм.
-        Лин, прекаляваш с тези! Кой си? – на Уно му се искаше да внуши увереност, но мисълта му бе толкова трескава, че вместо да успокои, напрегна присъстващите още повече.

Този, който Вон срещна.

Неканената мисъл излъчваше мощ.
-        Къде си? Как ни намери? Какво искаш? – Вон изстрелваше мисъл след мисъл, просмукани с паника и дърпаше косъмчета от брадата си. Гащеризонът му бе пропит с пот.

Там съм, където си бях, когато ти ме видя. Успокой се. Долових тревогата и последвах съзнанието ти.

-        Какво ще стане сега? – попита Лин и погълна нова плочка – розова.

Избихте много хора. Но нямахме избор. Трябваше да ви оставим да вършите каквото сте намислили, докато не осъзнаете сами грешката си.

-        Няма да ни избият? – изплъзна се мисъл в ума на Оая.

Случката с този Бавен и фактът, че Вон ме забеляза бяха повод, който изчаквахме за да установим връзка с вас. Трябва да поговорим. Когато сте готови повикайте ме. Казвам се Ой Витан.

-        Но...

Дайте си малко време. Ще разговаряме по-късно.

-        Леле...
-        Трябва да отида да видя майка ми.
-        Трябва да се откажа от плочките.

Мислите им течаха конвулсивно, хаотично. Незаключени, те свободно преминаваха през съзнанията им и взаимно подхранваха едно ново чувство.

-        Къде са другите? – помисли си Оая и нави кестенявата си коса около пръстите си.
-        Трябва да им кажем. – отвърна Лин.
-        Слава Богу, наченки на разговор. Време беше. – въздъхна Уно – Заключете вече част от мислите си. Иначе ще се побъркаме.
-      Уно, престани да ни назидаваш. Първо си закопчай ципа на задника. Трябва ли да кажем на всички? Какво ще правим сега?– Вон не успяваше да овладее паниката.
-        Първо да поспим. Изтощени сме. – заяви Уно.
-     Съгласна. Ще мислим по-добре след това. – Оая преглътна шумно. За втори път днес проговаряше на глас. Всички я погледнаха, сякаш тялото й бе прозрачно.
-        Всъщност имаш красив глас. – коригира изражението си Уно и отпусна дебелите си вежди.
-        Чудесно! – поклати глава Лин и се упъти към камерата си като влачеше шумно краката си по пода.
-        Някой трябва да пази – помисли Оая.
-        Аз ще дежуря пръв. Лин, ти, след час. – отвърна Уно.

            * * *

Уно едва се удържаше да не ги събуди. Промените в Бавния бяха потресаващи. Челото му нарастваше, кожата там се напукваше под напора и косата му изглеждаше все по-рядка. Медицинският робот не смогваше да забърсва, дезинфекцира и слепва. Със слабо облекчение Уно забеляза, че челюстта и устните му не се променят.

Може би това става с времето. Вероятно не се хранят с твърда храна. Или въобще не се хранят?!

Но пък кожата по цялото тяло на непознатия избледня и мрежа от вени запулсира на повърхността й. Едно беше ясно - мъжът, който Оая бе помислила за Бавен, сега се развиваше невероятно бързо.
Уно погледна ръцете си – бяха влажни и трепереха. Тялото му пращеше от напрежение и заплашваше да разкъса дрехите.

-        Ой Витан! – извика той панически.
-        Не сте готови. Защо се свързваш?
-        Какво ще стане с Човечеството? Как ще делим Земята, щом сме толкова различни?
-        Скоро ще се изравним.
-        Скоро? Как?
-        Под „скоро“, разбирай около хиляда години. Нещата трябва да се случат постепенно.
-        Трябва? Нима процесът може да се управлява?
-        Виж, искахме да чуем мислите на повече от вас. Вие сте преходът. Без подкрепата ви няма да успеем. Но вероятно така е по-добре - ще разчитаме на теб и този мъж, който в момента се развива в летатора ви. Помни само, че сега отговорността е твоя. Нещата трябва да се случат, както сме ги планирали. Изчакай да съгласувам с приятелите ми.

Ой изчезна от мислите на Уно, а той яхна едни хиляда въпроси през хиляда години напред. Точно толкова му се стори и времето до завръщането на Ой.

-        Уно! – отекна Ой в ума на Уно. - Христо е почти готов. Можем да започваме.
-        Здрасти, Уно. – усмихна се Христо от медицинската си капсула. – Как си, приятелю?
-        Христо? Приятел?
-        Е, добре, исках да стопля отношенията. Уно, къде е медальонът ми?
-        Какъв медальон?
-        Някой го измъкна от ръката ми, докато ме спасявахте. Малък метален медальон. Много е важно да ми го върнете.
-      Христо още не е свикнал с промяната. – отклони темата Ой – Не се разсейвайте. Трябва да подготвим резерватите. Имаме много работа.
-        Резервати?
-        Докато не се изравнят нещата помежду ни, човеците ще живеем в отделни резервати. Навсякъде по света има развиващи се в различно темпо, но, както сте разбрали вече, основните групи са три. Задачата ни е да ги разпределим в резервати, а после внимателно да наблюдаваме, разместваме и подържаме баланса. Най-развитите, като мен и Христо, вече сами пътуват от целия свят към Азия. С бавните ще е трудно. Не биха разбрали. Ще бъде против волята им. Тях ще отделим в Америките...
Докато Ой им разкриваше немислимата до скоро стратегия за промяна в Света, от медальона все още се изпаряваха заразени молекули. Главата на Вон започна да расте, а тялото му да губи плътността си. Ако беше буден, може би щеше да усети промяната на собствената си миризма. Но той нямаше да се събуди.

* * *
- Вземи, момчето ми. Никога не го сваляй. Той ще ти върне това, което Човечеството загуби преди милиарди години, благодарение на един друг вирус. Не го отваряй още, тъй като  не си готов да понесеш съдържанието му. Сам ще трябва да усетиш момента. Той може да спаси живота ти и драстично да го промени. Но може и да те убие, ако не си готов. Помни, какво ти казвам, защото няма връщане.

             Христо Витан протегна ръка. Медальонът не се събираше в дланта му.

14.02.2019 г.

Една част от собственото творчество за Баба Марта 2019.

Малко късно се сетих за нещо повече от забавление.
















12.02.2019 г.

Пържени шишарки

Пържих шишарки аз тази нощ.

Като резултат, още преди да отворя очи, всичко стана "пържени шишарки" - мъж ми, котката, храната на котката и дори кафето.

Викам му: Днес ти ще пържиш шишарките. Готово ли е? А сложи ли в него една лъжичка пържени шишарки. Сложи на тази Пържена шишарка да яде. Отвори едно ново пакетче пържени шишарки, Пържена шишарка такава.

Ти си любимата ми Пържена шишарка!

И така, мили мои, Пържени шишарки. Може да се ползва за комплимент или обида. За действие, бездействие и свещенодействие. И въобще, универсално словосъчетание!

Денят ви да е пълен с пържени шишарки!