Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

неделя, 14 октомври 2018 г.

Румяна Маринкова


Трябваше да се досетя, че името на кръчмата, в която щяхме да се видим не е Старият кей. Нямаше ни най-малка причина в тази част на страната, където отскоро живеех, да има кей, пък било то и стар. В училище Румяна Маринкова имаше славата на царица на гафовете, и, ето, че, вече половин час, двете пием мартини в кръчма, в която влюбените бяха от един и същи пол.
Изобщо не бяхме забелязали... Тя – защото не спира да говори, като в две трети от времето казва „ъ...ъ...ъ...“, клатейки глава като аутист, а в останалата част от времето казва нещо неуместно. А аз – защото, слушайки я, вече гледам тъпо, с бялото на окото и увиснало чене, от което всеки момент ще се разточи слюнка.
-        ... тя също е разведена, ъ...ъ...ъ... – казва тя – Те, всъщност, в техния блок през етаж са все разведени. И алкохолички.
-        Нима? – успявам да вмъкна, изсърбвайки слюнката, която без малко да издаде отегчението ми.
-      Да, да, да! Ъ...ъ.... ъ... как да кажа ... каква писателка може да е това?! И дори няма деца! Аз имам ъ...ъ...ъ... – тя като че ли се затруднява с изчисленията. Мърда пръстите на ръката си, с което допълнително дава да се разбере, че търси подходящите думи. - Две. Да, две са! – клепките й, обикновено закриваха половината око, но сега се ококориха като да са открили Канада. Това е просто знак, че се е досетила, спомням си аз картина от детството, в която другарката Иванова я изпитва по математика.
-        Да... май си права... – измънквам аз. Изобщо нямам представа за кого говори.
-  Ти чете ли ъ...ъ...ъ... книгата ми? – пита ме тя с увереността, че въпросът е риторичен. Остава изненадана.
-     Не. – отговарям простичко. Изобщо не подозирам, че е писателка. В училище беше малко кръгло и досадно момиченце, което спореше с всички по всякакви теми и непрекъснато се разкарва с една цигулка, с която бие момчетата.
-        Шегуваш се!
-      Не, не. Не се шегувам. Всъщност, коя книга? Тази дето ти е на нощното шкафче у дома ли? Само я подредих... беше паднала на пода... – сконфузвам се аз и се обърквам окончателно, защото си спомням как я снимах на отиване към Гала вечерята снощи и как я снимах на връщане след нея, като категорично заключавам, че е било по-скоро Гала-питие. На сутринта е паднала не само книгата...
-    Неее!?! Нямаш ли време за четене?!? Горката... сигурно твърде много се изморяваш на работа?
-      Всъщност не се изморявам. Имам си управител в складовете.
-        Аха! – гледа ме тя невярващо, сякаш имам причина да я лъжа, че не съм чела Книгата. – Виж, мила... ъ...ъ...ъ... Как да го кажа.... Трябва малко да си разшириш ъъъ... културата. Чакай, ъ... аз имам няколко ъ... екземпляра в чантата си ъ... Даже ще ти дам ъ... автограф ъ... – Тя замълча, докато пишеше послание на първата страница от книгата, която, едва сега разбирам, че е написана от нея.
Една жаба, във вид на брошка се кикерчи от ревера й. Струва ми се, че и жабата се изнерви, докато Румяна пише посланието с автограф. Явно и на ум има ъ-ъ-ъ... Дано само не го напише, че ще го сънувам цяла седмица.
-        Ето! Заповядай!
-    О, благодаря много! – казвам аз и я разглеждам от всички страни като да е музеен експонат, докато Румяна, навела очи към земята казва:
-        15 лв.
-        Аха – смутено казвам аз и вадя портмонето.
Не вярвам, че иска да й я платя книгата, при положение, че от три дни ми е на гости, по нейна специална само-покана, докато се провежда тази писателска конференция, за която не спира да говори. Не че нещо съм чула и запомнила, защото, както стана ясно, успявах да се фокусирам единствено в жестикулирането и мънкането, докато непрекъснато търси нещо по пода с поглед. Не е за вярване, че е написала книга! Питам се дали в пряката реч героите й и те зациклят като стари грамофонни плочи.
Днес тя е с куфара. Изпращам я на автогарата. С облечкение въздъхвам мислено, толкова дълбоко, че съм започнала да издишвам още от сутринта и още не съм издишала целия въздух.
Автобусът пристига.

-   Хубаво, че успяхме да се видим, между ангажиментите ми. Пак ще дойда! – на раздяла казва весело тя. Без запъване.
-        Ъ...ъ...ъ... – отговарям.
Маха през прозореца на автобуса, въртейки китка като английската кралица.
         


Писмо с обратна разписка


Петрана тежко местеше крак пред крак. Сякаш с гюлета ги бяха овързали. Болят и бодат, като чужди. Наказват я за всичките й грехове. Но, този ден, синът й щеше да е на важно интервю за работа и не можеше да я вземе от болницата. „Токсична полиневропатия.“, отсече лекуващият и завърза ума й на панделка. Но това беше последен курс, надяваше се тя...
Есенният хлад я освежи. По тротоарите, стресирани хора, забравяха, че даденото им време не е за бързане. Носеха папки за учреждения, говореха разпалено по телефони, шофьори бибиткаха нервно и деца теглеха майките си назад към дома.
Петрана извади ключа с трепереща ръка и влезе във входа на панелния блок в Люлин. Когато затвори вратата, цялата глъчка потъна в търбуха на гигантски кит. Тя разсеяно погледна към пощенската кутия. Отвори я - няколко плика със сметки и една малка бележка. Асансьорът обидено я изплю на осмия етаж – бяха просрочили входната такса. Тя отново се сети за интервюто на сина си. Дано успее, подиграха се пликовете в ръцете й. Влезе в апартамента, хвърли ги небрежно върху шкаф за обувки и пое към  банята. Повърна и се изкъпа, а после си легна. Унесе се в неспокоен сън. След около час дочу скърцането на врата. „Иде. Гошко си иде.“
        Без да се събува, той надникна в спалнята. Малкият апартамент не позволяваше всеки да има своя стая. Обикновено, майка му спеше в хола, разпъвайки стария диван всяка вечер. Но, след химиотерапия, той й предоставяше спалнята. Вратата на тоалетната зееше отворена и лампата светеше. Нарочно я оставяше така.
-        Как си, майко?
-        Бива, Гоше – излъга тя. – Как мина интервюто?
-        Според мен, добре. Но имаше доста хора... С кетапи.
Георги беше готвач. От Господ му беше тази дарба, не от кетапи. Беше работил вече в няколко квартални ресторанта, но плащаха зле. Той се осмели да направи тази крачка – да кандидатства в по-голям и хубав ресторант.
-  Но ще има втори кръг – добави той. – Искат да сготвим нещо. Тази вечер ще поровя в интернет, да си набележа идеи.
-  Дано, дано... Сънувах баща ти... И сестра ти... – изрече Петрана, сякаш без да иска.
Отдавна беше разведена, но още пулсираха раните по телата и душите на всички им. Някога той, бащата на децата й, беше добър и сръчен. Обаче се оказа мъж със слаб дух. Трудностите на живота не му понасяха. Пропи се. Стана зъл и агресивен.
Георги влезе и приседна до нея на леглото. Хвана я за ръка и я погледна изпод събраните си мъжки вежди:
-        Намери какво да сънуваш...
-        Чувал ли си сестра си скоро?
-        Щеше да знаеш.
-  Ох... – тя извърна глава към прозореца за да позволи на събраното в очите й да изтече към възглавницата. Уж тайно.
-  Ще ти направя чай. Взех пилешка супа от столовата на съседната улица – каза го с тъжна ирония готвачът у Георги.
-     Останах с 50 лева... – провикна се Гошко вече откъм хола. - Трябва да видя и други обяви за работа. Още тази вечер, че отпуската ми свършва... Хайде, стани, наметни нещо и да вечеряме.
Тя, наистина, трябваше да хапне. Не заради себе си, но заради него - не искаше да го тревожи допълнително. Достатъчно бе, че се премести при нея. Нито момиче можеше да си доведе, нито време имаше, покрай грижите за майка си. Все още, под влияние на съня, тя приседна в леглото, затвори очи и си каза молитвата „Отче наш“. Понякога се чудеше на себе си. Не беше много благосклонен Бог към нея и семейството й. Но тя още Му вярваше.
        По пътя към кухнята, Георги погледна с въздишка към пликовете върху шкафа за обувки.
-        Тук има и бележка за писмо с обратна разписка. Какво ще е? – провикна се той.
-        Не знам... Да не е от съдия-изпълнителя за парното... Може би не трябва да го получаваме?
-        Е... Майко, няма смисъл. Отърване няма, така или иначе. Ще ида да го взема тези дни.
Дните се занизаха – уж есенно пъстри, пък сиви. На Георги му се струваше, че няма да се обадят от този ресторант, но не се отчая. Търсеше друго. Мечтаеше за кетап. Майка му бавно се възстановяваше. Последните пари за месеца дадоха за лекарства, които да поправят щетите от химиотерапията.
Тя не спираше да мисли за дъщеря си. Не знаеше нищо за нея от осем месеца, когато се прибра от Испания за да се лекува. Какво ли не преживя покрай голямото си дете... Тежко й се отрази ръката на баща им. Още в десети клас стана наркоманка. Какво ли не опита Петрана, какво ли не жертва. Заминаха двете – Рени в комуна за наркомани, Петрана – да гледа стари хора. Почти успяха да си стъпят на краката. Рени се прочисти и се прибра при майка си в квартирата. Започна работа в ресторант. И тъкмо, когато Петрана посмя да благодари на Бог, дойде  и поредният житейски удар. Дъщеря й отново се друсаше. Като уред за дамгосване бе този спомен за Петрана... Парите отново се стопиха. Дъщеря й беше изхвърлена от работа, а майка й едва смогваше със сметките. Връщаше се каталясала от повдигане на тежки баби и заварваше Рени потънала в брътвежи. Но нещата ставаха още по-зле, когато Рени нямаше доза. Зачервена и студена  едновременно, потна, напикана и трепереща, виеше от болка и молеше майка си:
„Моля те, мамо, умирам! Моля те, моля! Купи ми доза, моля те!“
И нещо в Петрана изпукваше и се чупеше, като чаша паднала от високо. Колко объркана, колко безпомощна се чувстваше! Детенцето й, милото й детенце, сгънато като трупен червей в леглото... Петрана се обличаше като мъж - дънки, кецове, шапка с козирка, скриваща късата й подстрижка, и тръгваше. Дребната й фигурка се носеше като дух през два квартала, през горички, под  мостове. Пусто и страшно, и вътре и извън нея, като еднопосочен билет за никъде. Там, в далечна Испания, и сега е детенцето й, а тя не можеше да й помогне и не знаеше какво става с нея.
Един ден пералнята изплю бележката за получаване на писмо с обратна разписка, разпадаща се в дънките на Георги. Отначало той не се сети какво е забравил в джоба. Не бяха пари. Докато мяташе дрехите на вътрешен простор, той внезапно се сети. „Оф, писмото...“
Вечерта влезе пребледнял в хола и се отпусна на дивана, натежал от съмнения. Мълчаливо подаде писмото на майка си. Тя го отвори.
„...con profundo dolor...“ - първото, на което попадна погледа й -
„...с дълбоко прискърбие...“
-        Починала ли е? – попита Георги, сякаш от друга планета.
Вместо отговор, Петрана се строполи на коленете си и скри лицето си в шепи.
-        Кога? – попита Георги, като да имаше значение.
Майка му не отговори. Бележката за това писмо стоя върху шкаф за обувки десет дни.

четвъртък, 11 октомври 2018 г.

Денкиното лято

     Средата на лятото е. Току се завърти някой софийски автомобил и изплюе дете на някоя неасфалтирана уличка в Лесичово. „Панелените деца“, така ги нарича Генка. Пристигат с куфари, чанти, колелета, тротинетки, кънки. Пристигат слаби и бледи. И щастливи, че ще могат да правят каквото си поискат. Татковци вадят от багажници басейни и батути, топки и кукли. Сглобяват, надуват. Майки пишат списъци с часове за пиене на хомеопатични лекарства и редят наставления, трудни за помнене.

      Баби и дядовци се суетят. Тичат между врящите тенджери с днешния обяд и градината - берат салата. 

      Децата ще тичат, ще тъпчат ягодите, ще разхвърлят играчки по целия двор. После баби и дядовци ще се спъват в тях, докато прекопават и поливат градината, ще мърморят и ще умират всяка нощ в леглото си – каталясали, но щастливи, че „панелените деца“ са им паднали. Ще си идат в края на лятото пак в панелките. Обаче ще са тичали боси цяло лято. И бузите ще пращят.

      Баба Денка тъжно сумира числата в номерата на автомобилите. Първо отпред, като идват. После отзад, като си тръгват. Бърка някой път - не вижда добре и сметките не излизат. Ръбестата и изгнила пейка, без облегалка, не се затруднява да придържа пресъхващото тяло. Помага й един ожулен бастун, наръфан лани от съседското куче.

     Ето, идва поредният автомобил. Червен като доматите на Страхил Вола – най-хубавите у село. Баба Денка напряга очи да види номера, да сметне сбора от числата. С годините вижда все по-трудно. Надига се бавно от пейката и се приближава. Бастунът безмълвно потупва в сухата пръст.

     - Добър ден, чадо!
     - Добър ден, бабо Денке! Как е?
     - Жива съм йоще, чадо. Ни ще ма Госпут, мъчи ма.
    - Е, то туй божа работа – разсеяно отвръща нечий син, докато разтоварва тонове багаж, кой знае как побрани в малкия автомобил.
    - А-а-а... да, да... Ама ей го, смъртта бавно пие от менека. Се ено кат туй как му викате ... сламка. Ти чия унука си?
     - Ти не ме ли позна, бабо Денке? Тодор съм. На Ваня съм син. 
     - Коя Ваня бре? На Тотка ли?
     - Да, да, същата – отвръща Тодор, понесъл някакви обемни предмети. Заобикаля баба Денка и тръгва към двора отсреща. Иска да е внимателен, но толкова бърза. Път ги чака после пак.
   - Ама, таа малката ли щерка й беше или голямата? – подвиква Денка с хриптящ глас и намества забрадката. 

     А току до нея, едни очи – като кратери на вулкан, космически черни дупки, поглъщащи с любопитство света ноколо.

      - Ти много ли си стара? – пита тя, и парченца от една бисквита политат надолу. 
     - А! Ми стара съм, баба! Много съм стара! – забулените й очи просветват и баба Денка се подмладява с няколко години.
    - Ама колко си стара? – упорства мъничето. Очите й, живи въглени, очи на възрастен, внимателно опипват старата жена. Проучват, анализират. – На 150 години ли си?

     Смее се баба Денка и бръчките по лицето й чет нямат, ама, сега, сияние някакво – опъва ги сякаш. Ровчи с бастуна в прахта, а тя се вдига и блещука в горещия въздух като вълшебен прах.

    - Много са, баба, не ги броя веке. Ма немат 150 г. 

    На вратата се показва Ваня. Тя, баба Денка, добре знае кой кой е. Дели ги една уличка само. Ама искаше да си поговори с Тодор. С някой. Ваня енергично пристъпя и затрива ръце о престилката.

    - Ох, на бабааа! Ела баба да те цунка – и се спуска към внучка си, докато разсеяно кимва на баба Денка – Как си, бабо Денке?
    - Бива, Ванке. Туй твойта унука ли е? Как го викат?
    - Е, ти забрави ли? Всяка година идва, от как му скъсаха пъпната връв. На менека е. Ивана.
    - Аха. Е, убу. Жива и здрава да ви е.
    - Ша влазяме, бабо Денке, че слагаме масата. Гладни са. Ушите ще ни изядат.
    - Убу, убу. Влазяйте, ааа, гладни викаш. Тичай, Ванке, да ги нараниш добре. – смее се.

     Малката селска уличка сякаш отново поляга в безбрежието на времето – изоставена, прашна и уморена. 

     Баба Денка привежда глава. Клати я тъжно. „Ех, Радо, Радо, оти ма не зе с тебека...“. 

    Тъкмо да тръгне обратно към своята рехава пейка, стара и самотна като самата нея, вижда в прахта хубава ярко жълта обувчица. Слънцето сякаш от нея идва. Пък, то, като жарава залива полското село. Жега. Баба Денка с мъка се навежда. Скърца тялото, като портата към двора й. Тялото скърца, а душата вие. „Радо, Радо... оти ма остави... И тебека те нема. И тех ги нема, Радо. Ни дяца, ни унуци. Никой нема.“ 

     Няма от къде и сълза да пусне. Сухо й е, като пустиня. Вече 10 години никой не иде до нея. „Дека е тая Америка... Га че ли е никъде...“. Ръката й - покрита само с една тънка като омачкан вестник кожа, с мътни изпъкнали вени, изкривена на хиляда места, нечовешка – едва хваща гуменката. Едва се изправя тази стара жена. Оставя гуменката от вътрешната страна на дувара и клатушкайки се като ранено пате, потегля към дома. Не яде й се, не спи й се. Само й се умира.

    Но, ей го, лятото. Понесло на сините си криле панелените деца. Слага ги във фурната, като курабийки. Стопля тях, стопля и баба Денка, омекотява чертите й и я отдалечава от Радо.

    Всяко утро, в 7, когато майката Луна, все още, отказва да си легне, малката Ваня, пресича прашната уличка, с бисквита в ръка. Бисквитата е истинска - с яйца, събрани от полога същия ден, с масло избито на ръка и сладко от малини от бабината изба. Баба Ванка има работа. Двор, покъщнина, поле. Но баба Денка е много стара, няма сили и е винаги там. Стара като бабиния скрин, намачкана като изута на пода дреха. Разказва истории с треперливия си глас, едни такива, като приказки, но не съвсем. Ваня никога не бе слушала такива. Сяда до старата, на малкото дървено столче и потъва в този любопитен и далечен свят. Лицето й, с неговата очарователна сериозност, оживява като екран на лятно кино. Току се сбърчват гъстите вежди, трепват красивите малки устни. 

    Босите и крачета потупват, когато запее баба Денка. Едни такива протяжни, странни песни, разказващи. Драскат малкото й сърчице с котешки нокти. Принцесите тук са невести, принцовете – момъци. 

    Някога, баба Денка не иска да излезе на улицата. Сяда на стълбите в задния си двор и гледа сухата земя, сякаш иска да я напои с мъката си. В тези утрини, малката Ваня се промъква покрай съборената ограда на къщата, отстрани на старата скърцаща порта, перва я жилавата череша с клоните си и оставя белези за помнене. С трепет търси старата жена. Някакъв блед страх овладява детето, докато отваря призрачни врати. Някоя от тях виси на едната си панта, подобно куц пират. Друга изплаква ключ на земята. Търси я и я вика. Бабооооо, бабооо... Намира я, подпряла сухи ръце на бастуна, седнала на криви циментови стълби. Мълчи. 

    - Приказки ли събираш, песни ли? Ще пием ли чай?
   - Днес не мога, баба. Нящо ми е свито тука. – и потупва изнежената си гръд с треперещи пръсти. 
     - Мама казва, че чаят лекува всичко. Много е хубаво да се пие чай. Аз ей сега ще дойда.

      Тича малката, спъва се в корени на старата череша в обраслия двор, същата дето всеки път я удря с клоните си, като куче пазач е. Поглежда за кратко ожуленото коляно, изтупва се. 

      И, ето я, стъпва внимателно с чаша топъл чай. 

     Но баба Денка днес не иска чай. Изглежда е заспала. Влиза Ваня в къщата и грабва одеало. Внимателно завива, свитата на стълбите баба Денка.

  Лято преваля. Реколта се прибира. Бог прибира изтерзани души. Столицата прибира панелените си деца. Вече не са бледи, а със свежи тъмни тела и розови бузи.

      Ваня не за първи път чуваше, че хората не са вечни. Баба Денка много ще й липсва.





Ти. И аз, може би.


Скалисто е мълчанието ти.

Но нека мина през него и то ще се оцеди между пръстите ми като пясък. Не умееш да си пясък?
Тогава бъди снежинка падаща върху топлото ми сърце. Не? Не желаеш да се разтапяш до изчезване?
А би ли се превърнал в полет? Така ще мога да те гледам, докато се отдалечаваш в небето...
Не. И това не можеш.

Не бъди толкова несръчен. Или бъди, но, моля те, не събаряй витрината с артефакти.

неделя, 7 октомври 2018 г.

Завръщането ти

Когато се върнеш, след дълго отсъствие, си ми като ново легло! Обожавам да потъвам в теб! Не съм забравила как се кара колело, как се обича. Но и двете, с котката ни, се чудим на този мъж в леглото ни и забравяме как се спи.

Когато се върнеш, след дълго пътуване, си ми като поет на диета за писане - ухаеш на Вапцаров и не можеш да дишаш. Чудиш се на жената и котката в леглото си и гърбът те боли.

Но после... идват дишане в холотропен ритъм и божествената мелодика на гласовете ни без телефон! И котката ни спира да те хъхка, защото си спомня, че дишаме заедно... Не може да харесва само половината от едно същество и да хъхка другата му половина.

Да спим вече, Лори! Да потънем в прекрасното ново легло, с този поет на диета за писане!