Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

8.01.2020 г.

Мъглявини /разказ, фантастика/


- Скучно ми е. - измърмори Ой. По краищата му вяло заблещукаха тъмнини.
- И на мен, Ой. Не ми го казвай. Става ми още по-скучно. Отвърна Йо.
- И какво ще направим по въпроса? Скоро съвсем ще изчезна.
- Няма съвсем да е. Просто ще се разпаднеш на хиляда малки космически мъглявини. Ще ти стане по-добре.
- М... Не искам така.
- Ами тогава ти измисли какво да правим.
И двамата потънаха в себе си. Летаргията затриваше спойката на цялостите им. Но това са милиарди години. Вече бяха играли на какво ли не. Бяха изчерпани до крайност и вече никоя беля не можеше да ги развесели. Дори вече не знаеха къде се намират и никак не ги интересуваше.
Но така, както се носеха, винаги с едно напрежение да не се слеят помежду си, внезапно съзряха една система. Очевидно нещо не беше наред там. Нещо или някой разстройваше естествените енергии на космическите тела в системата, което създаваше странни влияния между планетите в нея.
Ой се оживи. Ако не беше просто космическа мъглявина и то разумна, вероятно щеше да опъне шията си от вълнение.
- Да се пошляем из тази система.
- Признавам, че ми се иска да разплетем тази загадка.
- Може да намерим някакви живи неща наоколо.
- Да. Усещам го и аз. Иначе няма как да стане всичко това. Някоя примитивна форма тук е достатъчно развита, за да предизвиква видими промени в цялата система, но не достатъчно, за да осъзнае какво точно прави. Последствията ще са пагубни. Още съвсем малко милиони години така и всичко тук ще се взриви. После може да ги погълнем.
- Отивам да разгледам червената. Ти виж онази газовата. Но не поглъщай прах и лед, моля те. Ще напълнееш излишно.
- Къде видя газова планета? И как точно да не поглъщам частици от пръстените й?
- Ей там, де, вижда се от милион сека. Просто стой на разстояние. Не ми се прави на охловитянин.
- Хаха, тези бях забавни. Добре, де, айде.
Двамата се защураха из системата като полудели. И тъкмо оставаха половината от планетите, когато Ой се развика екзалтирано.
- Открих ги, Йо. Открих палавниците. Ако знаеш колко бели правят всяка милисекунда, въобще няма да усетят, че сме дошли и ние.
- О, хайде да поиграем, приятелю. Няма да се разпадаме още.
- Виждаш ли? Неизброими са пакостите им!
- Хм... Обаче ако и ние се намесим, скоро тук ще има само звезден прах. Може и някоя планетарна мъглявина да се появи на мястото на тази планета.
- Йо! Ужасен си! Голям си моралист, значи. Няколко милиончета години повече или по-малко, какво значение има?
- Бе може да се поправят.
- Луд ли си? Не виждаш ли какви са бесни.

***
Марта събираше парчета от себе си и ги заравяше, както куче кокал. Страхуваше се, че вече никога няма да е цяла. Борис отново е навън, пиян, гневен. Кой ли още тази вечер ще събира парчетата си.
На вратата се позвъни. Двама едри полицаи, изтупани с шапки и пистолети, висяха на вратата й като прилепи.
- Добър вечер, госпожо - каза по-ниският с плътност на гласа, която напомня земното притегляне. Неизбежност, притегателност и стабилност, които някак я успокоиха.
- Получихме сигнал за домашно насилие. Добре ли сте? Има ли още някой в къщи?
- Не, няма го. Той ... той... излезе.
- Желаете ли да пуснете жалба? Можем да Ви съдействаме - каза другият. Имаше страшен поглед. Мъжки, силен.
Марта се скри зад вратата си още малко, за да не видят кръвта по крака й. Нямаше сили да се занимава с тях.
- Вървете си. Всичко си е съвсем нормално.
- Нормално е веждата Ви да е сцепена и окото затворено? Да има кръв по стъпките ви. Недейте така, нека помогнем. - каза отново ниският. Гледаше я особено. И очите му бяха добри и въздействащи.
- Благодаря за вниманието! Довиж...
Гласът й заглъхна, разтвори се и се сля със силен гръм на около километър-два от къщата. Вероятно в МОЛ-а. Полицаите светкавично скочиха в колата си и по-ниският от тях бързо каза:
- Потърсете ме, ако размислите. Петър Стопев съм. Колата потегли преди да е затворил вратата.
- Какво правиш, Стопев? Какви са тези нерегламентирани излияния?
- Гледай си пътя, Юри.
От радиото вече се носеше първата информация.
Гореше частно имение с целия му лукс.

* * *
- Видя ли? - Полицаят ми ще направи нещо хубаво за твоята нещастница! Ще я накара да се влюби и ще бъдат щастливи! - надменно издекламира Ой.
- Не ми се надувай! Ще умре всеки миг!
- Но това не е честно! Всеки управлява само своите човеци, Йо! Винаги такива са били правилата.
- Да, но ти управляваше онзи пияният, дето въздейства на моята героиня. Друг път не е била толкова зле. Ти го насъска още повече и сега моята човечка страда.
- О... така беше, поувлякох се малко. Добре де, да умре тогава, но се връщаме към старите правила!
- Не искам старите! Така е по-интересно.
- Но... така всичко ще приключи много бързо. Достатъчно войни сами си правят. И после ще скучаем.
- М... разумно! Какво ще  правим с войните им, с терористите им, със заводите им, с природата им?
- Искаш ли да не се занимаваме с тях. Или... знам ли, хрумва ми нещо щуро! Може би да се състезаваме на два фронта. Да правим добри неща за тях - на междуличностно ниво и на ниво войни, терористи и убиване на планетата. Какво ще кажеш?
- Знаеш, че не е сигурно какво е добро за тях. Твърде са различни един от друг, заглушили са единното си съзнание, или не са го имали...Непредсказуеми са. За някои доброто ще е пагубно, за други злото ще е по-добро.
- И точно това ще е играта. Взимаме по 5 човечета от цялата им планета, правим добро за тях и после броим кои са станали щастливи. Който има повече щастливи - той ще е победител. А?
- Харесва ми. Залогът се вдига. Ще бъде различно от всяка игра до сега! А  масовите им самоубийствени действия?
- Предлагам това да е второ ниво! Който победи в първото, пръв ще избере войната си, м!
- Браво на теб! Много те харесвам като си такъв!
- Какъв?
- Ами... леко си превъзбуден и раждаш добри идеи! А уж аз съм моралистът, хаха! Съгласен съм с всичко, което каза, Ой! Бих те стиснал за ръката, както правят човечетата, но ще е животозастрашаващо за нас.
- Чакай! Тогава какво ще правиш с полицая ми?
- Ако го оставя жив и се влюбят за кой ще броим тази точка?
- Е, в този случай ще спечелим и двамата по новите правила. Нека го направим без да броим тази точка, м?
- Какво направи тази планета с теб? Става!

* * * 
От известно време апаратурата на учените по цял свят се държеше доста откачено. А докладите бяха направо умопомрачителни. Но, за жалост, имаше и съвсем видима част на някакво глобално бедствие. Небето бе винаги леко притъмнено и от него се сипеха едва видими черни прашинки. Попадаха върху дрехите, косите и кожата на хората, а по земята дори започнаха леко да се наслояват. Няма как това да остане незабелязано от всички хора и най-много от организациите на разпалени еколози, зоолози, откачалките от клубовете НЛО, журналистите, агрономите, биолозите. Всички бяха някак по- изнервени, особено много в чудо се видяха психиатрите, психотерапевтите, психоаналитиците и психолозите. И убийците. За електрониката да не говорим. Тийнейджърите  пишеха гневни отзиви на доставчиците на мобилни услуги и се гневяха на родителите, че са им купили скапани телефони. Малките деца и възрастни хора, масово протестираха за лошите тв сигнали.
И изобщо в света настъпи лек хаос, който бързо ескалираше.
* * *
Вече една Земна година Йо и Ой се забавляваха с новата си игра. В настървено състезание, те срещаха хора, караха ги да напускат работа, да сменят партньорите си, да раждат деца, пращаха им гости, подсещаха ги да напазаруват за хладилника, да се хранят редовно, да спортуват и особено се забавляваха, когато ги караха да правят секс. Героите им правеха мнооого секс.
Всичко това се случи след като първият герой на Йо, на име Фил получи най-голямата си мечта, с цел да бъде щастлив, но скоро след това се блъсна с нея в стълб и помете десетина човека от тротоара именно с подаръка си - Lamborghini Centenario
От тогава и двамата осъзнаха, че трябва да управляват човеците си на друго ниво.  Решиха, че няма да им осигуряват печалби от лотарии, и по никакъв друг начин няма да им осигуряват наготово материални придобивки, а ще им помагат сами да откриват начина за придобиване.
Нещо повече! Някой човечета дори ги разболяваха. Внимателно избираха кой може да понесе дадена болест и да извлече полза от това и кой не.
Йо си откри такава човечка. Внимателно анализира животът й, след което го срина и тя най- после сама взе решение - след като се разболя от смъртоносна болест, осинови със съпруга си две деца, скъса токсичните връзки с родно място и родители, а после скъса и със съпруга си, намери си нов човек, в който се влюби и за пръв път самостоятелно си намери работа, в която бързо се издигна, макар за не толкова добро заплащане.
Йо беше изключително горд с това свое постижение.
Ой от своя страна, неволно или не, продължи провокациите като пращаше близък на свое човече при човечетата на Йо. Срещаше ги "съвсем случайно" и обвързваше съдбите им. Например, когато изпрати една японка, бивша метреса на виден японски политик, при Фредерик, човече на Йо. Пътуваха заедно в самолет към Белгия и Акико му разказа нелекия си живот. Но Ой целеше да ги влюби. Вместо това Фредерик написа новата си книга и стана още по-богат и известен. Японският политик, после и жена му научиха, за срещата на Фредерик с Акико, цяла Япония научи за това, че е била метреса на политика и от срам той се самоуби.
Йо остана много доволен. Това беше и най-големият провал на Ой, от който, надяваше се Йо, ще си извади много добри изводи, в интерес на новите правила на играта.
Ой беше наистина тъжен. Беше намислил да направи японския политик международен лидер в интерес на следващото ниво от играта. Щеше да свърши отлична работа при разрешаване на много екологични проблеми в света на човечетата.
Йо си помисли, че не е бил толкова депресиран още от преди 3, 5 милиона години, когато без да иска погълна планетата, с която играеха. До тогава Ой водеше по точки много пред Йо. А накрая загуби служебно.
Поради някой от големите си провали, решиха да удължат играта на личностно ниво до 10 човечета на всеки от тях.
Но тогава забелязаха, че на земята им постепенно настъпва силен страх, който даваше сериозни отклонения в играта.
* * *
- Виж това, Сергей, виж какво открих!
- Не сега, Джон! Близо съм до откритие!
- Аз вече стигнах до откритие, виж!
Сергей се ядоса. Знаеше,  че тук някъде има нещо важно, което в момента си играеше на криеница с него. Имаше убеждението, че всеки момент, ще излови нещото. А Джон ще спре този процес и после ще му отнеме повече време. Но знаеше, че младокът е гениален, а и нямаше да го остави намира.
- Ето, виждаш ли?
Сергей обхвана с поглед първо изображението, после цифрите и бавно започна да осъзнава:
- Но това е... мъглявина!
- Две мъглявина са, Сергей, цели две!
- Но как е възможно! Защо не сме ги видяли по-рано, защо не са ни погълнали? Как може да са две?
- Това още не знам... Да поработим по тези въпроси заедно, ако си съгласен.
- Нека първо уведомим господин Щази. И да съберем всички екипи.
- Мислиш ли, че трябва още на това съвсем начално ниво и него да ангажираме.
- Да, мисля. Всички ще работим по откритието ти. Щази ще разпредели задачите между екипите. Нямаме много време. Не се знае до кога това просто ще ескалира и кога може да ни погълнат. Светът може да загине напълно, Джон. Ще се превърнем в газ и прахови частици и от нас няма да остане дори спомен. Изпрати съобщение на Щази с молба да ни изслуша и да събере екипите. Побързай!

* * *
- Ой... трябва да ти кажа нещо важно.
- Не сега, Йо, моля те! Една от човечките ми ражда. В Боливия няма добри условия за нея. Опасно раждане е.
- Важно е! За целостта на Земята. За Играта.
- Ох, добре, кажи.
- Знаеш, една от човечките ми е астроном.
- А, онази от Китай. Как се казваше...
- Жаохуй. Но това е без значение. Открили са ни. Влияем им силно и започнаха да ни търсят. Най-добрите учени от цял свят. Събрали са ги в Швейцария. Аз знаех за това и преди, но не смятах, че ще ни открият толкова скоро. Какво ще правим?
Ой замълча за миг и по крайщата му отново потрепнаха тъмни частици.
- Йо, какво толкова. Нищо не могат да направят. А за нас играта става още по-интересна. Усложнява се. Още по-непредвидима е. Остави ги да си разсъждават. Все пак виждаш нивото им какво е.
- Да, но... Тук става нещо уникално и неочаквано от тях. Колкото са разединени по принцип, двойно повече се сплотяват, изправени пред много сложен за тях проблем. Усещаш страха им повече, защото се излъчва от всяко живо същество. Но те не знаят за работата на учените, които са малко на брой и затова не долавяш решимостта им и това, което кипи там. Аз лично настръхвам, докато ги наблюдавам. Ела да ги видиш и ти, и да решим какво да правим!
- Ооо, тя роди! Имане роди! Виж колко са им сладки бебетата! Но тя май ще умре... Трябва да направя нещо по въпроса!
- Ой, всичко това няма да има значение, ако ги увредим непоправимо.
Ой създаде усещане за въздишка. Укроти превъзбудата си и каза:
- Добре, да погледнем.

* * *
След година спорове между Ой и Йо, учените още не знаеха какво трябва да се направи, но категорично доказаха присъствието на мъглявините покрай Земята.
Проблемът между Йо и Ой беше, че до момента Йо водеше по точки, а още не бяха стигнали до второ ниво.
Ой не можеше да се примири с този развой. Йо му каза, че второ ниво ще е безмислено, при положение, че човечетата се оказаха толкова чувствителни към влиянието им. А в интерес на истината за всичките им милиарди години приятелство, те никога не бяха оставали толкова дълго някъде. Тази форма на живот за тях беше силно интригуваща. Но Ой, както винаги се проявяваше като себичен кучи син, а Йо никога преди не е бил толкова загрижен.
В споровете им се стигна до там, че за малко Ой щеше да погълне планетата. Едва се удържа. И не искаше да признае, че сега светът им е по-застрашен, откакто го завариха. Вярно, в живота на Земята е имало катаклизми, които почти са унищожавали живота тук, но никога не е била толкова застрашена от пълно унищожение самата планета. Вярно беше и, че тя е млада. Заплахи за нея тепърва ще има. Когато дойдат тук други форми на живот. Или ако дойдат не разумни форми на мъглявини. Комети, пътуващи останки. Но защо те двамата да са причината. Те почти обикнаха тези същества. Нещо, което до сега не им бе познато. Е, с няколко изключения.
Междувременно учените се опитваха да направят щит около планетата им. Не бяха готови за подобно нещо, но полагаха зверски усилия. Накрая, дори да успеят, вероятно щяха да осъзнаят, че срещу мъглявини този щит не работи.
Целият им свят вече знаеше за откритието на учените и те съответно работеха под огромно напрежение. Някой от тях не издържаха и биваха заменени от по-неопитни учени.
А играта се усложняваше все повече, зацикляше и вече въпросът беше кой ще има по-малко загуби.
Когато Йо приключи с десетте си човечета, категорично отказа да продължи да играе.
Най-после Ой се успокои.

5.01.2020 г.

На ръба на сбогуването


- Здравей, Али.
- Здравей, скъпи.
- Какво? Да не би да се чувстваш виновна?
- За кое?
- Никога не си ме наричала така. За кое, за кое... Знаеш. – Михаил се наведе и я погали по косата, после по лицето с външната част на показалеца. И после плъзна палец по плътните й устни.

Али потръпна. Беше твърде топъл.

- Минах покрай майка ти след работата, да я видя. – изречението отекна. Удари се в близкото дърво и рикошира към него. – Защо мълчиш?
- А какво да кажа?
- Попитай ме как е, например.
- Ще те попитам. Друг път.
- Понякога се питам как можеш да си така жестока.
- Само понякога щом е - добре. Тебе те обичам.
- А не те ли интересува кой обича теб?
- Тя избра да ми се сърди. Да ме обвинява. Тя сама разкъсва сърцето си. Какво да правя аз?

Краката го заболяха и той приседна върху шумата наоколо. Извади патрон с уиски и две туристически чашки и наля. 

- Ами ти, Мишо! Ти! Давиш се все в същата река, все повече.

Михаил се беше отнесъл в мислите си. От далеч идваше някакъв мъжки глас и се опитваше да пробие вътрешността му, докато гласът на Алена глъхнеше в безкрая като шум от падаща звезда. Мъжът викаше, караше се, гледаше към него. Беше далеч, но Мишо разпозна тази аура  - силна, страшна, тъмна.

- Иване, Иване, кога ще спреш, човеко! Баба ми викаше за такива като тебе „сърце носи, душа нема“.
- Махай се от тук, грознико скапан. Взимай си и цветята и алкохола и си омитай грозния задник от тука, че ей сега ще ти избия зъбите!
- Недей така, човече. Каквото е минало е минало. Имаме обща тъга.
- Ще ти дам аз една тъга – каза Иван, когато метрите между тях се стопиха до един и замахна с тежката си ръка.

Али мълчеше. От онова вечното мълчане, което сега страшно й подхождаше.

Михаил не искаше да се бие. Изправяйки се залитна назад, за да се предпази и вдигна длани до лицето си. В очите на този Иван злобата му и лошотията си бяха спретнали трапеза. Устните му пръскаха гневна слюнка. Сипаничавото му лице бе червено и задъхано.
Михал се обърна, за да тръгне. Но внезапно бъбрекът му изпита ужасен студ. Осъзна, че не е просто някакъв си юмрук и се свлече на земята, докато един друг глас идваше от някаква пустош.

Събуди се в болницата и заплака, така, както никога преди не беше плакал. Защото бил силен, защото бил мъж.  Така му казваше баба му. И той сляпо следваше казаното – за нищо на света не плачи. До този момент.

Телефонът иззвъня. Беше твърде далече, за да може да го вземе без да става. Малко по-късно влезе медицинска сестра с пъстро служебно облекло. Измери някакви неща, избоде го на няколко места, три пъти го попита как е. И той беше на път да избухне като Свръхнова. Тя тъкмо тръгваше вече и той се развика подире й. Тя се върна и му подаде телефона.

- След малко ще се поотпуснете. Опитайте се да поспите.

Мишо я стрелна бързо с поглед на тореадор и избра номера от последното повикване.

- Ходи ли да видиш Али днес?
- Не. Вчера Иван ме прободе, докато бях при нея. В болницата съм.
- Иииих! Как си, Мише, как си момчето ми? В коя болница си? А той къде е? – едва сега баба Траяна пое дъх и тъкмо пак щеше да започне с въпросите.
- Спокойно, бабо Траяно. Добре съм. Е, не съм много добре, но лекарите казаха, че ще се оправя. Не знам къде е. Аз се събудих в болницата. Беше пиян. Али сигурно пак ще му намери оправдание.
- Той е виновен за всичко! За всичко, чуваш ли! И на Али да го кажеш. Дано да го затворят, че да спре да чумее.
- Ти няма ли да дойдеш някой път? С мен, при Алена.
- Не мога, момчето ми. Не мога още да й простя. Достатъчно тежко ми е като гледам малкия.
- Трябва да й простиш! Трябва да го приемеш! За твое добро ти го казвам.
- Знам... знам. Ще мине време.
- Бабо Траяно, ще затварям. Някаква манипулация ще ми правят сега. – излъга я Мишо. Не му се говореше с никого в момента. Просто... тя беше единствената му връзка с Али.

Няколко месеца по-късно той отново беше при любимата Али. И отново плачеше. С душа, със сърце, с глас и много сълзи. Чувстваше непреодолима вина за това, че не успя да я убеди да напусне Иван. Защо, Али? Защо? Защо го напусна по този начин, по който напусна всички ни.

***

По чорапогащника й беше плъзнала бримка. И тя цялата се беше почувствала като тази бримка. Съществото й се стелеше като желирана мъгла, бореше се с любовта като със зависимост и със света като с убиец.

А вън беше гарваново време.

И Михаил надничаше през дисплея на телефона й. Беше я страх да отговори на обаждането. Беше я страх да обича.

Не можеше повече. Изпи цялата опаковка и заспа дълбоко, твърде дълбоко.

Откриха тялото й на третия ден. Погребаха го.

Съпругът и ходеше да бие гроба с юмруци, както правеше приживе по Али.

Михаил ходеше, за да разговаря с нея, както правеше приживе на Али. Обичаше гласа й, чувството за хумор и блясъците в косите, очите и устните й.

Майка й не ходеше. Не можеше да й прости.

А Али се усмихваше от най-хубавата си снимка на надгробната плоча. Слънчева и спокойна. Кога беше това?


10.12.2019 г.

Света Анна

Скоро беше, на деня на Света Екатерина, разказах ви за баба ми Екатерина. 

Сестра ми пък, е кръстена на другата ни баба - баба Ангелина. За разлика от баба ни Екатерина, която беше дребна жена, баба Гинче беше едра и румена, хубава, здрава българка!

Съпругът й пък, дядо ни Филип приличаше на Вапцаров. Висок, строен и с хубави вълнисти коси. Очите му бяха с едни тежки клепачи, като да носят бреме, но пък топли, малко тъжни, като в себе си че гледат. 

Мисълта ми лъкатуши като горска пътека, утъпкана от множество пияни мъже. 

Но за баба Гинче ми беше думата. Ясно е, че на баба баничките бяха най-вкусни. До ден днешен такива нито съм виждала, нито вкусвала. Разточваше тесто, режеше на правоъгълници, слагаше в средата им сирене от оновавремешното, захлупваше и притискаше с пръсти краищата, а после на онзи сач от катмите и върху печката. Печката, знаете, от онези дето нямат опашка да влиза в стената. Сутрин, завити до уши, току се отвием и вдишаме охладнелия въздух. А оттатък печката гладно поглъща дърва. Чуваме как потъват в търбуха й, докато баба я пали. Ставаме едва, когато някоя молекула баничен аромат пробяга през малкото коридорче и се шмугне при нас. Боси крачета шляпкат, отварят врати и не ги затварят. Печката вече бумти, а отгоре й - златисти банички. 

На педя разстояние, ей там в ъгъла на печката пък вече къкри липовият чай. Какъв беше този чай, какво беше това чудо! Цял ден баба само долива и досипва, цял ден си къкри и пръска кърваво червения си аромат из цялата стая. Пък вкусен, вкусен! Егаси и липовия чай! Откъде ма, бабо, ги береше тия липи? Дали до канала срещу къщата липи да бяха...? Или тополи? Не знам, не помня вече. Обаче помня шума им. Ветровито беше там, на края на Асеновград. А шумът на тези дървета на шума на морето напомняше. Вечно едно фууу, шшш, фу-ФУУ, шшш. Те този канал го покриха с бетонови плочи и май ги отсякоха онези шумни дървета. Направиха паркинг с навес отгоре. 

Ама преди това, лятото, спомням си, баба измъкваше вечер едно столче пред къщата. Каналът през улицата плиска с водите си, а баба започва разговор с терасите. След малко до нея слизат гласовете от терасите с все внуци. Ех, че хубаво. Улицата спокойна, тичаме, народни топки, гоненици, криеници, а бабите люпят семки и одумват. Идилия! 

Обаче най-вече ме е впечатлило навремето - баба много обичаше да гледа новини. И хем гледа, хем им се кара. Чудно ми е било, значи! Ха, баба, пък да гледа новини. Всичко знаеше какво става в държавата, че и извън нея. И много я ядосваха. Ууу, като че на нас се караше, не смеем да шукнем, само дъвчем мълчаливо. То и без това дядо все повтаряше: Когато ям, съм глух и ням. Не го разбирах аз това нещо. И онова, дето трябвало да ни плющат ушите, докато ядем. И "Дъвчете бавно и смилайте добре храната!" 

Той, дядо, мъдър е бил, ама аз откъде да съм знаела тогава. 

Някога е бил на фронта, казвали са. Баба как ли го е чакала... Ужасно! Сама с двете дъщери. Ще ли си дойде Филип, не ще ли. Обаче дядо си дошъл. Много се беше запалил по едно време родословно дърво да прави. Искаше да разказва, ама ние не щяхме да слушаме. Сега ми е интересно, но не знаем къде е този родови документ... 

Веднъж дядо ни поведе нанякъде. Или бях сама... не помня. И като седна в една кръчма и не стана. Какво съм правила през това време - и това не помня. Ама на връщане усещах, че нещо не е наред. Като се прибрахме стана ясно. Дядо се бил напил. Мъничка ще да съм била. Ама баба така му се накара, като нищо щеше да го набие. Аама-ха! 

Ех, мога така да каканижа цяяяла нощ. Обаче утре ще ставам рано. 

Само исках малко да ви поразкажа, на ръба на деня, дето на Света Анна е отделен. Ей така, в чест на сестричката ми,  кръстена на баба ни Ангелина. 

Жива и здрава да си ми, сис! Много те обичам!

Преживяване с мъгла и тоалетна

Шофирам си аз вчера със 130 по магистралата, ясно, хубаво, почти се наслаждавам. И изведнъж - пух - в облаците. Така и не разбрах, че съм влязла в София, а осъзнаването, че изпускам отбивката ме догони едва след като изпускам отбивката. Навигацията можеше да си ме прави на глупачка, колкото си ще. И аз й се оставих, щото и без друго не виждам къде трябва да завия. С нея бяхме в непрестанен диалог. Определено нямаше да е диалог при липса на мъгла! Смотла! Ще ме размята тя като победоносец из мъглива София.

Обаче, тъкмо й намекнах, че е смотла, когато внезапно пристигнах. Алелелелуяяя! Не съм в нечий чужд гараж! Фокус-мокус, баш съм си на място.

На времето - без навигации. Пълен купон! Ама и сега същото.

Шофьорите имали лаф, вика Шпашчо: няма изгубен шофьор, има изгорена нафта.

Ей, само да мръдна от вкъщи и приключенията почват, ей!

Пристигам аз на точното място в мъглата. Но малко съм подранила от точното време. Трябва да изчакам сестра ми да си дойде от работа, нямам ключ. Ама пък точно този ден, тя е с градския транспорт. Не, че има голяма значка в пик столичния трафик. 

Осъзнавам, че няма да мога да я дочакам. Трябва да свърша една работа. Слагам маска на устата и тръгвам да изследвам околността за тоалетна. Докато вървя, викам си, я да изпуша една. Опитвам се през маската, не става, ха! Явно мъглата ми замъгли мозъка. Дедуктивните, детективните, когнитивните и социалните ми умения са спаднали също, както и батерията на телефона ми.

Ама не щеш ли в мрака един светещ отрязък от пространството.

ТОАЛЕТНА! На входа й - пропускателен механизъм, който смътно ми шепти "Качи се на въртележката, нямаш избор! Не си в гората и "тоалет тепси", както казват турските трак драйвъри."

Разумно, казвам си.

Пропускателният режим включва машинка като в Метрото и едно възпълничко хлапе, което, оказва се, не си играе с машинката, а е там, за да помогне. Отракано, възпитано и любезно ми обяснява къде трябва да пусна 50-те си стотинки, че машината не връща ресто и, че тази точно машинка малко трудно приема каквито и да са стотинки. "За това, дайте, аз ще ги...".

За щастие разполагам с 1 брой от най-удачната монета, но съм напрегната от природната си нужда и липса на резервен ход.

Процедурата с пускане на монета - успешна! Ура!

Захождам в миниатюрното предверие предпазливо, докато си представям анимационни реклами на дезинфекционни препарати и поглеждам със следователско подозрение към едната врата и към другата.

Хлапето срамливо се подхилква: 

- Тази е по-добра! - казва мило.

Въздъхвам мислено и благославям пухкавото хлапе за неговата любезност.

Влизам мнооого внимателно. Знам ли какво ще ми падне на главата.

Оглеждам се. Правя бърз обзор на ситуацията:

- Дамско чанте с дълга дръжка + тоалетна дето е с дупка в земята.
- Дълга до пръстците зимна грейка.
- И, о, боже! Нима точно в този момент избрах да облека гащеризон!

Изобщо няма да навлизам в детайли, не бойте се, деца!

Но положението беше сложно! И тъкмо си мисля доволно, че се справих супер успешно, без да топна чантата си и други неща в нежелани субстанции, когато отново се изправям пред предизвикателството "пропускателен режим на обществена тоалетничка".

Нов обзор на ситуацията, впрягам всичките си усилия:

- Хлапето липсва.
- Механизмът не желае сам да се завърти. Започвам да тупам отгоре му. Това копче е само за заблуда. Друг подход?
- Оглеждам хората отвън. Продават зеленчуци, та се пилеят. Само един продавач е свободен и ме гледа с насмешка. Единственото, което помръдва у него е крайчето на устните му.
- Хм! Измервам височината на бариерата. Да мина отдолу - тцъ, няма да мога да стана после. Да мина отгоре - тцъ, рискувам трайно да увисна отгоре и онзи там ще ми покаже всичките си 32 зъба, а това ще е единственото му помръдване.

Ами?

Вече се виждам като арестант на обществената тоалетна, почти изгубила кураж, както като си загубих колата, зарита в снега... няколко пъти. Много съм забавна, мисля си. И съм много смела.

Абе... все ще дойде някой да ме спаси. И ей го - хлапето.

- Вижте, ще Ви покажа! - казва то и минава под бариерата!
- Но аз така няма да мога! - заявявам изумено.

Обаче се оказа, че хлапето иска да влезе в предверието, за да натисне на срещуположната стена едно копче.

И - та-да-да-дааа! Ох, бързо, ами сега ако се заключи докато мина, щото аз не бях подготвена за такъв развой...

Хаха, вървя и си се хиля. Зад маската, обаче. Вече знаех, че не мога да пуша през нея, но можех да си се хиля колкото искам, щастлива, че успях! Справих се и с това житейско предизвикателство! Аз съм направо герой!

29.11.2019 г.

От Пловдив до Пазарджик

Днешното Слънце - нахално коте,
в сутрин, жадна за роса.
Тревата във окото ми мълчи. От ляво.

А една Асфалтова река
извира в точка "А" и се влива в точка "Б",
докато мрази пижамата си
с шарки на зебра, уморителна и демоде.
До смърт.

В черен петък
тя мечтае за образа си
в огледалото над нея,
с изоставени памучени възглавници на син фон.

Времето го няма.