Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

2.04.2020 г.

Спирка - Мария Донева



Изпълнавам с мисъл и уважение към възрастните хора в това тежко преживяване.

30.03.2020 г.

Чувате ли как боботи Светът?
Чувствам го през кожата си, дори когато не гледам телевизия. Светът вибрира в своите най-ниски вибрации. Баритонов плисък, срещу който трудно се пътува. Плаващи пясъци от страх, но и сякаш едно странно вълнение, за това че получихме роля в поредния апокалитпичен филм. Роля, в която като че ли за първи път осъзнаваме, че животът има край.
Светът се променя пред очите ни с всичките нови ограничения, но и възможности.
С откриването на тази топла вода, че отдавна сме можели да се видим с приятели и близки във видео чатовете, когато ни дели разстояние. Но не сме го правели.
С необходимостта да чуем родителите си, да ги чуваме често, с любов и загриженост.
С проумяването на ролята на учителя в този свят. Ролята на лекаря, на полицията, на хората, които правят и продават храна.
С осъзнаването на невидимите неща, които могат да бъдат толкова силни, че да ни разболеят, но и силни като молитвата и вярата, които спират потъването ни в лепкавата история на един вирус.
Да, хората оставаме различни. И ще останем различни. Светът ще остане вълнуващо място за всички. Но не всеки е толкова силен, за да противостои на всичко това. Да, има хора, които връзват камъни на краката си в своята слабост да се справят с това. Има ги и хората, които вечно ще спорят, ще са недоволни, ще се сърдят на всичко и всички.
Обаче ги има и онези, които се раздават доброволно за другите. И онези, които вярват в промисъла и в Бог. И творците, които намират път към своите почитатели дори в тези трудни времена. Има ги вдъхновителите, просветителите, добрите хора, хората със завидно чувство за хумор. И слава Богу! Защото те са тези, които приглушават тревожните сирени на сегашното.
Но ние можем да умрем. Да, разбира се. Не само, че можем. Все някога ще го направим.
Но ние сме незначителни. Да. И не. Колкото сме микроскопични точици, толкова и можем да направим за другите.
Но злото е заразно... Мда... няма добър вирус, по дяволите. Вирус, който да ни оздравява. Но доброто в нас умее също да бъде заразително. Даряването – на средства, на добра дума, на внимание, на кураж, на светлина - под всякаква преносна форма...
Каквото предизвикват тези неща у нас зависи много от нас. Ние се оглеждаме в света и светът се оглежда в нас. Но ние избираме канала, който гледаме, а не той нас.
Нашите мънички вселени от вяра, надежда и любов едва трептят. От нас зависи да разпалим огъня. Защото, ако оставим в нас да безчинстват страхът и гневът, то и физическото ни здраве е застрашено - най-слабата брънка ще даде на късо.
За това, приятели, дайте път на онези свои лудости, които сте възпирали, за да изглеждате нормални. Пейте, смейте се, творете, благодарете за всичко, което имате и не говоря за вещи, и се молете, призовете всички свои най-цветни и хубави ресурси.
Всичко минава и всяко нещо с времето си. Както се казва и в добрия стар и вечен Еклесиаст:
Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.
Време за раждане, и време за умиране;
Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;
Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване; Време за разхвърляне на камъни, и време за събиране на камъни;
Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането; Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне; Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене; Време за обичане и време за мразене; Време за война, и време за мир.
...
Познах, че няма друго по-добро за тях, освен да се весели всеки, и да благоденствува през живота си; И още всеки човек да яде и да пие и да се наслаждава от доброто на всичкия си труд. Това е дар от Бога.
...
Каквото съществува е станало вече; И каквото ще стане е станало вече.

10.03.2020 г.

Шантава история за един небезизвестен вирус. Дано не е отмъстителен.


„Прозорците постепенно светнаха. После угаснаха, сякаш са звезди над облаци. Малко по-късно отново светнаха. Един по един. После с по-бързо темпо, с повече нервност. Семейства чакаха на опашка за тоалетната, закъсняваха, изтичваха на улицата със сандвичи в ръка и кафета, които се разливаха по перфектно изгладени ризи.

‘Eдна разхождаше кучето си. Прекалено пълно и старо, главата му тежеше, а едни тъжни очи се опитваха все нагоре да гледат. Една го гледаше с мъка, натежала като утайка от тежък метал по ъглите на тялото й. Кучето с усилие повдигна глава и очите им се срещнаха в милувка посред нищото между тях.„

По дяволите, казвам си. Пак започнах с проклетата меланхолия! Мъка! Мъка!  Защо все ми се дописва, когато съм смотана. Бих се отказала от писането, само защото проклетото нещо харесва само една от страните ми. Като любовник, който харесва само сексът с мен. Мне! Не съм съгласна! Имам и други лица, мога да бъда забавна!
Вратата зад мен хлопва и в тъмната ми стая бавно влиза мъж с шапка и лъскави обувки. Гледам го през рамо и с безразличие, което далеч не е онова на човек, застрашен от убиване.
- Къв си ти, бе! Къде си мислиш, че влизаш? Влез, влез! Ей сегинка ще те депресирам до смърт. Кво ми мълчиш?
Мъжът не отговаря. Просто си влиза и присяда на малката табуретка в ъгъла. Обръщам му гръб и изтривам всичко написано от сутринта.
Егаси тишината. Все едно и мене ме няма в стаята. Добре, де. Обръщам се отново и се опитвам да накарам очите ми да светят в тъмното. Не се получава.
- Добре, бе пич! Ай кажи за какво съм ти притрябвала?
- Най-после ме забеляза! Какво ти става? Може да искам да те убия, да те изнасиля!
- Ха! Може ли само в обратен ред да е, че и аз да се покефя нещо.
- Признавам, че не съм дошъл за това.
- Защо си облечен като мафиот? Нелеп си, не ме плашиш, просто искам да кажеш по-бързо за какво си дошъл и после, след като няма да ме убиваш... нали знаеш там... приказката за вълка и дебелия му врат, сама ще си се изнасиля.
- Казаха ми, че си доста откачена, хаха. Но да мина на въпроса! Имам една доста особена история. Истинска история. Исках да я разкажа на медиите, но те ме изгледаха като да съм отскочил от близкия психиатричен диспансер.
- Е, и? Свали го това бомбе най-сетне! Не съм в настроение за смях. Само ме разсейва.
Мъжът сваля шапката и под нея лъсва голата истина.
- Ха! Я пак си сложи шапката, че единственият слънчев лъч в тази стая се отразява в темето ти и ме заслепява, хаха. Странен си, харесваш ми. И какво с тази история? Какво ме касае мене?
- Ами... Посъветваха ме да я напиша в книга. Повече щели да ми повярват хората. Представяш ли си? Обаче аз не умея да пиша красиво.
- А красива ли е историята?
- Никак даже!
- Тогава е по моята част. Искаш да я напиша?
- О, да! Но искам да запишеш в предговора, че аз съм ти я разказал и, че твърдя, че е самата истина!
- Чакай! Да не си някаква откачалка верно? Биполярно разстройство, шизофренийка, туй-онуй.
- Не, не, не! Но ако ще ме съдиш, ако ще пишеш с недоверие, всичко губи смисъла си.
- За какво става дума в тази история?
- Няма да кажа нищо, докато не ми се довериш и не приемеш. Не съм болен. Просто ми се случи нещо много странно. Не мога да го обясня с две думи.
- Чакай, чакай, нещо ми е много отвлечено... Образи ли виждаш, гласове ли чуваш? Какво? Недоказуемо ли е?
- М, не. Не виждам несъществуващи образи, не чувам несъществуващи гласове. Приеми го просто като интересна история. В предговора можеш да си изтриеш ръцете с мене. Той твърди, той каза. Нещо такова.
Добре, казвам аз и започваме да работим по историята. Мислех, че ще е нещо ново, нечувано. Оказа се просто един луд, който пътува във времето и от един добър стоматолог в България се оказва част от Италианската мафия през 40-те години на по-миналия век. Убивали го няколко пъти и той все се събуждал в сегашното.  
Всичко започнало след като корона вирусът, наречен още Covid 19 се настанил в дома му и той започнал да прави експерименти върху себе си. Тъй като сметнал, че се подобрява, започнал да прилага „лечението“ и върху близките си. Скоро останал съвсем сам и увреден, погълнат от мрак. Излязъл в една буря да се моли с вдигнати ръце, дъждът обливал сухото му лице и... О, боже! Ударила го светкавица и го пренесла в миналото на Италия! По-голяма тъпотия не бях чувала и едва се сдържах да не го изгоня.
- Но ти никак не приличаш на мафиот, човеко!
- Нужно ми е малко време да вляза в роля, да! 

Така, докато клатя отрицателно глава и се опитвам да запиша тези глупости по своя начин, аз внезапно прозирам, че съм налудничаво влюбена!

И, ето, че през един мрачен италиански ден се оказвам облечена в дълга бална рокля, според модата на деветнадесетите 40 години. Роклята ли? А, тя е златиста. Имам крещящо  диамантено колие, голям пръстен на дясната си ръка и дори нелепо перо в косата си. 

Лошото е, че всеки път като го убият се връщаме в сегашното.

***
От Covid 19 (винаги съм се чудела има ли Covid 1,2, 3, 4 ... 18) не беше останала и следа през 2101 г. Само ние с него се мотаехме напред-назад, разнасящи тези откачени спомени.

„Книгата“ излезе чак през 2150 г.  Във формат 115 D всеки можеше да си я „представи“ съвсем лично. Това беше новата мода в книгите в този момент. Писателят дава само някакъв сюжет.  Наложи се да изтрия описанията, защото те зависеха от въображението на „четящия“. Ще кажете, ами то не всеки има въображение. Така е! Заслугата тук е на онзи мъж, който нахлу в спалнята ми преди повече от век. Не знам какво му става на моя любим, все ги мисли разни. Та, „читателите“ трябва да изпият една доста съмнителна отвара, да запушат носа си и да не дишат поне 3 минути, и въображението им надхвърляше всички очаквания. Книгата си потъна съвсем безизвестно, но патентът за въображение бързо спечели приятели.
А ние спечелихме много пари, така, че, в 40-те години на 19-ти век, се връщаме все по-богати. Притежаваме Мафията и  някои други дреболии.

На 22.2.2222 г. взеха, че дойдоха извънземните. Както можете да си представите, те дойдоха с мир и после започнаха да ни изтребват. Колко банално! Никаква оригиналност.

Тогава моичкият се сети за ...

Познахте! Сети се за Covid 19 и въпросното лечение!

Само не знаем до коя планета ходят зелените. Периодично се връщат тук, преоблечени като италиански мафиоти и после си отиват. А един се обърка. От време на време пристига в България и се прави на стоматолог. Станаха приятелчета с моичкия, но истината за планетите, на които се връщат си остана свещена тайна.

***
- Ела да те прегърна, скъпа!
- Не, любими! След секунда на тази възглавница ще пръснат главата ти. Не искам пак да оплескаме спалнята. Хайде да отидем в банята и да постелим завесата на пода...


8.01.2020 г.

Мъглявини /разказ, фантастика/


- Скучно ми е. - измърмори Ой. По краищата му вяло заблещукаха тъмнини.
- И на мен, Ой. Не ми го казвай. Става ми още по-скучно. Отвърна Йо.
- И какво ще направим по въпроса? Скоро съвсем ще изчезна.
- Няма съвсем да е. Просто ще се разпаднеш на хиляда малки космически мъглявини. Ще ти стане по-добре.
- М... Не искам така.
- Ами тогава ти измисли какво да правим.
И двамата потънаха в себе си. Летаргията затриваше спойката на цялостите им. Но това са милиарди години. Вече бяха играли на какво ли не. Бяха изчерпани до крайност и вече никоя беля не можеше да ги развесели. Дори вече не знаеха къде се намират и никак не ги интересуваше.
Но така, както се носеха, винаги с едно напрежение да не се слеят помежду си, внезапно съзряха една система. Очевидно нещо не беше наред там. Нещо или някой разстройваше естествените енергии на космическите тела в системата, което създаваше странни влияния между планетите в нея.
Ой се оживи. Ако не беше просто космическа мъглявина и то разумна, вероятно щеше да опъне шията си от вълнение.
- Да се пошляем из тази система.
- Признавам, че ми се иска да разплетем тази загадка.
- Може да намерим някакви живи неща наоколо.
- Да. Усещам го и аз. Иначе няма как да стане всичко това. Някоя примитивна форма тук е достатъчно развита, за да предизвиква видими промени в цялата система, но не достатъчно, за да осъзнае какво точно прави. Последствията ще са пагубни. Още съвсем малко милиони години така и всичко тук ще се взриви. После може да ги погълнем.
- Отивам да разгледам червената. Ти виж онази газовата. Но не поглъщай прах и лед, моля те. Ще напълнееш излишно.
- Къде видя газова планета? И как точно да не поглъщам частици от пръстените й?
- Ей там, де, вижда се от милион сека. Просто стой на разстояние. Не ми се прави на охловитянин.
- Хаха, тези бях забавни. Добре, де, айде.
Двамата се защураха из системата като полудели. И тъкмо оставаха половината от планетите, когато Ой се развика екзалтирано.
- Открих ги, Йо. Открих палавниците. Ако знаеш колко бели правят всяка милисекунда, въобще няма да усетят, че сме дошли и ние.
- О, хайде да поиграем, приятелю. Няма да се разпадаме още.
- Виждаш ли? Неизброими са пакостите им!
- Хм... Обаче ако и ние се намесим, скоро тук ще има само звезден прах. Може и някоя планетарна мъглявина да се появи на мястото на тази планета.
- Йо! Ужасен си! Голям си моралист, значи. Няколко милиончета години повече или по-малко, какво значение има?
- Бе може да се поправят.
- Луд ли си? Не виждаш ли какви са бесни.

***
Марта събираше парчета от себе си и ги заравяше, както куче кокал. Страхуваше се, че вече никога няма да е цяла. Борис отново е навън, пиян, гневен. Кой ли още тази вечер ще събира парчетата си.
На вратата се позвъни. Двама едри полицаи, изтупани с шапки и пистолети, висяха на вратата й като прилепи.
- Добър вечер, госпожо - каза по-ниският с плътност на гласа, която напомня земното притегляне. Неизбежност, притегателност и стабилност, които някак я успокоиха.
- Получихме сигнал за домашно насилие. Добре ли сте? Има ли още някой в къщи?
- Не, няма го. Той ... той... излезе.
- Желаете ли да пуснете жалба? Можем да Ви съдействаме - каза другият. Имаше страшен поглед. Мъжки, силен.
Марта се скри зад вратата си още малко, за да не видят кръвта по крака й. Нямаше сили да се занимава с тях.
- Вървете си. Всичко си е съвсем нормално.
- Нормално е веждата Ви да е сцепена и окото затворено? Да има кръв по стъпките ви. Недейте така, нека помогнем. - каза отново ниският. Гледаше я особено. И очите му бяха добри и въздействащи.
- Благодаря за вниманието! Довиж...
Гласът й заглъхна, разтвори се и се сля със силен гръм на около километър-два от къщата. Вероятно в МОЛ-а. Полицаите светкавично скочиха в колата си и по-ниският от тях бързо каза:
- Потърсете ме, ако размислите. Петър Стопев съм. Колата потегли преди да е затворил вратата.
- Какво правиш, Стопев? Какви са тези нерегламентирани излияния?
- Гледай си пътя, Юри.
От радиото вече се носеше първата информация.
Гореше частно имение с целия му лукс.

* * *
- Видя ли? - Полицаят ми ще направи нещо хубаво за твоята нещастница! Ще я накара да се влюби и ще бъдат щастливи! - надменно издекламира Ой.
- Не ми се надувай! Ще умре всеки миг!
- Но това не е честно! Всеки управлява само своите човеци, Йо! Винаги такива са били правилата.
- Да, но ти управляваше онзи пияният, дето въздейства на моята героиня. Друг път не е била толкова зле. Ти го насъска още повече и сега моята човечка страда.
- О... така беше, поувлякох се малко. Добре де, да умре тогава, но се връщаме към старите правила!
- Не искам старите! Така е по-интересно.
- Но... така всичко ще приключи много бързо. Достатъчно войни сами си правят. И после ще скучаем.
- М... разумно! Какво ще  правим с войните им, с терористите им, със заводите им, с природата им?
- Искаш ли да не се занимаваме с тях. Или... знам ли, хрумва ми нещо щуро! Може би да се състезаваме на два фронта. Да правим добри неща за тях - на междуличностно ниво и на ниво войни, терористи и убиване на планетата. Какво ще кажеш?
- Знаеш, че не е сигурно какво е добро за тях. Твърде са различни един от друг, заглушили са единното си съзнание, или не са го имали...Непредсказуеми са. За някои доброто ще е пагубно, за други злото ще е по-добро.
- И точно това ще е играта. Взимаме по 5 човечета от цялата им планета, правим добро за тях и после броим кои са станали щастливи. Който има повече щастливи - той ще е победител. А?
- Харесва ми. Залогът се вдига. Ще бъде различно от всяка игра до сега! А  масовите им самоубийствени действия?
- Предлагам това да е второ ниво! Който победи в първото, пръв ще избере войната си, м!
- Браво на теб! Много те харесвам като си такъв!
- Какъв?
- Ами... леко си превъзбуден и раждаш добри идеи! А уж аз съм моралистът, хаха! Съгласен съм с всичко, което каза, Ой! Бих те стиснал за ръката, както правят човечетата, но ще е животозастрашаващо за нас.
- Чакай! Тогава какво ще правиш с полицая ми?
- Ако го оставя жив и се влюбят за кой ще броим тази точка?
- Е, в този случай ще спечелим и двамата по новите правила. Нека го направим без да броим тази точка, м?
- Какво направи тази планета с теб? Става!

* * * 
От известно време апаратурата на учените по цял свят се държеше доста откачено. А докладите бяха направо умопомрачителни. Но, за жалост, имаше и съвсем видима част на някакво глобално бедствие. Небето бе винаги леко притъмнено и от него се сипеха едва видими черни прашинки. Попадаха върху дрехите, косите и кожата на хората, а по земята дори започнаха леко да се наслояват. Няма как това да остане незабелязано от всички хора и най-много от организациите на разпалени еколози, зоолози, откачалките от клубовете НЛО, журналистите, агрономите, биолозите. Всички бяха някак по- изнервени, особено много в чудо се видяха психиатрите, психотерапевтите, психоаналитиците и психолозите. И убийците. За електрониката да не говорим. Тийнейджърите  пишеха гневни отзиви на доставчиците на мобилни услуги и се гневяха на родителите, че са им купили скапани телефони. Малките деца и възрастни хора, масово протестираха за лошите тв сигнали.
И изобщо в света настъпи лек хаос, който бързо ескалираше.
* * *
Вече една Земна година Йо и Ой се забавляваха с новата си игра. В настървено състезание, те срещаха хора, караха ги да напускат работа, да сменят партньорите си, да раждат деца, пращаха им гости, подсещаха ги да напазаруват за хладилника, да се хранят редовно, да спортуват и особено се забавляваха, когато ги караха да правят секс. Героите им правеха мнооого секс.
Всичко това се случи след като първият герой на Йо, на име Фил получи най-голямата си мечта, с цел да бъде щастлив, но скоро след това се блъсна с нея в стълб и помете десетина човека от тротоара именно с подаръка си - Lamborghini Centenario
От тогава и двамата осъзнаха, че трябва да управляват човеците си на друго ниво.  Решиха, че няма да им осигуряват печалби от лотарии, и по никакъв друг начин няма да им осигуряват наготово материални придобивки, а ще им помагат сами да откриват начина за придобиване.
Нещо повече! Някой човечета дори ги разболяваха. Внимателно избираха кой може да понесе дадена болест и да извлече полза от това и кой не.
Йо си откри такава човечка. Внимателно анализира животът й, след което го срина и тя най- после сама взе решение - след като се разболя от смъртоносна болест, осинови със съпруга си две деца, скъса токсичните връзки с родно място и родители, а после скъса и със съпруга си, намери си нов човек, в който се влюби и за пръв път самостоятелно си намери работа, в която бързо се издигна, макар за не толкова добро заплащане.
Йо беше изключително горд с това свое постижение.
Ой от своя страна, неволно или не, продължи провокациите като пращаше близък на свое човече при човечетата на Йо. Срещаше ги "съвсем случайно" и обвързваше съдбите им. Например, когато изпрати една японка, бивша метреса на виден японски политик, при Фредерик, човече на Йо. Пътуваха заедно в самолет към Белгия и Акико му разказа нелекия си живот. Но Ой целеше да ги влюби. Вместо това Фредерик написа новата си книга и стана още по-богат и известен. Японският политик, после и жена му научиха, за срещата на Фредерик с Акико, цяла Япония научи за това, че е била метреса на политика и от срам той се самоуби.
Йо остана много доволен. Това беше и най-големият провал на Ой, от който, надяваше се Йо, ще си извади много добри изводи, в интерес на новите правила на играта.
Ой беше наистина тъжен. Беше намислил да направи японския политик международен лидер в интерес на следващото ниво от играта. Щеше да свърши отлична работа при разрешаване на много екологични проблеми в света на човечетата.
Йо си помисли, че не е бил толкова депресиран още от преди 3, 5 милиона години, когато без да иска погълна планетата, с която играеха. До тогава Ой водеше по точки много пред Йо. А накрая загуби служебно.
Поради някой от големите си провали, решиха да удължат играта на личностно ниво до 10 човечета на всеки от тях.
Но тогава забелязаха, че на земята им постепенно настъпва силен страх, който даваше сериозни отклонения в играта.
* * *
- Виж това, Сергей, виж какво открих!
- Не сега, Джон! Близо съм до откритие!
- Аз вече стигнах до откритие, виж!
Сергей се ядоса. Знаеше,  че тук някъде има нещо важно, което в момента си играеше на криеница с него. Имаше убеждението, че всеки момент, ще излови нещото. А Джон ще спре този процес и после ще му отнеме повече време. Но знаеше, че младокът е гениален, а и нямаше да го остави намира.
- Ето, виждаш ли?
Сергей обхвана с поглед първо изображението, после цифрите и бавно започна да осъзнава:
- Но това е... мъглявина!
- Две мъглявина са, Сергей, цели две!
- Но как е възможно! Защо не сме ги видяли по-рано, защо не са ни погълнали? Как може да са две?
- Това още не знам... Да поработим по тези въпроси заедно, ако си съгласен.
- Нека първо уведомим господин Щази. И да съберем всички екипи.
- Мислиш ли, че трябва още на това съвсем начално ниво и него да ангажираме.
- Да, мисля. Всички ще работим по откритието ти. Щази ще разпредели задачите между екипите. Нямаме много време. Не се знае до кога това просто ще ескалира и кога може да ни погълнат. Светът може да загине напълно, Джон. Ще се превърнем в газ и прахови частици и от нас няма да остане дори спомен. Изпрати съобщение на Щази с молба да ни изслуша и да събере екипите. Побързай!

* * *
- Ой... трябва да ти кажа нещо важно.
- Не сега, Йо, моля те! Една от човечките ми ражда. В Боливия няма добри условия за нея. Опасно раждане е.
- Важно е! За целостта на Земята. За Играта.
- Ох, добре, кажи.
- Знаеш, една от човечките ми е астроном.
- А, онази от Китай. Как се казваше...
- Жаохуй. Но това е без значение. Открили са ни. Влияем им силно и започнаха да ни търсят. Най-добрите учени от цял свят. Събрали са ги в Швейцария. Аз знаех за това и преди, но не смятах, че ще ни открият толкова скоро. Какво ще правим?
Ой замълча за миг и по крайщата му отново потрепнаха тъмни частици.
- Йо, какво толкова. Нищо не могат да направят. А за нас играта става още по-интересна. Усложнява се. Още по-непредвидима е. Остави ги да си разсъждават. Все пак виждаш нивото им какво е.
- Да, но... Тук става нещо уникално и неочаквано от тях. Колкото са разединени по принцип, двойно повече се сплотяват, изправени пред много сложен за тях проблем. Усещаш страха им повече, защото се излъчва от всяко живо същество. Но те не знаят за работата на учените, които са малко на брой и затова не долавяш решимостта им и това, което кипи там. Аз лично настръхвам, докато ги наблюдавам. Ела да ги видиш и ти, и да решим какво да правим!
- Ооо, тя роди! Имане роди! Виж колко са им сладки бебетата! Но тя май ще умре... Трябва да направя нещо по въпроса!
- Ой, всичко това няма да има значение, ако ги увредим непоправимо.
Ой създаде усещане за въздишка. Укроти превъзбудата си и каза:
- Добре, да погледнем.

* * *
След година спорове между Ой и Йо, учените още не знаеха какво трябва да се направи, но категорично доказаха присъствието на мъглявините покрай Земята.
Проблемът между Йо и Ой беше, че до момента Йо водеше по точки, а още не бяха стигнали до второ ниво.
Ой не можеше да се примири с този развой. Йо му каза, че второ ниво ще е безмислено, при положение, че човечетата се оказаха толкова чувствителни към влиянието им. А в интерес на истината за всичките им милиарди години приятелство, те никога не бяха оставали толкова дълго някъде. Тази форма на живот за тях беше силно интригуваща. Но Ой, както винаги се проявяваше като себичен кучи син, а Йо никога преди не е бил толкова загрижен.
В споровете им се стигна до там, че за малко Ой щеше да погълне планетата. Едва се удържа. И не искаше да признае, че сега светът им е по-застрашен, откакто го завариха. Вярно, в живота на Земята е имало катаклизми, които почти са унищожавали живота тук, но никога не е била толкова застрашена от пълно унищожение самата планета. Вярно беше и, че тя е млада. Заплахи за нея тепърва ще има. Когато дойдат тук други форми на живот. Или ако дойдат не разумни форми на мъглявини. Комети, пътуващи останки. Но защо те двамата да са причината. Те почти обикнаха тези същества. Нещо, което до сега не им бе познато. Е, с няколко изключения.
Междувременно учените се опитваха да направят щит около планетата им. Не бяха готови за подобно нещо, но полагаха зверски усилия. Накрая, дори да успеят, вероятно щяха да осъзнаят, че срещу мъглявини този щит не работи.
Целият им свят вече знаеше за откритието на учените и те съответно работеха под огромно напрежение. Някой от тях не издържаха и биваха заменени от по-неопитни учени.
А играта се усложняваше все повече, зацикляше и вече въпросът беше кой ще има по-малко загуби.
Когато Йо приключи с десетте си човечета, категорично отказа да продължи да играе.
Най-после Ой се успокои.

5.01.2020 г.

На ръба на сбогуването


- Здравей, Али.
- Здравей, скъпи.
- Какво? Да не би да се чувстваш виновна?
- За кое?
- Никога не си ме наричала така. За кое, за кое... Знаеш. – Михаил се наведе и я погали по косата, после по лицето с външната част на показалеца. И после плъзна палец по плътните й устни.

Али потръпна. Беше твърде топъл.

- Минах покрай майка ти след работата, да я видя. – изречението отекна. Удари се в близкото дърво и рикошира към него. – Защо мълчиш?
- А какво да кажа?
- Попитай ме как е, например.
- Ще те попитам. Друг път.
- Понякога се питам как можеш да си така жестока.
- Само понякога щом е - добре. Тебе те обичам.
- А не те ли интересува кой обича теб?
- Тя избра да ми се сърди. Да ме обвинява. Тя сама разкъсва сърцето си. Какво да правя аз?

Краката го заболяха и той приседна върху шумата наоколо. Извади патрон с уиски и две туристически чашки и наля. 

- Ами ти, Мишо! Ти! Давиш се все в същата река, все повече.

Михаил се беше отнесъл в мислите си. От далеч идваше някакъв мъжки глас и се опитваше да пробие вътрешността му, докато гласът на Алена глъхнеше в безкрая като шум от падаща звезда. Мъжът викаше, караше се, гледаше към него. Беше далеч, но Мишо разпозна тази аура  - силна, страшна, тъмна.

- Иване, Иване, кога ще спреш, човеко! Баба ми викаше за такива като тебе „сърце носи, душа нема“.
- Махай се от тук, грознико скапан. Взимай си и цветята и алкохола и си омитай грозния задник от тука, че ей сега ще ти избия зъбите!
- Недей така, човече. Каквото е минало е минало. Имаме обща тъга.
- Ще ти дам аз една тъга – каза Иван, когато метрите между тях се стопиха до един и замахна с тежката си ръка.

Али мълчеше. От онова вечното мълчане, което сега страшно й подхождаше.

Михаил не искаше да се бие. Изправяйки се залитна назад, за да се предпази и вдигна длани до лицето си. В очите на този Иван злобата му и лошотията си бяха спретнали трапеза. Устните му пръскаха гневна слюнка. Сипаничавото му лице бе червено и задъхано.
Михал се обърна, за да тръгне. Но внезапно бъбрекът му изпита ужасен студ. Осъзна, че не е просто някакъв си юмрук и се свлече на земята, докато един друг глас идваше от някаква пустош.

Събуди се в болницата и заплака, така, както никога преди не беше плакал. Защото бил силен, защото бил мъж.  Така му казваше баба му. И той сляпо следваше казаното – за нищо на света не плачи. До този момент.

Телефонът иззвъня. Беше твърде далече, за да може да го вземе без да става. Малко по-късно влезе медицинска сестра с пъстро служебно облекло. Измери някакви неща, избоде го на няколко места, три пъти го попита как е. И той беше на път да избухне като Свръхнова. Тя тъкмо тръгваше вече и той се развика подире й. Тя се върна и му подаде телефона.

- След малко ще се поотпуснете. Опитайте се да поспите.

Мишо я стрелна бързо с поглед на тореадор и избра номера от последното повикване.

- Ходи ли да видиш Али днес?
- Не. Вчера Иван ме прободе, докато бях при нея. В болницата съм.
- Иииих! Как си, Мише, как си момчето ми? В коя болница си? А той къде е? – едва сега баба Траяна пое дъх и тъкмо пак щеше да започне с въпросите.
- Спокойно, бабо Траяно. Добре съм. Е, не съм много добре, но лекарите казаха, че ще се оправя. Не знам къде е. Аз се събудих в болницата. Беше пиян. Али сигурно пак ще му намери оправдание.
- Той е виновен за всичко! За всичко, чуваш ли! И на Али да го кажеш. Дано да го затворят, че да спре да чумее.
- Ти няма ли да дойдеш някой път? С мен, при Алена.
- Не мога, момчето ми. Не мога още да й простя. Достатъчно тежко ми е като гледам малкия.
- Трябва да й простиш! Трябва да го приемеш! За твое добро ти го казвам.
- Знам... знам. Ще мине време.
- Бабо Траяно, ще затварям. Някаква манипулация ще ми правят сега. – излъга я Мишо. Не му се говореше с никого в момента. Просто... тя беше единствената му връзка с Али.

Няколко месеца по-късно той отново беше при любимата Али. И отново плачеше. С душа, със сърце, с глас и много сълзи. Чувстваше непреодолима вина за това, че не успя да я убеди да напусне Иван. Защо, Али? Защо? Защо го напусна по този начин, по който напусна всички ни.

***

По чорапогащника й беше плъзнала бримка. И тя цялата се беше почувствала като тази бримка. Съществото й се стелеше като желирана мъгла, бореше се с любовта като със зависимост и със света като с убиец.

А вън беше гарваново време.

И Михаил надничаше през дисплея на телефона й. Беше я страх да отговори на обаждането. Беше я страх да обича.

Не можеше повече. Изпи цялата опаковка и заспа дълбоко, твърде дълбоко.

Откриха тялото й на третия ден. Погребаха го.

Съпругът и ходеше да бие гроба с юмруци, както правеше приживе по Али.

Михаил ходеше, за да разговаря с нея, както правеше приживе на Али. Обичаше гласа й, чувството за хумор и блясъците в косите, очите и устните й.

Майка й не ходеше. Не можеше да й прости.

А Али се усмихваше от най-хубавата си снимка на надгробната плоча. Слънчева и спокойна. Кога беше това?