Под пръстите ти се разливам като акварел. Изкуство съм. И бяла глина. Осезаема съм, защото ми придаваш смисъл.
Ти си момент. Онзи момент, в който е измислен саксофонът и нощта е навита на руло кубинска пура.
Вдишвам те и се понасям на гърба на вишнев цвят към липсата на окончание на времето.
Е... Любовта ни е банална. Толкова, колкото въздухът в дробовете ни. В телата ни, на които тя придава плътност. Път.
Какво, ако те няма. Ако ме няма. Какво... Какво?! Какво.
Но да се върна към теб. Сега. И там, до липсата на окончанието на времето, където съществувам за тебе и съм цяла.
Няма коментари:
Публикуване на коментар