Посветено на едни смели момичета

Понякога съм лятна буря.

Сивея.

Бликвам изведнъж.

Като порой.

Трещя и святкам.

Мръщя се,

дивея.

Троша прозорци. 

Къща, казват, 

без устои.

И дъжд навън.

И дъжд навътре.

Сплъстена атмосферата 

у мен.

И няма сън, 

ни съмване, 

ни утре.

И няма нощ дълбока.

Нито ден.

Ненадейна 

като безнадежда, 

връхлитам.

Като канибал.

И ям от своята 

надежда.

Без вилица.

Без срам и жал.

Събарям си сама 

стените. 

Лятна буря съм. 

Нали?

Отравям светлото 

на дните.

И дъжд вали.

Вали.

И тъй, 

внезапно се развиделявам,

както и внезапно 

съм дошла.

Поемам дъх 

и просветлявам,

със силата на 

100 слънца.

И всичко е така спокойно 

сетне.

И шарено, и светло е. 

Нали?

Любов и плаж, 

сърцето трепне.

И скоро, казват, 

едва ли ще вали.

Дали? Дали...