Любовницата на Времето

Една остаряла и плешива Рапунцел,

бивша метреса на Времето,

отегчено чертае ръжда в небето

над зимните хора, напращяло

от неизваляване на любовен шепот.

Стрелките й, на 6 без 15 завинаги,

отскачат в сенилната си забрава.

Дрънчат с броеница от минувачи

 и опипват тротоара в търсене на онова,

което ще ги накара да се задъхат.

„Моля Ви, кажете!“, пита,

„Не е ли рано за звезди?“

Но там е само дишането на палта и шапки.

И зимата в очите на един разлюбен поет,

който изплаква пара с дъха си:

„Какво ти пука?“, отговаря,

„Ти си само бивша метреса на Времето,

Не чертай ръжда в небето, напращяло

от неизваляване на любовен шепот.

Разлюбването обича Вечността!“