Отивам онзи ден до аптеката. През стъклената врата виждам възрастна дама, която се кани да излезе и любезно изчаквам. Тя, застанала на вратата, се опитваше да хване по-удобно багажа си и се бави. През това време току ме поглежда и все по-втренчено. Най-после решава да излезе и, понеже изпита неудобство от вглеждането в мен, решава да обясни леко конфузната ситуация, докато се разминаваме на вратата:
- Ох... ама така ми заприличахте на една съученичка...
(Съ...уче...ничка...?!? - накъсва се мисълта ми от шока. Дано поне е жива... Иначе трябва много да съм изплашила бедната женица...)
Махва с ръка и додава:
- ъъ... на млади години...
(Ох...камък ми падна от сърцето, пу-пу, плюя аз мислено в пазвата си...)
- ... пък си викам, не знам да има дъщеря...
- Случва се - отговарям шаблонно, с широка усмивка, резултат на облекчението, че, все пак, не изглеждам на около 72.
Затварям отвътре вратата, наблюдавайки жената как потъва в обърканите си мисли. Стори ме се пребледняла, макар да беше сумрак.
Май цяла нощ няма да се отърве от чувството, че е видяла призрак, горката....
Няма коментари:
Публикуване на коментар