Дългокраката и Небостъргача /разказ/

Лятото не беше съвсем обикновено. Но, кое ли лято, е! 

Неда седеше в шезлонга и отпиваше от чашата така, сякаш чашата й правеше изкуствено дишане. След всяка глътка от този странен коктейл, с още по странно име, Неда се чувстваше все по-жива! И все по-пияна, разбира се! Сега плажът й напомняше на ... нещо... на нещо друго... Сякаш Бог е нарисувал реалността, гледайки от картината на художник, а не обратното. 

Ха, каква смешна мисъл, каза си тя, и отпи отново. 

В чашата отдавна нямаше вече нищо, но Неда така и не разбра това. „Какво й има на тази чаша?!“, беше единствената мисъл, с признак на съмнение.

Барманът я гледаше с насмешка, от която на всеки трезвен човек, би му дошло да го фрасне. Той беше един много типичен плажен барман! Изпълняваше блестящо ролята си, без дори да се замисля - механично, но прекрасно, така че да привлича туристките, както богатите мъже привличат онези плиткоумни и меркантилни красавици. Тялото му бе като изваяно, лицето красиво, а погледът никога не беше директен, винаги изпод вежди или ъгълче, подпомаган от една лека, флиртуваща усмивка. Шоуто по приготвяне на коктейлите беше на ниво, с всичките му там жонглирания, разтърсвания и подхвърляния, в които грижливо бяха втъкани еротични намеци. А, когато някоя дама не знаеше какво точно иска, той бе насреща с цяло представление! С чудесно подбрани думички, подкрепящи едно силно екзотично преживяване, той описваше вкуса и ефектите на определен коктейл, като умело вмъкваше комплименти и сравнения, въздигащи женското самочувствие на туристката чак до Екзосферата на Земята. Така беше постъпил и с Неда. Но, освен стандартните похвати, за най-изтормозените женски души, барманът имаше и специални съставки! Точно така прецени той и Неда и, съответно, тя вече не знаеше изобщо къде се намира, защо се намира там, с кого и как, както не помнеше и малкото си име. Само фамилията.

Тя тъкмо разсъждаваше по този въпрос... 

* * *

Странно нещо е алкохолът, мислеше си Румен, заравяйки
палеца на левия си крак в пясъка, така усърдно, сякаш е златотърсач. За сметка на други части на тялото му, които напомняха на... небостъргач. Обаче невидим небостъргач, щото, ако бе видим за плажната охрана, тя щеше на секундата да събори „сградата“.

Румен отдавна набюдаваше Неда. Тя беше сама и пияна, а това много му допадаше. Той също бе сам. Само не можеше да си позволи да бъде пиян, защото се бе оказал там съвсем случайно, благодарение на някакъв шантав късмет да спечели екскурзия. Да, ама бе платен само билет и нощувка. За двама. Тъй като той бе сам, пробва отново късмета си, като опита да осребри нощувката за втория човек, за да може да плаща за храната и алкохола, които, евентуално би изконсумирал. Обаче не го огря.

Ето, например, на тази е пияна дори и косата й..., продължи размислите си Румен. Той метна поредния жаден поглед към Неда, която в момента тъкмо се търкулваше от шезлонга, в някакъв пълен безпорядък. Шезлонгът я захлупи елегантно, докато тя самата се беше свлякла на лявата си страна, с разпилени в различни посоки дълги крака. Част от бюста й беше изкипял безконтролно, а Румен още по-старателно притисна небостъргача, за да не го издаде на охраната.

В този момент барманът звънеше точно на нея, за да издаде Неда.

* * *

Неда усети земетресението съвсем ясно! Сега вулканът ще изфъшка едни гадости и ще я залее, после май ще умре... но на кой му пука. Май са организирали спасителна акция, яяя... какви силни ръце... ммм, секси...

Тя повдигна глава за да види с очите си тези ръце, които беше успяла да опипа. Бяха поне дузина. Ръцете. Една вратовръзка попадна в зяпналата й уста. И тя вече нищо не разбираше.

- Блартом уесоьг мнаоттт мас - каза мъжът. А после повтори, но този път на почти разбираем английски – Всичко е наред, госпожице! Просто барманът пак е направил онзи коктейл... как беше ... „Морско дъно в небето“. От него пихте, нали?

- ?!“?№–/: - каза Неда, но дори и тя не разбра какво казва и на какъв език.

- Мда... несъмнено! Този път ще бъде уволнен, струва ми се. Моля, изплюйте вратовръзката ми.

Румен гледаше тъжно след тях. Всъщност, със смесени чувства, защото отначало си помисли, че идват за него. За туй дето... небостъргача, де. В този момент му дойде една щура идея. Не беше трудно да последва импуса си, защото той други идеи, освен щури, нямаше. Просто щото си беше щур по цялата глАва, по принцип и де факто, и по рождение, по майчина и по бащина линия, и, даже по линия на братовчедите на баба му. Настаняването щеше да е след около час, така че, той сложи шапка на Небостъргача и тръгна след, понеслата се на вълшебно килимче, дългокрака и пияна туристка. Той скачаше от палма на палма, чувствайки се напълно невидим и горд от, изненадващите и за самия него, умения. В главата му зазвуча мелодията на Голдън Ай. Той присви леко очи, приклекна и леко се пригърби и тъкмо да влезе през съседния вход, за да не го заподозрат, че ги следи, когато се оказа, че това не е вход, а витрина.

„По дяволите“ – изчуруликаха пеперудите около кратуната му – „За какво са им изтрябвали прозорци на тия...“ – изръмжа един, маскирал се на пеперуда, бръмбар.

Румен полежа още малко, докато се наиграят пеперудите, и скочи, в представите му, като ловък акробат. И, така, както бе изострил сетивата си, той светкавично погледна към стъкления асансьор. Трети етаж. Чудесно! Мислата му се запрескача и светкавично заизчислява възможностите. Той се втурна към вътрешния асансьор и натисна копчето. Точно, както беше предвидил Охранителят се връщаше от тук.

- Доубър дейн! – рече Румбата на перфектен английски.

- Добър ден, господине, с нещо мога ли да помогна?

- Акоу обичатей, бихте ли ми кайзали, къдей отнесохтей женай мий? – постара се Румен да изглежда много интелигентно, глътнал бирения тумбак и напрегнал мускулчетата в горната част на тялото, сякаш се готвеше за олимпийската дисциплина „Скок в басейн.“ Разбира се, външно това почти не пролича, освен, че лицето му вибрираше от напрежението, сякаш дисциплината беше „Вдигане на щанги, тежка категория“.

Охранителят го погледна някак... охранителски, от което на Румен му призля. Изглежда не беше достатъчно убедителен. Беше сигурен, че Дългокраката дойде сама, защото пътуваха заедно в самолета, ама знай ли чоувейк...

- И вие ли пихте от „Морско дъно в небето“? – смръщи вежди охранителят. – Ей сега ще го доклавам онзи нехранимайко... хм... Поне се предвижвате на собствен ход. – измери го той от глава до пети, с ултракритичен поглед. - Съвет – не допивайте коктейла! В никакъв случай! – добави заплашително той, някак си с очите си го рече, ей тъй, изпод навеса на грамаданските си вежди.

Румен отпусна мускулчетата, заедно с една тъънка въздишка.

Но не се отказа. Качи се на асансьора и натисна ет. 3.

* * *

Барманът вече флиртуваше с една украинска туристка. Изглеждаше така, сякаш е силно разчувстван от нейната красота, но с ъгълчето на лявото си око, той, всъщност опипваше портфейла й, а с ъгълчето на дясното – един загорял, атлетичен хамериканец.

През това време, Румен се носеше по елегантния коридор на третия етаж на хотела. Той се бе научил да се носи така, там, край реката, дето правеха барбекю другарите му, до село. Понеже беше адски мързелив, той винаги отиваше там последен, и то, някак въпреки волята си, само заради миризмата на пържоли, която се разнасяше из селото.

Той бутна декоративна масичка с екзотични цветя, поставена в едно разширение на коридора и вазата полетя на забавен каданс. Но, нашият приятел, бе изострил сетивата си, според него, както се остри молив в острилка, и подхвана вазата, тъкмо преди да целуне пода. Докато връщаше цветята на мястото им, той я бутна още няколко пъти, но, понеже беше супер пич, всеки път успяваше да я хване. Почти забрави за какво е дошъл, когато една камериерка излезе от стая 303 и ахна при вида на горките цветя, които вече никак не изглеждаха екзотични... Виждайки вратата отворена, Румбата мигом се спусна на там, за да провери дали случайно не е стаята, която търсеше. И вазата, най – после, падна. Румен можеше да се закълне, че камериерката го сосаше с мексикански псувни, докато събираше парчетата от вазата, но му беше все едно, защото извади такъв късмет, че вече бе сигурен, че е галеник на съдбата. Дългокраката, явно, бе върнала част от съдържанието на стомаха си, защото в стаята ухаеше на цветето Тиаре, ама сякаш не си е сменяло чорапите. Прозорецът беше отворен и от течението, бялото перде се вееше като победоносно знаме.

Дългокраката сякаш не дишаше, а на Румбата за малко му спря сърцето от вълнение. Почуди се, почуди се... сърцето му, и пак си заби. Обаче, идеята му беше стигнала само до тук – да намери стаята й. И кво?! Той приседна на една табуретка, от онези с копчета по седалката и се опита да се понамести. Замисли се. Ако изобщо можеше да се каже, че умее това, защото сивите му клетки се брояха на пръстите на единия му крак. И дори по-зле – сивите клетки бяха с една по-малко от космите на плешивата му глава. 

Камериерката явно бе приключила със събирането на парчета ваза и цветя, защото сега вече се блещеше срещу Румбата в стаята на дългокраката. Като че ли каза „въй“, подхвана Румборака за ръчичката и взе да го тегли към коридора.

Шумът явно разтревожи Неда. Тя надигна глава, погледна с едно око и заплашително произнесе:

- Отивайте си на вашата си планета! Аа-ма-ха!

* * *

Положението беше зле! Нищо днес, тук, не беше, както трябва! 

Неда се събуди от силен ритник в главата, произведен от някакъв невидим грубиян.

Румен се събуди, според него в зоологическата градина, обаче той беше експонатът зад решетките, и, всъщност, изобщо не беше сигурен, че се е събудил.

Охранителят се събуди със синьо око и увеличение на заплатата, което не го правеше щастлив, щото снощи, докато укротяваше Румбата, вече беше започнал да мисли за самоубийство и го осени прозрението, че тази работа не е за него.

А барманът се събуди без работа и, май, единствено той беше щастлив, по необясними причини.

Светът беше безразличен към всичко това, очевидно, защото наоколо тичкаха щастливи влюбени, а това караше океанът да се вълнува. Палмите гъделичкаха Слънцето и то си слънчевееше по най-прекрасен начин.

После облаците взеха да си облачеят, за секунди си вдигнаха скандал и се сбиха. И тях не ги бе грижа за Неда, Румбата, Охранителя и Бармана. Хич даже. И даже и за никой друг. Направиха си едно торнадо и всички взеха да пищят и да тичкат, но вече не щастливо.

Така, изведнъж, всички се озоваха в едно торнадоубежище под хотела. И, най-после, някои от тях започнаха да се чувстват щастливо.

Беше тесничко там, което бе рай за Румбата, щото може да си вилнее на воля, пипайки дупета по бански. Така, от дупе, на дупе, Румборака се озова до това на Неда.

- Какво правиш, бе, простак! – Неда се опита да замахне за един сосен шамар, обаче нямаше как, поради цялата тази гъчканица, тук долу.

Румбата погледна невинно към тавана. После издиша в носа на една дебела германка. Тя се погнуси, обърна се с г...ръб към него и направи няколко движения ала „ча-ча-ча“. И ето, че Небостъргачът се подпря в Дългокраката.

Неда побесня. Скупчи устни, сви вежди, после отпусна устни, отпусна вежди и дори ги повдигна. Това беше невероятно! Този дребен, смотан плешивец! Този долен мръсник, селяндур смотан! Този... този... 137 етажен небостъргач!!! 

Румбата я гледкаше самодоволно, когато Неда измъкна ръцете си из навалицата, сграбчи главата му и страстно го целуна!

* * *

На другия ден, Светът се събуди нещастен. Плажът – прогизнал. Шезлонгите - на покрива. Морето – бясно. Влюбените не тичкаха щастливо по плажа, а се караха в стаите си.

А Неда и Румборака бяха безразлични към неволите на Света. Излежаваха се доволно и мечтаеха. Те тъкмо бяха решили да се оженят. Разбира се, след като Неда се разведе с онзи дебел, богат чичко, дето не умееше нещата, които умееше Румбата. Неда откри, че парите не са важни в тоя живот, а надареният й любовник, откри, че е надарен и може с един куршум да направи щастливи цели два заека, че и повече.

„Верно съм галеник на съдбата!“, рече си Румен и разчисти масата за хранене с една ръка.