Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

10.03.2020 г.

Шантава история за един небезизвестен вирус. Дано не е отмъстителен.


„Прозорците постепенно светнаха. После угаснаха, сякаш са звезди над облаци. Малко по-късно отново светнаха. Един по един. После с по-бързо темпо, с повече нервност. Семейства чакаха на опашка за тоалетната, закъсняваха, изтичваха на улицата със сандвичи в ръка и кафета, които се разливаха по перфектно изгладени ризи.

‘Eдна разхождаше кучето си. Прекалено пълно и старо, главата му тежеше, а едни тъжни очи се опитваха все нагоре да гледат. Една го гледаше с мъка, натежала като утайка от тежък метал по ъглите на тялото й. Кучето с усилие повдигна глава и очите им се срещнаха в милувка посред нищото между тях.„

По дяволите, казвам си. Пак започнах с проклетата меланхолия! Мъка! Мъка!  Защо все ми се дописва, когато съм смотана. Бих се отказала от писането, само защото проклетото нещо харесва само една от страните ми. Като любовник, който харесва само сексът с мен. Мне! Не съм съгласна! Имам и други лица, мога да бъда забавна!
Вратата зад мен хлопва и в тъмната ми стая бавно влиза мъж с шапка и лъскави обувки. Гледам го през рамо и с безразличие, което далеч не е онова на човек, застрашен от убиване.
- Къв си ти, бе! Къде си мислиш, че влизаш? Влез, влез! Ей сегинка ще те депресирам до смърт. Кво ми мълчиш?
Мъжът не отговаря. Просто си влиза и присяда на малката табуретка в ъгъла. Обръщам му гръб и изтривам всичко написано от сутринта.
Егаси тишината. Все едно и мене ме няма в стаята. Добре, де. Обръщам се отново и се опитвам да накарам очите ми да светят в тъмното. Не се получава.
- Добре, бе пич! Ай кажи за какво съм ти притрябвала?
- Най-после ме забеляза! Какво ти става? Може да искам да те убия, да те изнасиля!
- Ха! Може ли само в обратен ред да е, че и аз да се покефя нещо.
- Признавам, че не съм дошъл за това.
- Защо си облечен като мафиот? Нелеп си, не ме плашиш, просто искам да кажеш по-бързо за какво си дошъл и после, след като няма да ме убиваш... нали знаеш там... приказката за вълка и дебелия му врат, сама ще си се изнасиля.
- Казаха ми, че си доста откачена, хаха. Но да мина на въпроса! Имам една доста особена история. Истинска история. Исках да я разкажа на медиите, но те ме изгледаха като да съм отскочил от близкия психиатричен диспансер.
- Е, и? Свали го това бомбе най-сетне! Не съм в настроение за смях. Само ме разсейва.
Мъжът сваля шапката и под нея лъсва голата истина.
- Ха! Я пак си сложи шапката, че единственият слънчев лъч в тази стая се отразява в темето ти и ме заслепява, хаха. Странен си, харесваш ми. И какво с тази история? Какво ме касае мене?
- Ами... Посъветваха ме да я напиша в книга. Повече щели да ми повярват хората. Представяш ли си? Обаче аз не умея да пиша красиво.
- А красива ли е историята?
- Никак даже!
- Тогава е по моята част. Искаш да я напиша?
- О, да! Но искам да запишеш в предговора, че аз съм ти я разказал и, че твърдя, че е самата истина!
- Чакай! Да не си някаква откачалка верно? Биполярно разстройство, шизофренийка, туй-онуй.
- Не, не, не! Но ако ще ме съдиш, ако ще пишеш с недоверие, всичко губи смисъла си.
- За какво става дума в тази история?
- Няма да кажа нищо, докато не ми се довериш и не приемеш. Не съм болен. Просто ми се случи нещо много странно. Не мога да го обясня с две думи.
- Чакай, чакай, нещо ми е много отвлечено... Образи ли виждаш, гласове ли чуваш? Какво? Недоказуемо ли е?
- М, не. Не виждам несъществуващи образи, не чувам несъществуващи гласове. Приеми го просто като интересна история. В предговора можеш да си изтриеш ръцете с мене. Той твърди, той каза. Нещо такова.
Добре, казвам аз и започваме да работим по историята. Мислех, че ще е нещо ново, нечувано. Оказа се просто един луд, който пътува във времето и от един добър стоматолог в България се оказва част от Италианската мафия през 40-те години на по-миналия век. Убивали го няколко пъти и той все се събуждал в сегашното.  
Всичко започнало след като корона вирусът, наречен още Covid 19 се настанил в дома му и той започнал да прави експерименти върху себе си. Тъй като сметнал, че се подобрява, започнал да прилага „лечението“ и върху близките си. Скоро останал съвсем сам и увреден, погълнат от мрак. Излязъл в една буря да се моли с вдигнати ръце, дъждът обливал сухото му лице и... О, боже! Ударила го светкавица и го пренесла в миналото на Италия! По-голяма тъпотия не бях чувала и едва се сдържах да не го изгоня.
- Но ти никак не приличаш на мафиот, човеко!
- Нужно ми е малко време да вляза в роля, да! 

Така, докато клатя отрицателно глава и се опитвам да запиша тези глупости по своя начин, аз внезапно прозирам, че съм налудничаво влюбена!

И, ето, че през един мрачен италиански ден се оказвам облечена в дълга бална рокля, според модата на деветнадесетите 40 години. Роклята ли? А, тя е златиста. Имам крещящо  диамантено колие, голям пръстен на дясната си ръка и дори нелепо перо в косата си. 

Лошото е, че всеки път като го убият се връщаме в сегашното.

***
От Covid 19 (винаги съм се чудела има ли Covid 1,2, 3, 4 ... 18) не беше останала и следа през 2101 г. Само ние с него се мотаехме напред-назад, разнасящи тези откачени спомени.

„Книгата“ излезе чак през 2150 г.  Във формат 115 D всеки можеше да си я „представи“ съвсем лично. Това беше новата мода в книгите в този момент. Писателят дава само някакъв сюжет.  Наложи се да изтрия описанията, защото те зависеха от въображението на „четящия“. Ще кажете, ами то не всеки има въображение. Така е! Заслугата тук е на онзи мъж, който нахлу в спалнята ми преди повече от век. Не знам какво му става на моя любим, все ги мисли разни. Та, „читателите“ трябва да изпият една доста съмнителна отвара, да запушат носа си и да не дишат поне 3 минути, и въображението им надхвърляше всички очаквания. Книгата си потъна съвсем безизвестно, но патентът за въображение бързо спечели приятели.
А ние спечелихме много пари, така, че, в 40-те години на 19-ти век, се връщаме все по-богати. Притежаваме Мафията и  някои други дреболии.

На 22.2.2222 г. взеха, че дойдоха извънземните. Както можете да си представите, те дойдоха с мир и после започнаха да ни изтребват. Колко банално! Никаква оригиналност.

Тогава моичкият се сети за ...

Познахте! Сети се за Covid 19 и въпросното лечение!

Само не знаем до коя планета ходят зелените. Периодично се връщат тук, преоблечени като италиански мафиоти и после си отиват. А един се обърка. От време на време пристига в България и се прави на стоматолог. Станаха приятелчета с моичкия, но истината за планетите, на които се връщат си остана свещена тайна.

***
- Ела да те прегърна, скъпа!
- Не, любими! След секунда на тази възглавница ще пръснат главата ти. Не искам пак да оплескаме спалнята. Хайде да отидем в банята и да постелим завесата на пода...


Няма коментари:

Публикуване на коментар