Днес пролетта нещо се беше объркала с летните горещници...
Но на балкона ми е сенчесто и приятно. Моят термометър, вграден неизвестно къде в тялото ми, принципно е един доста шантав термометър. Чувствителен и капризен, той често ме влудява с мрънченето си по всякакъв температурен повод. Обаче, този следобед, на терасата, и термометърът, и аз, се умълчаваме в мъркащо доволство. Грабваме една недочетена отдавна книга и се просваме на шезлонга. Чуруликане, аромати, цъфнали дръвчета и китки, една мързелива котка под стола ми и една недочетена книга, всички единодушно заключаваме, че тук е има – няма 25 градуса, животът е прекрасен и няма да мръднем от стола, докато не стане, евентуално, поне някое земетресение.
Та така, всички ние се зачитаме с една ленива усмивка и времето спира.
Но тъкмо на второто изречение, нейде след 14 ч., служители на Синя зона, откриват съвещание на ъгъла под блока. Шефът е ясно разпознаваем, поради ентусиазма на предприемач, който държи да конструира кораб за междупланетен туризъм, на всяка цена, опитвайки се да увлече задрямалите върху дувара служители, привеждайки красноречиви примери за контактуване с неправилно паркирали в България, по света и в Космоса.
Махвам с досада и прочитам още 2-3 думи, които, както се оказа, вече съм чела няколко пъти, и все още, слушайки привежданите примери за неправилно паркиране и неизпратени СМС-си, внезапно се изпаружвам на стола – гърч, предизвикан от басите на някаква чисто нова музикална уредба, последен модел, и новото парче на Слави и Криско. Опитвам се да локализирам източника на досадния шум, но звукът сякаш идва от... Космоса. Лее се като градушка навсякъде и скапва пролетната растителност, която преди малко се опитваше да избуи на доволното ми личице.
Оставям книгата, а Лори се скрива още по-дълбоко под стола. Какво ми остава, освен да си пусна музика... Неочаквано, явно, Разрушителят на Тишината е бил санкциониран поне с дърпане на ухото от някой възастен, мечтая си аз, така че настъва покъртително беззвучие
Е, не чак толкова покъртително, и, съвсем не беззвучие, защото Шефът на Синята зона, продължава разпалено да убеждава служителите си в необходимостта да се построи космически кораб, за който няма значение как точно ще паркира, щото, все пак те са част от екипа на Синя зона. А Синята зона е навсякъде, дори в Космоса. Пък, ако няма, ще измислим някой местодомуващ на дадената планета, който да внесе предложение в Общината за обявяване на въпросното космическо тяло за Синя зона.
Слушах, слушах, и, когато почти се чувствах като надъхан служител на Синя зона, тръснах глава и се освестих. Часът е нейде между 14 и 15 ч., аз съм на терасата си, излегнала се комфортно в шезлонга и държа една книга. Аз не съм служител на Синя Зона, добре съм, добре съм...
Изправям се, и докато вдишвам дълбоко, заставам в поза Войн. А, докато издишвам, ясно и високо, заявявам реторичен въпрос:
- Извинете, но вие нямате ли си някоя Конферентна зала, в която да обсъждате проблеми?!
Човекът така се стресна, че май гуменката му се отвърза. А служителите, поседнали на дувара, обръщат глави на горе в поза „Благодарност към някаква поизнервена гражданка, дето се е облякла като перест папагал“. Чувствам облекчението им, което по вибрациите си много напомня на мъркаща Лори и, особено в мига, в който Шефът любезно се извинява и се качва на колата си. Евала на Шефът! Алелуя!
Ехаа! Поемам дълбоко въздух и се заслушвам в тишината.
И, тъкмо отново посягам към книгата, внезапно изпитах глад! Добре де... Я да си намажа фАлийка с лУтеничка. Влизам вътре и си мисля: Ще си я направя както баба едно време. С масълце. Вадя първо маслото, после лютеничката и накрая хляба. Две фАлийки. Ще стигнат. Ех... само да ги нямаше тези зелени петна по кората.... Пу! Добре деее... Ще отида до магазина. Обличам се, пазарувам и доволно, отбелязала, че все още няма 4, се отправям към Балкона. ФАлийки с масло и домашна лУтеничка, няколко колелца саламче, плочка сиренце, божествено домашно кисело мляко, шезлонг и книга.
Идеята да четеш книга, докато хапваш, битува, навярно, от древността, когато книжката е била още каменна плоча. И да я окапеш, няма проблем – изплацикваш я в реката и си готов. Примлясквам с удоволствие, седнала в шезлонга, наоколо е ... чуруликащо, Лори отново заема мястото под стола, а до мен на масичката, табличка с вкусотийки. На второто изречение, което, както се оказа, вече бях чела, част от чудесната фАлийка с лУтеничка, се изсипва върху хартиената книга, сякаш ми заявява, че съм я намазала на неправилно място! Пу! Оставям фАлийката, забърсвам внимателно лУтеничката, или поне тази част от нея, която има грапава текстура, оставям книжката и взимам фАлийката отново... То се е видяло...
Лори излиза изпод стола и ме гледа с очи, гладни като ... щях да кажа цигане, но те не са толкова гладни... Поделяме си саламчето. Мажем си още една фАлийка, докато книгата, заедно с Лори, наднича подигравателно в чинията ми. Но аз съм доволна. Паля цигара и гледам минаващите. Чувам женствен мъжки глас:
- Ама лельо Марче, аз чувам, че звъниш, ама съм в Панагюрище и ...
Тоя па... Разбирам на жена си да го разправя, че бил в Панагюрище. Ами то на леля му Марче... Смея си се сама. И си викам: „Ясно е, че днес няма да чета. Без друго си беше недочетена тази книга. Я да взема да ви разкажа какво става, когато човек твърде много е решен да си почине, четейки. Наливам си топла бира, взимам лаптопа и сядам отново в шезлонга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар