И сънищата си имат жанр

Идвам от бъдещето аз, току що. С Лори бяхме насред война с извънземни.

Не ги видях как изглеждат, щото ние избягахме от полесражението някак. Промъкнахме се зад един камион, а после тъкмо прибягваме към един автобус и той взе, че гръмна. Разхвърчаха се части от него и една седалка с един човвек в нея падна до нас, а той се обърна и протегна ръка, обаче нямахме време да го спасяваме.

Хукнахме към една рядка горичка с криви дървета в нея и бягахме, бягахме. Докато стигнахме един просторен изоставен хамбар. Там можехме да си отдъхнем.

Но после се чу шум. Изкарахме си акъла. Не бяха извънземните, бяха нашите. Настаниха се в склада и не разбраха, че сме избягали преди това. Помислиха, че сме дошли заедно с тях.

А после Лори изчезна. Чувството, че съм я загубила беше ужасно. Намерих я. Тук имаше някакви подробности около намирането й, обаче не ги помня.

Не можем да се оплачем от липса на въображение.

Сещам се, когато сънувах историческия екшън, в който ме преследваха нацисти... Интересно е, че и сънищата си имат жанр.

Обаче, колкото и да ми е забавен този факт, предпочитам другия път аз да преследвам някого.

От какво все се опитвам да избягам?! Ей това ме чуди... Нямам усещането да е свързано със здравословното ми състояние. Но, все пак, е най-вероятно.

Сънищата са като една паралелна вселена, замисляли ли сте се? Това е още един наш живот, който обиковено не съзнаваме. Там, където можем да бъдем най-искрени, далеч от многоизмерния ни образ в съзнаваното, където често играем роли дори пред себе си.

Но защо, когато подсъзнанието ни решава да ни излъчва кинопрожекциите си с неми филми, те най-често са мистични и трудни за разгадаване... Така или иначе, е решило да се свърже с нас, защо просто не ни изпрати "факс": "Ей, я се стегни малко и иди до личния да ти преслуша гъдрите!"

Ама не можело. Подсъзнанието работело с картини от време оно, когато не сме били дори още на нечленоразделен етап. Е, що? Нали човекът се променя. Еволюира. Нали минахме през епохата на заглушаване за да стигнем до децата индиго...? Археитипни образи разни още ще ни се мотат в паралелната ни вселена... а уж е по-умна...

И защо винаги изпивам кафето преди да си изговоря всичките врели-некипели... Никога не се уцелват по време... Или врелите - некипелите ще свършат преди да съм си допила кафето, и то после ми доскучава... или кафето ще превари мислите, което, някак си, не е вдъхновяващо...

Не ме слушайте, просто си говоря...