Гълъбите се скупчиха по покривите като втора кожа. Студът тупира перушината им и те изглеждаха два пъти по-едри от преди. Градът тъмнееше от плетеницата на облаците и изглеждаше глух и празен. Така се полагаше на този период от годината. Трябваше да бъде зима.
Но снегът така и не дойде. Мечтата ми да преживея онази снимка, която зърнах през миналия октомври във Фейсбук отново увяхна и пожълтя, окапаха листата й и покриха душата ми с униние. Хижа с френски прозорци, камина и вино, много сняг околовръст и секси мъж, легнал гол на меча кожа - много ли исках.
Беше един твърде подъл 22 февруари. Целият ми ден се влачеше с нежелание в самоубийствен порив, сякаш беше нахлузил летни гуми и натискаше газта до ламарината по пътя към Пампорово.
Запътих се сънена към банята и ритнах вратата с малкото пръстче на крака си. Ядосах се на вратата и я блъснах, а тя се върна с кроше към носа ми. Носът така ме заболя, че от болка се свлякох на земята и нещо в коляното ми изщрака като за последно. Докато се опитвах да извадя наколенката от горния ред шкафове в кухнята, столът под мен изохка като 100 годишна баба и се разцепи в четирите посоки на света.
Ужасно подъл февруарски ден. Реших, че няма да рискувам живота си като отида на работа в този ден и с последните издихания на батерията на телефона ми избрах номера на шефа.
- Какво става, Марина? - разкрещя се той още преди да опра слушалката в ухото си. Последва дълга и гневна реч заради изплувала от нищото сериозна моя грешка в договора на важен клиент, който в резултат търпи загуби от хиляди левове. Съответно, ей така, по телефона, в този февруарски ден, още преди да е станало 9 ч. се оказа, че съм уволнена.
Куцукайки се отправих по коридора към спалнята с чувството, че съм се озовала в някое африканско село, а насреща ми стои един гладен лъв. Покрай мене мина огледалото и ме изгледа с почервенял нос и коса, сякаш претърпяла токов удар. Отпуснах рамене и го погледнах изотдолу:
- Какво ме гледаш, бе! Тъпунгер! - опулих му се аз и тъкмо да го изфраскам с изгасналия вече смартфон, на вратата се почука.
Застинах в някаква странна поза като зомби, поставено на пауза и се ослушах. О, боже! Какво още трябва да стане днес! Бях все още по пижама, а апартаментът бързо започна да изстива след като тока спря. Но не смеех да помръдна. Може би ако остана така цял ден нещата ще се оправят и дори ще получа за награда мечтаната зимна хижа и гол атлетичен мъж на мое разположение. Но вратата вече подскачаше и се тресеше като обезумяла, а след малко и името ми се разнесе из целия вход.
- Марина, отвори! Отвори веднага! Знам че си вътре, чух те как си влачиш чехлите! Отвори маймуно недна. Целият ми таван в банята подгизна.
В този миг, сякаш влакът стрела мина през главата ми, а всъщност беше една простичка мисъл: забравих, че пълня ваната. Точно в този момент се оказа, че стъпалата ми шляпат безгрижно в една рекичка, течаща весело по коридора ми.
О, не!
Отворих рязко вратата, с намерението да гледам тъпо в съседката, докато се откаже да се разправя с мен и рекичката шурна щастливо по площадката на петия етаж. Щом ме видя, съседката наистина се отказа да се разправя с мен и само тихичко, ама толкова тихичко, че сякаш не искаше да я чуя, рече:
- Само, ако може, спри водата в банята, моля... - и се извърна да си ходи, като на всяка крачка стреснато извърташе очи към мен.
По същото време, някъде на другия край на света, чичо ми взел, че умрял. И тъй като съм единственият му наследник, адвокатът му се счупил да ме търси, за да ми каже колко точно съм богата.
Обаче аз нямах ток, нямах батерия на телефона, нямах работа, нямах здрав чорапогащник, нямах представа, че имам чичо и изобщо - нямах!
По някое време този ден, без да подозирам за наследството си, аз отворих прозореца и, вместо сама да се хвърля от него, аз хвърлих тъпия смартфон. След секунда долу се разрази някакъв вокален хаос. Погледнах и какво да видя - някакъв човек лежи, а около него се суетят хора и току погледнат нагоре към мене и ме сочат.
Оказа се, че телефонът ми пернал някакъв 89 годишен дядо по главичката и той взел, че пукнал.
Така, на този твърде проклет 22 февруари, накрая аз се озовах в полицията. Полицаят, при когото ме заведоха беше изключително секси. Седнах срещу него и пригладих кокетно рошавата си коса. Мигнах бързо десетина пъти и се усмихнах при представата, че сме заедно в планината. А той ме изгледа строго и заяви:
- Г-жо Маринова, не се прави така! Отнехте живота на човека! Макар, че... - за миг гласът му омекна като някой мъж, твърде стресиран, за да прави секс - ... е... - продължи той - близките му се радват... Но! - извиси отново глас той, властен и силен, а аз изтръпнах - Но! Ъъъ... забравих си мисълта! Абе, както и да е! Човекът е бил болен, на умирачка. От 20 години го чакат. А! Сетих се! Г-жо Маринова, не бива да си хвърляте телефона от прозореца! Особено, когато е толкова голям и тежък! Хайде, да речем, че телефонът Ви е някакво мижаво телефонче, евтино и лекичко - да вземете да го хвърлите! Ама....
- Мдааа, дааа - мърках аз в съгласие и мигах като повреден светофар. - Знаете ли, г-н полицай, аз наистина не трябваше така... Но... бях толкова възбудена! Имам предвид ... ах, превъзбудена бях...
- Така?
- Трябваше утре да сме с гаджето ми...
- Да?
- Ами... една луксозна хижа в планината, с камина, червено вино и...
- И?
- Ами... и ... гол... ъъъ... такова... гол под, нали разбирате. Под без килим. И само с меча кожа...
- Мхм?
- Обаче гаджето ми снощи ме заряза... А освен това няма и сняг.
- Мдааа, разбирам! И Вие всъщност... какво? Той Ви се обади днес, Вашето гадже и решихте да хвърлите телефона през прозореца?
- Не, не, никак даже не беше така. Просто... Ааа..., а искате ли да обядваме отсреща в Ля Пикантерия и да... да Ви разкажа, там е по- удобно някак. Макар, че аз съм по пижама... Но няма да свалям палтото, а? Какво ще кажете... господин полицай?
В този момент телефонът иззвъня и сексапилният полицай уплътни гласа си и сериозно произнесе:
- Полицай Герджиков слуша! Слушам, гусин Началник! Разбрано! Да, г-н Началник! Незабавно ще я уведомя! Разбирам! Но това е чудесно! Имам предвид, че дамата тъкмо го беше загазила... т.е. ..Извинете, г-н Началник!
Полицай Герджиков събра длани и ги мушна между едрите си и мускулести бедра! Повдигна рамене, погледна към тавана, после към мен и после към прозореца. И пак към мен. Усмихна се загадъчно и каза:
- Г-жо Маринова! Марина, мила, искате ли наистина да вземем да хапнем в Ля Пикантерия? Разбирам, че сте имала тежък ден. Напълно разбираемо е!
Аз скочих на крака и уж неволно изсулих палтото от лявото си рамо. Не, че пижамата ми беше сатенена и с презрамки, но мисля, че така беше редно. Все пак ще ходим заедно на ресторант. Зачупих китки и ханш и замигах прелъстително, когато съвсем неочаквано полицай Герджиков отново стана строг.
- Но нека първо...
- Мда? - замигах аз по-бавно и разочарована приседнах на ръба на стола. Осъзнах, че няма начин този проклет ден да стане изведнъж прекрасен. Въздишката ми беше толкова дълбока, че издълба бюрото на полицая и тупна на протрития ламинат.
- Имаме да свършим една важна работа, скъпа Марина!
"Ей сегинка ще ме заключат с някоя доживотна." помислих си аз и косата ми отново щръкна неконтролируемо.
- Имам заповед да Ви задържа, докато адвокатът на чичо Ви дойде в управлението.
- А? - зяпнах аз и имах чувството, че всичките ми зъби ще изпопадат и всеки момент ще се изложа страшно много пред този прекрасен полицай.
- Чичо Ви, уважаема г-жо Маринова... - той тежко издиша и ме изгледа с такова съчувствие, че за малко да се разплача.
- Има някаква ... - опитах се да кажа аз.
- Починал е!
- ... грешка! Починал? Чичо ми?
- Моите най-дълбоки съболезнования, скъпа моя Марина!
Опааа... нарече ме "скъпа моя". Но какво става тук!
- Но аз имам ли чичо? - изтърколи от уста ми въпрос. Съвсем, ама съвсем неволно!
- Даа! - уверено каза полицаят и допълни - Т.е. вече нямате, понеже нали е починал. Но пък изглежда Ви е оставил наследство... - внимателно произнесе той като ме гледаше като че съм от стъкло и ще се счупя, ако говори невнимателно.
- О! Горкият ми чичо... наследство... - замигах невярващо аз, дотам, че очите ми се напълниха със сълзи.
- Да, наследство! Изглежда, че Наследството е, как да се изразя, толкова сериозно, че Посланикът на България в Съединените Американски Щати се е обадил на Министърът на външните работи, който се е обадил на Директора на софийската полиция, който е позвънил на Началника на РПУ-то, който се обади на мен и ми заповяда да Ви задържа до идването на адвоката на чичо Ви.
-Да, нали? Доста сериозно наследство ще да е! - уж го казах аз, пък ми звучеше като да го е произнесла съседката от 12-я етаж, когато има ново гадже. И е лято и прозорците й са отворени.
- Но... - каза полицаят и гръдният му мускул направи подскок - Вие сте изхвърлила телефона си през прозореца! И адвокатът не е успял да се свърже с Вас.
В този момент в кабинета влетяха двама души. Един плешив, едър и дебел мазен американец със златен часовник и обувки, по които мухите се разчекват. И един дребен мъж с измачкан костюм и очила с много диоптри.
Дебелият се усмихна като главния злодей в анимационен филм и каза:
- Oh, dear miss Marinova! - той хвърли куфарчето си назад към дребния мъж, който го улови с приклякане, докато казваше:
- О, скъпа г-це Маринова!
Аз стреснато и бавно се изправях, когато дебелият ми се нахвърли и ме прегърна. Ако можете да си представите как слон прегръща калинка, разбира се.
От там нататък той ме грабна и започна да бърбори и да ме тика към вратата, докато преводачът надничаше ту от лявата му страна, ту от дясната и превеждаше с леко заекване.
Но аз не исках да излизам. Моят полицай Герджиков беше там. И ме гледаше като един Ромео под балкона. Извърнах се и протегнах ръка. А той скочи и сложи в ръката ми визитка.
Но нека прескоча тези досадни подробности, които последваха тук. Важното е, че до края на този странен 22 февруари натрупа 30 см пухкав сняг и пухкава сума в сметките ми, без да си счупя повеме нито една кост.
Какво правя сега ли? Няма да ви кажа!
Няма коментари:
Публикуване на коментар