Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

10.12.2019 г.

Преживяване с мъгла и тоалетна

Шофирам си аз вчера със 130 по магистралата, ясно, хубаво, почти се наслаждавам. И изведнъж - пух - в облаците. Така и не разбрах, че съм влязла в София, а осъзнаването, че изпускам отбивката ме догони едва след като изпускам отбивката. Навигацията можеше да си ме прави на глупачка, колкото си ще. И аз й се оставих, щото и без друго не виждам къде трябва да завия. С нея бяхме в непрестанен диалог. Определено нямаше да е диалог при липса на мъгла! Смотла! Ще ме размята тя като победоносец из мъглива София.

Обаче, тъкмо й намекнах, че е смотла, когато внезапно пристигнах. Алелелелуяяя! Не съм в нечий чужд гараж! Фокус-мокус, баш съм си на място.

На времето - без навигации. Пълен купон! Ама и сега същото.

Шофьорите имали лаф, вика Шпашчо: няма изгубен шофьор, има изгорена нафта.

Ей, само да мръдна от вкъщи и приключенията почват, ей!

Пристигам аз на точното място в мъглата. Но малко съм подранила от точното време. Трябва да изчакам сестра ми да си дойде от работа, нямам ключ. Ама пък точно този ден, тя е с градския транспорт. Не, че има голяма значка в пик столичния трафик. 

Осъзнавам, че няма да мога да я дочакам. Трябва да свърша една работа. Слагам маска на устата и тръгвам да изследвам околността за тоалетна. Докато вървя, викам си, я да изпуша една. Опитвам се през маската, не става, ха! Явно мъглата ми замъгли мозъка. Дедуктивните, детективните, когнитивните и социалните ми умения са спаднали също, както и батерията на телефона ми.

Ама не щеш ли в мрака един светещ отрязък от пространството.

ТОАЛЕТНА! На входа й - пропускателен механизъм, който смътно ми шепти "Качи се на въртележката, нямаш избор! Не си в гората и "тоалет тепси", както казват турските трак драйвъри."

Разумно, казвам си.

Пропускателният режим включва машинка като в Метрото и едно възпълничко хлапе, което, оказва се, не си играе с машинката, а е там, за да помогне. Отракано, възпитано и любезно ми обяснява къде трябва да пусна 50-те си стотинки, че машината не връща ресто и, че тази точно машинка малко трудно приема каквито и да са стотинки. "За това, дайте, аз ще ги...".

За щастие разполагам с 1 брой от най-удачната монета, но съм напрегната от природната си нужда и липса на резервен ход.

Процедурата с пускане на монета - успешна! Ура!

Захождам в миниатюрното предверие предпазливо, докато си представям анимационни реклами на дезинфекционни препарати и поглеждам със следователско подозрение към едната врата и към другата.

Хлапето срамливо се подхилква: 

- Тази е по-добра! - казва мило.

Въздъхвам мислено и благославям пухкавото хлапе за неговата любезност.

Влизам мнооого внимателно. Знам ли какво ще ми падне на главата.

Оглеждам се. Правя бърз обзор на ситуацията:

- Дамско чанте с дълга дръжка + тоалетна дето е с дупка в земята.
- Дълга до пръстците зимна грейка.
- И, о, боже! Нима точно в този момент избрах да облека гащеризон!

Изобщо няма да навлизам в детайли, не бойте се, деца!

Но положението беше сложно! И тъкмо си мисля доволно, че се справих супер успешно, без да топна чантата си и други неща в нежелани субстанции, когато отново се изправям пред предизвикателството "пропускателен режим на обществена тоалетничка".

Нов обзор на ситуацията, впрягам всичките си усилия:

- Хлапето липсва.
- Механизмът не желае сам да се завърти. Започвам да тупам отгоре му. Това копче е само за заблуда. Друг подход?
- Оглеждам хората отвън. Продават зеленчуци, та се пилеят. Само един продавач е свободен и ме гледа с насмешка. Единственото, което помръдва у него е крайчето на устните му.
- Хм! Измервам височината на бариерата. Да мина отдолу - тцъ, няма да мога да стана после. Да мина отгоре - тцъ, рискувам трайно да увисна отгоре и онзи там ще ми покаже всичките си 32 зъба, а това ще е единственото му помръдване.

Ами?

Вече се виждам като арестант на обществената тоалетна, почти изгубила кураж, както като си загубих колата, зарита в снега... няколко пъти. Много съм забавна, мисля си. И съм много смела.

Абе... все ще дойде някой да ме спаси. И ей го - хлапето.

- Вижте, ще Ви покажа! - казва то и минава под бариерата!
- Но аз така няма да мога! - заявявам изумено.

Обаче се оказа, че хлапето иска да влезе в предверието, за да натисне на срещуположната стена едно копче.

И - та-да-да-дааа! Ох, бързо, ами сега ако се заключи докато мина, щото аз не бях подготвена за такъв развой...

Хаха, вървя и си се хиля. Зад маската, обаче. Вече знаех, че не мога да пуша през нея, но можех да си се хиля колкото искам, щастлива, че успях! Справих се и с това житейско предизвикателство! Аз съм направо герой!

Няма коментари:

Публикуване на коментар