3.
Минаха почти две години, откакто старият сър Арчибалд задряма в края на втората част от историята, и, изглежда, че тя заспа дълбоко, заедно с него. Две години, откакто за последен път ме посети тази симпатична досадница. Естествено, чак след като си бях легнала, и, клепките ми сладко натежаваха, а за голямо съжаление нямах компютър на разположение. Тогава госпоицата настояваше да стана и да бучкам клавиши през телефона, като тропаше с крак в такт 7/8 и тръскаше глава, докато прекрасните й къдрици съвсем се изправиха, но аз устоях на скандала и не записах нищо от това, което се беше случило.
Та, в този първи ден на февруари 2018 г., докато пиех кафето си, Фейсбук неочаквано изплю спомен за Маяна, а тя се възползва най-безапелационно от това и приседна с настоятелен укор в прелестните й очи, на дивана до мен.
Отворих уста за да кажа, евентуално: „Добро утро, драгоценна, къде бяхте до сега?“, но скандалът беше подготвян старателно цели 24 месеца, следователно, можете да си представите, колко виновно ми се стори кафето на вкус... Не се усетих кога отворих лаптопа и потънах в историята, която Мис Уичълдроб задиктува безжалостно.
***
Цяла сутрин слънчевите лъчи влошаваха настроението на госпоица Уичълдроб, докато най-после, облак с цвета на едновековната кожа на нейния годеник, не ги върза в торбата си, и, тогава, една сдържана усмивка заигра върху луничавото личице на прекрасната ни героиня. Тя, цялата отвратителна утрин, очакваше автомобилът на възлюбения да се появи на алеята, но от него нямаше дори и намек, тънък като английски хумор.
Точно, когато Маяна вече възнамеряваше да се качи на каретата си и да му вдигне първия грандиозен семеен скандал, пред вратата на разпадащия се замък, в който госпоицата имаше честта да живее, от както се помни, спря карета, покрита с черни дантели. Лъскави черни коне, риеха настилката, сякаш бяха главни археолози в Археологическите служби на графство Съфолк. Вратата на каретата се отвори с прискърбие, от което и най-жестокия убиец, би захлипал като бебе, нехранено поне от предния ден. От там се подаде един нос, чийто притежател, или се движеше с голямо закъснение след него, или, въпросният, не беше изрекъл нито една истина през живота си, в следствие на което, носът беше раснал като 100 годишна английска морава, която само бе поливана.
Мис Маяна ахна с леко преиграване и, тутакси хвърли поглед на нежната си ръка, с пръсти тънки и дълги, като спагети, където с неустоим чар се мъдреше годежният пръстен на сър Арчибалд. Погледът на нашата чаровна майсторка на скандалите, отхвръкна отново незабавно към прозореца, за да провери дали собственика на носа вече не го е последвал. И, о, Боже! Та, това беше самата Госпоица Арчибалд, сестра, на очевидно вече покойния годеник на мис Маяна Уичълдроб. Тя беше доста по-млада от покойния си брат, на има-няма 88 години, и, за разлика от него, бе жилава и злобна като кралска кобра. Под черното дантелено наметало, устните й почти не се виждаха, тъй като те, и без това, представляваха прекалено тънка стегната чертичка, с леко кривнати на долу краища. Госпоица Арчибалд се тресеше по стълбите като желирана торта, с решителност, която едва не накара мис Маяна да се строполи на пода от притеснение, нещо крайно нетипично за нейната скандализираща особа.
Икономът й вече отваряше вратата, макар от това движение почти да нямаше нужда, тъй като намерението на Госпоица Арчибалд да си върне наследения годежен пръстен, щеше, и без това, да я пробие, сякаш беше от хартия.
Без да губи ценно време, и без да обръща внимание на възръженията на иконома, мис Алчибалд, продължи по стълбите към покоите на мис Маяна Уичълдроб, докато тя самата се въртеше като петле-ветропоказател, в търсене на най-подходящото скривалище за годежния пръстен. Внезапно, в главата й, покрита с руси къдри и шапчица с перца, изплува като умряла риба, един детски спомен! Зад ламперията в десния ъгъл, до прозореца, на стаята, която на времето беше кабинет на нейния многоуважаван баща, веднъж, когато бе още малко момиченце, мис Маяна, без да иска, видя, как сър Уичълдроб, потъна в самата стена. Сега нямаше време за това, така че тя просто отбеляза с удивление този факт, след което пусна пръстена във вазата с пищни червени рози, поставена на малката масичка с позлатени крачка, до кушетката. Точно в мига, в който пръстенът, все още, си провираше между стъблата на розите, път към водата във вазата, носът на мис Арчибалд вече бе в стаята.
Мис Маяна разшири очите си, колкото й беше възможно, ахна високо и ясно, докато си припомняше уроците по припадане от детството си, и, с изящество се строполи на пода. Съгласно учебния материал, главата й трябваше да се строполи последна, с плавно движение върху лявата й ръка, като, при все това, беше нужно, да се пази прическата, шапчицата и перата върху нея, така че да останат в същия перфектен и моден вид.
Както и да е... След около 2 часа, вратите в замъка бяха съборили всичката мазилка около тях, докато мис Арчибалд с военна стъпка напускаше сцената, решена да съсипе инатливата годеница на покойния й брат, за това, че не върна пръстена. Но, пътьом, взе че и тя умря...
Очаквайте продължение!
Няма коментари:
Публикуване на коментар