Баба ми се казваше Екатерина.

Баба ми се казваше Екатерина. Мама на тате.

Когато умря, известно време си мислех, че ще се прероди в моето дете, което така и не се роди. И, ей така, тактично, деликатно, както си го правеше и приживе, ме наставлява и закриля. Това е начин да превъзмогваме по-лесно болката.

Една дълга скоба ще отворя по този случай. Така ми идва от вътре-то.

Преди много години на път за банката с платежни нареждания в ръце, срещнах мъничко коте. Дадох му троха от хамбургера, но то я погледна с пренебрежение, закова нокти в дънките ми и се изкачи на нивото на ръката ми, от която лъха на салам. Тутакси реших, че това е знак от съдбата, защото я намирам на път за банката, а е толкова упорита, че няма как да не се сдобие с любов. И защо не да е от мен и семейството ми.

Тогава живеехме у родителите на любимия. И там бях занесла коте. Казваше се Тигър. Нямаше как да занеса още едно, все пак съм снаха. Така че новонамереното коте се озова у моите родители.

- Ааа, не! – отсече мама. А после 17 години Маша спа в краката й.

Когато Маша умря мама я виждаше във всяко коте с подобна украса и викаше по нищо неподозиращите котета „Машааа! Машааа, ела, Машенка!“. Видя я дори в една тъмночервена роза, която учудващо дълго беше красива. Когато човек обича, може да види любовта във всяко нещо. Когато страда – също.

Затварям дългата скоба.

Та, по подобен начин и аз преживях смъртта на баба ми Екатерина, на която казваха Тинка, кой знае защо.

Някак в нейна чест, аз много държа на това първо „Е“ в името ми. „Е“ е съществуване, сила, сегашност.

Баба беше блага жена. Много хубава дума за нея. Точна. Беше дребна, но жилава. Ходеше със забрадка върху къдравите си коси. Ръцете й бяха загрубели от селски труд. Избърсваше ги в престилката и хващаше лицето ми, за да го обсипе с целувки. И аз този прекрасен поздрав с детското си сърчице го чувствах!

Баба много работеше. Истински селски човек. И как намираше време, за да ни обича! Обичаше ни, както се е обичало някога. Както и сега се обича, но малко по-приглушено, по-притихнало сред шума на новия свят.

Помня разходките с нея ей нагоре, по баража, по дигите, под крушата, при шума на рекичката край село. Хубав, топъл спомен, като мирис на кекс и истински домати.

Света Екатерина. Баба ми.