История без край

Тази година лятото беше нетърпеливо. Дойде още през юни и стовари най-жежките си юмруци върху бедните граждани. Всичко се изпокри, доколкото беше възможно светът да спре да се върти. А останалите притичваха под сенките на кестените, доколкото бе възможно да се тича в сгъстеното върху асфалта слънце. 

Генчо стана рано и, за да не сгрешим в преценката си нека кажем, че за него "рано" бе 5 сутринта. 

Мина също стана рано, но за нея това бе 10 предиобед. Засега те дори не подозираха един за друг, макар да живееха от години в съседни блокове. 

Генчо бе станал немърлив. Малкият апартамент вонеше и всякакви боклуци покриваха повърхностите в него. Всяка седмица, тъкмо преди да зловонието да обхване целия блок, идваше една женица да почисти и освежи въздуха. Но тъкмо днес тя нямаше да дойде. Той знаеше, че е тежко болна и вече няма сили да му помага. Така, че Генчо реши, че трябва да се справи сам. 

Той си сипа чаша бира вместо кафе и запали цигара. Огледа се. За миг се почувства толкова самотен и нещастен, че гърбицата му сякаш се изду още повече. Затова той си наля втора чаша бира и си запали втора цигара. Не. Нямаше да чисти днес. Какъв е смисълът? Не му се живееше вече. Ей сегинка ще легне и ще заспи вечния си сън. 

Всеки ден от 95-тата си година той чакаше смъртта да дойде и да го прегърне като стар приятел, по случайност останал жив и той до тази възраст. Но тя не идваше и на следващия ден той с облекчение отронваше нечута от никой въздишка . Защото - хайде най-после да си признаем, на кого му се отиваше някъде. Тогава той включваше телевизора и вдигаше звука до последната степен, вложена от производителя му преди около 30 години. 

Да, Генчо нито чуваше, нито виждаше добре вече. Но, все пак, шумът му създаваше измамното чувство, че е сред хора. Добри, лоши, млади, стари - хора. Напрягаше слух, за да чуе новините. Да знае как се развива светът. А там, където не можеше да чуе, въображението му доизмисляше новото време, в което той уж живееше, но всъщност - не. Когато електронният часовник, който внучката му купи преди отново да замине към своя си живот, показа своето неоново 7, Генчо взе решително бастуна и излезе на разходка. 

Вече бе свикнал, че горната половина на тялото му се движеше успоредно на земята. Там той можеше да види само крака и животни. Но с крака не можеше да разговаря, затова говореше с кучетата. Единствено в този момент от деня той можеше да усети гласа си. Не чрез звук, но чрез една прокашляща вибрация, която му действаше успокояващо и радваше косматите му приятели в квартала. Той купи кренвирш за кучето пред магазина, бира и хляб. Взе яйца, чушки и салам. И преди да беше станало 8 и Слънцето отново да нападне света, понесе гърбицата си обратно към дома. 

Мина, от своя страна, също бе изнемощяла и сама, макар и само на 20. Търде рано остана сирак, при това отглеждайки и последния си родител на смъртното му легло. Без пари и без надежда, Мина нямаше шанс да продължи да учи. Приятелите я изоставиха, всички я изоставиха. И тя най-после се тръшна с тежка депресия. 

Тази нощ Мина не се прибра. Трябваха й пари за бира. Трябваше да продаде нещо. И какво друго би могла да продаде, освен тялото си. Застана до денонощния магазин и се моли. Но не на Бог, а на момчета и мъже. Най-после купи голямо шише бира и потъна в замъгления си свят на неудобна пейка в парка пред Гимназията.

Беше 10 предиобед. Жегата напъпли върху тялото й. Всичко я болеше. Тя почувства смъртоносна жажда и отвори едното си око, а после рязко го затвори отново. 

Тогава Мина усети присъствие. Беше кучешки език. Тя инстинктивно се погнуси и рязко се изправи. Зави й се свят, причерня й за миг. И внезапно обонянието й беше погалено от миризмата на кренвирш. Отвори наполовина очи и се огледа през мрежата на миглите си. До нея в края на пейката седеше старец и белеше един кренвирш. После той го раздели на две. Подаде половината на кучето, а другата половина подаде на Мина. 

Тя озадачено го изгледа с вече широко отворените си зелени очи. Дългите й мигли над тях, засенчваха цялото й красиво, но изтерзано лице с отпечатаните върху него дъски на пейката. Протегна бавно ръка, взе кренвирша и го изяде с настървение, което дори кучето не успя да покаже. 

После Генчо рече: 

- Хайде! Вече е горещо. Не можем да останем тук. Ела! Искам да почистиш у дома, а аз ще те нахраня и напоя. Става ли? 

Те станаха от пейката мълчешком. Мина го оглеждаше с любопитство. Посегна да го подхване, за да му помогне да върви. Но той се засмя тихо и се дръпна. Нямаше нужда. Справя се сам. 

От този ден нататък всичко се промени и за двама им.

Мина пазаруваше, готвеше, чистеше, переше. А Генчо я хранеше и й купуваше всичко най-нужно, доколкото пенсията му позволяваше. 

Две самотни души най-неочаквано бяха свързали живота си, всеки от тях, наричайки другия свой спасител. Помежду им се настани отдавна непреживявано искрено чувство, което те не изпитваха нужда да формулират. 

Една сутрин тя откри безжизненото му тяло с тиха усмивка върху бледите му устни. Прегърна го и заплака. Отново бе сама и в безпътица. 

На възглавницата до него през мъглата на мокрите си очи внезапно тя съзря две писма. Едното с голям крив надпис "Мина", а другото до неговата внучка и единствен наследник. 

Но нека оставим това на въображението на читателя. Дали краят е щастлив или е тъжен. Или това всъщност не е край. Дали любовта и красотата в човешките взаимоотношения ще спасят света, или самотата и отчаянието ще го потопят. Дали утре ще завали или Слънцето все така тежко ще стъпва по улиците на града, разтапяйки летните ни обувки... 

Краят или безкраят на историята е продължение на теб самия, уважаеми читателю! Какво виждаш, когато погледнеш във водите на езерото?