Уютите в смеха й

     Ключът се завъртя високомерно и масивната врата ги подкани да влязат. Къщата не беше нито голяма, нито малка, а от светлината в нея боляха очи. 

       Да се каже, че Райа не харесваше тези къщи бе слабо. Може би имаше хора, които са щастливи в тях, но вероятно беше по единствения им познат начин - някак изчислено с компютър, договорено с клаузи и електронно подписано. 

     Когато влизаше в тези къщи със свои потенциални клиенти в съзнанието й всеки път изникваше образът на бившия й шеф. Тя го видя само два пъти за няколкото години работа като брокер в неговите фирми – на второто интервю, когато постъпваше и съвсем случайно, когато напускаше офис сградата му за последен път. Усмивката му, с нейните твърде бели и подравнени зъби не променяше абсолютно нищо в хладното му излъчване. А погледът над нея напомняше звук от счупване на кристална ваза, изпусната от високите етажи на корпоративната сграда. Прекалено изгладеният панталон, скъпите вратовръзки и часовници, идеално оформената му коса и нокти – цялата тази стерилност и студ я караше да изтръпва.

     

     Момичето не спираше да чурулика като цветно петно сред белотата на къщата.

     - Но, скъпи, любов моя, твърде бяло е, твърде модерно! Виж само! Ако преместя тази статуетка и къщата ще се разпадне.

   - Какво искаш да кажеш? Това е стабилно строителство. Уверявам те, няма да се срути от преместването на статуетка. Страхотна е!

     Младата жена отпусна рамене и погледна над очилата си към тавана.

     Приседнала на края на кремавия диван, Райа се чувстваше сякаш наблюдава всичко това от далечен бинокъл. Нямаше нищо обикновено в това момиче. Пъстрите дрехи, жестове и мимики, рошавата й коса, бижутата, сандалите – всичко говореше, че това момиче е артист. Дори гласът и начинът на изразяване бяха необикновени. Райа се усмихна. Това момиче търси някоя от  н е й н и т е  къщи! От онези, които си умираше да продава. На хора, които умеят да са натурално щастливи в тях.

     Райа не я очакваше. Изобщо не си представяше, че Никола Карапетров има до себе си тази цветна вихрушка. Напереният софтуерен инженер със сини очи, чийто чаркове чуваш как непрестанно изчисляват нещо, цъкат с високомерието на старинните стенни часовници и в същото време хладнокръвно пресмятат нули и единици – той чудесно пасваше на къщи като тази, но никак не беше в синхрон с подобна жена.

      Ако знаеше, само да знаеше... Щеше да ги заведе направо в наследствената къща на братовчед си - близо до река Чая, почти извън Асеновград. Независимо от подробните  изисквания на младежа, които ги доведоха в модерния студ тук.

    Тя искаше да продава точно този вид къщи - уютни като хората, които ги купуват. Къщи, които дишат. Къщи, които разказват.

    Но светът не беше устроен така. Все пак тя беше щастлива, че се осмели да напусне корпоративния свят на недвижимите имоти в големия град. Беше й изключително неприятно да признае, че това, което научи в онзи многоетажен ковчег, всъщност й бе полезно до голяма степен. Но не можеше да преглътне всички отвратителни манипулативни практики, които използваха онези амбициозни софийски брокерчета, бившите й колеги.

     Не! Не искаше да го прави, не искаше да се мрази. Понякога й се струваше, че е родена на тази планета по чиста случайност, поради някакъв нелеп инцидент.

     Клиентите й се бяха умълчали и тихо разглеждаха детайли от вътрешния дизайн на модерната къща – екстравагантните вази, подредени по височина; мекото осветление зад картината в стенната ниша, раздвижените тавани и килими в различни нюанси на бялото; излишеството от обособени кътове за почивка; модернистичните стоящи лампи, които не знаеш как да включиш.

     Тогава, съвсем ненадейно, Райа чу мислите си. Гласът й прозвуча като късане на хартия в читалнята на библиотека.

     - Какво ви събра?

     Младата двойка се спогледа, а после четирите им очи пропълзяха по луничавото й лице.

     - В смисъл? – попита Никола.

     - Какво ни е събрало, се чуди жената. Просто попита.. – поясни му момичето.

     - Ами... един съвместен проект. – каза бързо Никола.

     - Не го слушайте – разсмя се цветната млада дама. – Събра ни Стария град. И после един концерт на Найт Уиш в Амфитеатъра. И една изложба. – тя се смееше. Смееше се и стерилността на модерната къща се размазваше като акварелни бои.

     Райа се усмихна неловко и насочи вниманието им към втория етаж.

- ... две спални и две бани. Едната баня е самостоятелна, прилежаща към основната спалня, а другата е в коридорчето преди втората спалня, която може да ползвате за детска стая. Над коридора имате стъклен покрив, който, освен топлина и светлина, нощем внася и по малко звезди. Не е ли страхотно?...

        След което отново потъна в себе си. Днес беше така. 

     Но скоро след това, внезапно мислите й се разпръснаха като подплашени котета, когато момичето спря да шепти на Никола и извика:

       - Господи! Лошо ми стана... Ужасна съм! – тя се преви на две и подпря гривните си над коленете.

   - Какво ти стана, бе мило? Добре ли си? – в гласа на софтуерния инженер прокънтяха премалелите му крака. Той се приведе над нея, докато трескаво отключваше телефона си.

    - Мишеее, забравих кучето! – тя се изправи и заобикаля в кръг, а полата й на червени божури запламтя между краката й като огън в центъра на основната спалня, цялата в бяло.

     - Е, Детелино! Изкара ми акъла, бе момиче! И къде го забрави? Не е ли в квартирата?

     - Ами... ти нали от паркинга на хипермаркета ме взе.

     - Е?

     - Ами...бях го вързала на онези тръби там до пазарските колички, докато бях вътре, и ти звънна, и се разбързах... Трябва да отиваме, мише, да тръгваме, скъпи! О, божкеее, саминко го зарязах там. Ще ми го вземе някой, побързай! 

     

     Райа отстъпи назад и заслиза по стълбите. За миг и тя се беше притеснила, а после едва удържаше смеха си и вибрациите от потискането му гъделичкаха корема й. Свеж повей я погали, докато Детелина минаваше забързано покрай нея и сдъвкаваше думи на извинение. Миг преди да потънат в колата си, Райа пое въздух и бързо каза:

     - Имам тази къща!

     - Моля? – попита Детелина.

     - Имам къщата, която Вие търсите, Детелина!

     - А, да! Добре. Ще се чуем по-късно. Моля Ви, извинете ни още веднъж. Но така или иначе тази не е нашата.

     - Така ли? – попита озадачено Никола Карапетров.

     Райа внимателно затвори навсякъде, пусна охранителната система и заключи отвън. Качи се на колата и отиде да нагледа къщата на баба Пепа.

     Река Чая се носеше тромаво сякаш някой я караше насила да тече. Старите дървета разгорещено спореха с вятъра. Райа премести резето и влезе в двора. Тук-там бяха оцелели рози и невенчета. Плочките по пътеката бяха потънали в зелен размисъл. Тя вдиша дълбоко и с бодра стъпка се отправи към основната къща. Преди да влезе дръпна провисналите дървени кепенци от прозорците и обра паяжините с една тъжна метла. После отвори вратата на приземния етаж и отвътре я блъсна миризма на буркани с консервирани спомени. След това отвори и прозорците и се зае да почисти. Можеше да стане прекрасно тук.

     Братовчед й беше далеч в корпоративна Америка. Той просто искаше да се оттърве от всичко, което го свързва с родината. Така или иначе той никога нямаше да подхожда на тази къща.

     Скоро Райа и Детелина станаха близки. Толкова близки, че светът се промени, а къщата на баба Пепа започна да трупа нови спомени за разказване.

     - Кое ни събра? – питаше Детелина. И хиляди уюти в смеха й уверяваха Райа, че е родена на точната планета.