Къщата на Камелия

Небето беше приклекнало ниско над къщата, сякаш всеки момент щеше да стовари отгоре й сивите си телеса. Бурени и боклуци от най-различно естество превземаха дори и спомените за градина на това място, в предния двор на изоставения дом на Камелия.

Всичките й наследници се бяха пръснали по света – кои вече поостарели и закотвили се някъде далече, кои тепърва бързащи да превзимат света. Никой не си спомняше за нея – добрата старица, отгледала четири деца и 11 внука. Кръвта й избледняваше във вените на нейните правнуци и праправнуци. Никой от тях не се интересуваше от своята наследствена линия чак толкова назад във времето. Никой не виждаше причина да отворят този сандък, обрасъл в паяжини и диви цветя под пробития покрив.

Никой, освен четвъртата Камелия.

- Но, мамо! Как може да не знаеш това?

- Откъде е дядото на баба ми и неговата жена?!

- Да! Ние не сме тукашни, нали? От някъде идваме!

- Всеки идва отнякъде, мила моя! Така е устроен светът. Защо е толкова важно да се върнеш толкова назад?

- Ами… Има един гамен в училище… Баща му казал, че сигурно сме някъде от Източните Балкани. Не знам защо е казал това, обаче Джордж ми го каза сякаш е някаква обида. Той все се заяжда с мен, не разбирам защо.

Лина погледна дъщеря си с лека загадъчна усмивка. Кога порасна и това дете! Камелия беше тъмнокоса и синеока, с високи скули и плътни устни. Беше най-красивото от трите й деца, умна, упорита и чепата като покойната й баба, която също носеше името Камелия. Лина се вгледа в очите на дъщеря си и потъна в размисъл. Колко ли Камелии е имало в рода ни? Кога ли е започнало това име да се промъква през рода …

Водеха подобен разговор вече за пореден път, но досега дъщеря й не бе споменала причината да се интересува толкова от родословното си дърво. Изглежда нямаше да миряса.

И ето ги днес. Похарчиха доста средства, които никак не бяха излишни. Но – ето ги – прелетяха океана, прелетяха Европа и най -после се озоваха в това изоставено българско селце. Бяха минали две години, откакто проведоха онзи последен разговор, след който Лина взе решение да поеме на пътешествие назад във времето, поне докато стигне до първата Камелия в рода им.

Двете стояха прави с отпуснати рамене и се взираха в шубраците, през които надничаше покрива на рушащата се къща. Преминавала от наследник на наследници, на още наследници, по фасадата й личаха следи като следите в стъблото на дърво, от които можеш да четеш годините му. Някой е започвал нещо, друг го е довършвал, докато накрая всички се отказали да поправят старото и тръгнали да строят ново.

- Ето! Това е! Къщата на първата Камелия! Доволна ли си? – попита Лина без да отмества поглед от крайчеца на един ослепял прозорец, който виждаше през високите треви.

- Тук може да има змии … - пророни Камелия едва чуто в отговор.

- Да, може. Какво ще правим сега?

- Не зная. Да останем и да разберем каква е била?

Лина наведе глава към дъщеря си. В очите й се четеше умора и отчаяние. Защо изобщо се хвана на въдицата! Какво очакваше да произлезе от всичко това! Нима не знаеше още тогава, че това пътешествие край няма да има.

- Леле, мале! – избоботи мъжки глас зад гърба им. И двете се обърнаха. Цялото семейство стояха зад тях. Изглеждаха потресени и в същото време отегчени от безкрайните нестандартни идеи на сестра им.

- Лина, Камелия, хайде! Да тръгваме вече! Ако тръгнем сега, ще можем да поплуваме в морето надвечер. В хотела вече ни очакват.

Но Камелия вече тичаше напред през бурени и храсти. Когато я настигнаха, тя вече бе успяла да се пореже на ръждивата заключалка на голям сандък. Изглеждаше по-стар и от къщата. Бяха запазили част от вещите й! Невероятно! Имаше стари смартфони, лаптоп, разни странни инструменти и игли. И една фигура. Сякаш е било котка. Проядена от молци, без едно око, без опашка и необходимия брой крайници. По-късно разбраха, че първата Камелия е създавала скулптури от вълна, а това, което намериха в сандъка е била любимата й котка, заради която е започнала да се занимава с това.

Почивката на Черно море се оказа вълшебна. Всичко беше прекрасно – плажовете, хотела, природата наоколо! Всичко! Само едно нещо беше голям проблем – непрестанното мрънкане на Камелия! Новата й идея бе да придобият имота от другите наследници и да го възстановят. Защото тя, видите ли, остава тук. Ще живее в България! Ще научи езика, ще завърши тукашен университет и ще създаде семейство в точно тази къща! Никой не искаше да я слуша вече, дори и майка й, която обикновено беше най-податлива на упорството на дъщеря си.

Но Камелия знаеше как да постига желанията си, наричаше го „слушам сърцето си“. От малка си беше такава. И сега, вече на 16 г. не само, че продължаваше да прави това, а беше станала още по-неотклонна.

В крайна сметка не завърши български университет. Върна се със семейството си в Щатите. Учеше биотехнологии и български език едновременно, което си беше огромно предизвикателство. Свърза се с много българи, за да упражнява езика и се сприятели с някои от тях. Сприятели се толкова, че дори се омъжи за един от тях.

Къщата на първата Камелия вече бе едно малко красиво имение, из което тичаха няколко котки,  кучета и малки деца. Петата Камелия бе най-голямото, вече на 14. Един ден тя каза на баба си:

- Бабо, искам да видя къде е живяла твоята майка! Искам да опозная Америка. Разкажи ми…

Така петата Камелия замина за САЩ и повече не се завърна.