Приказка за света

                 Имало едно време старец с мнооого дълги мустаци. Толкова дълги, че, докато се храни трябвало да ги увива на врата. А, тъй като от възрастта вече ходел приведен, скоро те щели толкова да пораснат, че да започне да се спъва в тях. За сметка на мустаците, по главата му не бил останал дори и един косъм и лятото трябвало да носи шапка. Каубойска шапка, която внукът му донесъл от  Тексас, където бил на ексурзия. Изглеждал потаен и сърдит, но всички знаели, че е добър човек.

В съседното село пък, имало девойка. Лятото тревата издъхвала под стъпките й, но изсъхвала и реколтата. Затова й забранили да ходи на полето. Но зимата, когато чешмите замръзвали, девойката ходела боса и топяла сняг, за да утоли жаждата на съселяните си.

И така, веднъж двамата странни селяни случайно се срещнали на пътя между двете села.

Зимата нахлула рано и отдавна била затрупала магарешките фъшкии по междуселския път. Втурнала се като бяс наоколо и затрупала дори къщите на селяните до самите им покриви. Била много гневна и никой не знаел с какво са я обидили.

Но между двете села течал активен търговски обмен, защото тази година и лятото не било на кеф. В нивите на едното село изгоряла царевицата, в нивите на другото житото се разболяло,  прасетата били преждевременно опечени от жегите и мазнините им се стопили, а козите били толкова отегчени, че не давали мляко, даже и когато им говорят гальовно.

Затова дядо Елен трябвало да иде за брашно в Хлябово, а Родопа вървяла по пътя да топи сняг, за да може да се минава по него до нейното село Царевичина.

Магарето на дядо Елен настъпвало мустаците му при всяка стъпка с предните си копита и Родопа издалеч чувала в тишината едно ритмично "Ох".

- Сполай ти, Родопо! Чувал съм за тебе, дето топиш сняг със стъпките си.

- Сполай ти, дядо Елене! И аз съм чувала за тебе, ама какво работят мустаците ти, та даваш на магарето ти да ги стъпи. И къде ти е каубойската шапка?

 

***

Междувременно на десетки километри в големия, колкото четири села град, някаква болест натръшкала всички работници. Добре било, че натръшкала и всички разбойници, но и да не било така, те нямало да има какво да крадат, защото фабриките затворили. Гражданите огладнели, защото селяните не им донесли нищо на есен. И започнали да се карат. Но кой да ги разтърве, като лятоска Кметът започнал да си строи ферма в края на града и нямало с какво да плати на полицая. Църквите се напълнили с народ, но попът бил сърдит, защото гражданите само идвали да се молят и нищо не му носели. А учителите се пропили от немотия и вече им било все едно за какво става въпрос, по който и да е предмет. Лекарят все още пишел рецепти с лявата си ръка, защото дясната измръзнала, но рецептите прогнивали и пожълтявали в джобовете на гражданите, защото за лекарствато трябвало да се пътува няколко дни. Обаче кой да впрегне каруца, като конете брояли един на друг ребрата си и се научили да правят като катърите - отказвали да работят.

Всичко било напълно отчайващо и само им останало да чакат дядо Боже да ги събере по списък, а после да ги натовари и запрати на съперника си в някой адски казан. Пътищата за надеждата били затрупани от сняг и никой не можел да види нейните кълнове.

Но надежда имало. Тя покълвала някъде между Хлябово и Царевичина, по един съвсем необичаен начин. Казват, природата си намирала начин.

 

***

Единственото общо между Родопа и дядо Елен било, че имали странности и, че въпреки тях или може би заради тях, съселяните им ги обичали.

Девойката мързелувала цяло лято, но зимата се трудела неуморно зарад всички. А дядо Елен в мустаците си отглеждал семена. Така и отговорил на девойката, когато тя го попитала какво работят мустаците му.

- Имам малко жито, малко боб, малко леща и билки, а има и малко пъдпъдъчи яйца. Ето, виж! - И дядо Елен подхванал горния слой на левия си мустак, изохкал тихичко, докато го измъкне изпод копитото на магарето и разкрил пред Родопа самата пролет.

- За шапката ми лятоска е студено. Но в нея отглеждам малките пъдпъдъчета, дето се люпят в мустаците ми.

Внезапно очите му замръзнали, защото осъзнал, че за първи път разкрива тайната си. Открай време най-бедните селяни идвали при него и го молели за семенца. Давал на всички по малко. И за себе си оставял. Те се чудели от къде ги взима, но накрая приели, че той е дарен от Бога с вълшебни способности. Сега за първи път на глас разказал какво работят мустаците му, без дори да се  усети.

Родопа се уплашила от побелелите му очи и скочила на магарето да го стопли с краката си. След малко дядо Елен отново заговорил.

- Я ми кажи, моме, ти да нямаш и друга дарба? Как ме накара да кажа тайната си?

- Имам, дядо Елене. Без да искам карам хората да говорят истината. За това у наше село много не върви търговията, за това и нямаме полицай. Но това не е съвсем дарба, а проклятие, защото заради истината съселяните ми често се гледат накриво.

Усмихнал се дядо Елен. Никога преди не беше срещал такава странна девойка. Момците сигурно я избягват и не разбират колко е специална. Но той също бил специален, така че той предложил да обединят способностите си, за да помогнат на селяните да преживеят тази ужасна зима. Точно на това място, където се срещнали те събрали съселяните си, вдигнали голяма плевня и я покрили кой с каквото имал в къщи. Там Родопа топяла снега и стопляла замръзналата почва, а дядо Елен посявал семената си, които зараснали като луди. Пораснали и пъдпъдъците в шапката му и снесли още яйца. Скоро на това място започнали да прииждат хора от близо и далеч, заедно с последните си запаси от семена и животни. Родопа пазела продукцията като разкривала всички намерения за кражби, топяла сняг за поливане и внимателно стопляла пръстта. Дядо Елен управлявал мъдро новата зимна ферма, като накарал селяните да направят прозорци в тавана и да донесат всичките си огледала, така че слънцето да се отразява в тях.

След две седмици имало храна и работа за всички.

Така младото и старото обединили усилия и спасили своите съселяни.

Дочули гражданите и кметът проводил шпиони, да разберат какво не е наред. После измислил нов данък и издал заповед. Който ползвал магия, за да отглежда животни, плодове и зеленчуци през зимата трябвало да плати данък Магия и да предаде цялата продукция на Кмета, за да я разпредели справедливо между всички. Оживили се гражданите, развълнували се и заразмахвали пръст срещу престъпниците на закона.

Пристигнал градския полицай в Обединено и, тъй като Дядо Елен и Родопа отказали да се подчинят, той взел, че ги арестувал. После дошли градските учители и направили ревизия, установили голяма нередност и обявили, че продукцията подлежи на конфискация. Нямало да им се разпредели нищо, защото отказали доброволно да се подчинят на кметската заповед.

Помръкнали селяните от Обединено, както и от Царевичина и Хлябово. Помръкнал дядо Елен. И Родопа потъмняла. И зачакали пролетта с молитви.

Но след още две седмици гражданите изяли всичко и всичко се върнало. Върнала се болестта, върнали се скандалите, учителите се пропили отново, лекарят спрял да пише рецепти, полицаят се самоубил, защото Кметът му обещал повече ядене, но не му го дал. Само Кметът бил в цветущо здраве.

 

***

Минали още две седмици и гражданите си спомнили за село Обединено. Отишли да се молят там на селяните да произведат нова продукция и обещали да ги пазят от Кмета.

Селяните имали добри сърца и с помощта на гражданите и съселяните и вдигнали отново зимната ферма. Не спали, не яли, но произвели храна.

И ето, че Кметът и той огладнял. Но вместо да се моли, извикал трима гладни цигани, нахранил ги добре и ги назначил за полицаи.

После всичко се повтаряло, докато един ден дошла пролетта.

 

* * *

 

Разлистило се всичко, родило се, запяло. Вдигали се сватби и всякакви веселби. Зараждали се деца. Изглежда животът се завърнал с пълна сила по целия свят. По полето се носела весела глъч и всички забравили за трудностите, простили си и се върнали в своята стара житейска река. Болестта в града изчезнала, фабриките отворили врати и за всички имало всичко. Кметът тихомълком достроил фермата си и хазната изтънявала съвсем, но, докато животът си течал на пълни обороти нищо от това не можело да бъде забелязано.

Но дошло отново лятото и всичко изсъхнало.

Тогава, съвсем неочаквано, дядо Боже напълнил една торба с дълги мустаци и кокали и прибрал дядо Елен при себе си. Мъката, стоварила се върху гърбовете на  селяните била непосилна. И там някъде, в средата на гробищата, селяните забелязали, че едно тънко сливово дръвче започнало да се разлиства, напоено от сълзите им.

Забродили селяните по полята с пожълтяла реколта и заплакали. Дядо Елен дори със смъртта си пак им помагал.

Междувременно в града настъпила неутолима жажда. Жажда за вода, жажда за саморазправи и мъст и жажда за нов управник. Сухото лято било на път да срине така добре устроения кметски живот.

Излязъл той пред съгражданите си и рекъл:

- Вие тук умирате от жажда, а селяните хабят сълзите си да поливат реколта! Да отидем и да им вземем реката от сълзи! Ще построим диги, бентове и каквото трябва и ще докараме реката им тук.

Насреща му, обаче, покачил се на раменете на съгражданите си, за да се вижда и чува, излязъл младеж. Очите му така горяли, че градът пресъхнал още повече.

- Кмете – изревал той – водиш ни от ден до пладне. Ако взимаш реките им от сълзи какво ще ядем зимъска? Искаш реките им, за да напоиш твоята плевня, а нас пак ще оставиш жадни и гладни.

Обърнал се той към тълпата и изръмжал като мечка стръвница:

- Да затворим кмета, съграждани! Да изберем друг!

Всички в едиин глас ревнали и жаждата им съборила кметсктата ферма. Но пак останала там да ги мори.

Видял се в чудо младежът, новият кмет. Какво да стори?

Тогава му хрумнало, че ако не може да спаси всички, поне трябва да спаси себе си.

И ето, че отново историята започнала да се повтаря.

 

* * *

Така вървял животът. Пролетта сменяла зимата, лятото – пролетта. Мъката по света не стихвала никога. Кметовете строяли собствени ферми и взимали всичко от измъчените селяни.

Гладът и жаждата убивали, но и калявали хората. Те започнали да издържат повече на мъките си, станали сурови. Но и свирепи. Любовта отстъпила мястото си на механичното създаване на деца. Децата били учени, че селяните са там, за да им служат и че властта е там, за да им помага да взимат всичко. Светът станал едно много грозно място.

Гражданите станали свирепи, но селяните ставали все по-силни и мъдри.

Докато един ден, насред цялата тази пустош, в една селска майчина утроба се заразвил зародиш. Като минали няколко месеца, майката усещала, че нещо там е различно. Бебето в корема й я наранявало, без съмнение неволно. Тя чувствала огромната му сила. И на есен, когато листата на дърветата си вдигали от непрестанен вятър, когато слънцето прибрало дисагите си и се затворило зад купчина от облаци, от тази майчина утроба се родило не какво да е бебе, а лъв! Косата му, гъста и рижа, издавала огнен плам. Очите му, малко тъжни, но мощни, излъчвали увереност и мъдрост. А тялото му, набраздено от мускули, предизвиквало тътен при всяка крачка по бедната земя.

Тук свършва приказката, но не и историята. Дали, защото един добър свят не е интересен за разказване. Или, защото е достатъчно силен, за да повдига клепачите на мечките през зимата, за които това е един естествен процес. Дали светът трябва да разчита на случайността, дали трябва да разчита на мъката, дали приказката за любовта и човечността трябва да е една друга приказка. Дали трябва да е приказка или трябва да се чете между редовете. Преценете сами. Аз не знам, аз просто разказвам истории.