Понякога той се заслушваше как дрънчат перлите по роклята й. В този звук той виждаше цял един прекрасен свят. Можеше да почувства негата й и тихата й страст. Сякаш бе дошла на този свят съвсем за малко и спокойно изчакваше следващия влак.
Сутрин, на надвесената над плажа просторна веранда, Камелия сядаше до каменния зид и се заглеждаше в хоризонта. Там нямаше нищо друго, освен спокойното море, еднообразно и отегчително като разтеглена до неузнаваемост минута. Но той бе сигурен, че в очите й, които сякаш нямаха собствен цвят, плуваше една платноходка без водач. В моменти като този той не смееше да я докосне. Страхуваше се. Сякаш тя беше огледален образ в езерни води, който мигом ще се разпилее в малки цветни вълнички и ще се разтвори, заключен в безкрая.
Лакътят й, подпрян деликатно на топлия камък, извитата й като залив снага, преплетените й стройни крака с разпиляна по тях ефирна рокля, всичко в нея го караше да немее и тръпне като далечна звезда, слаба и непостоянна в светлината си.
Понякога той се смаляваше до много малко човече и се изкачваше по ханша й с бодра крачка. Там спираше за миг и после се спускаше към талията й като по пързалка. Но най-изморен се чувстваше, когато се разхождаше по шията й. Толкова безбрежна и бяла, подобно на пустиня, в която си готов да умреш - жаден, изнурен и предал се.
А после идваше момент, той се потапяше в малките езерца в основата на гръбнака й. Отмаряше там, в тази планинска ваканция, а после нямаше нищо. Нищо. Нямаше свят. Нямаше чувства. Само празнота.
Единственото, което му говореше с ясен глас зад винаги спокойното й лице, бяха косите й. Дали днес те са чупливи и завиват загадъчно с крайчетата си, или са разпилени като спалнята им сутрин. Дали пък този ден всеки косъм е намерил съвършеното си място, единствено възможно в цялата вселена, обуздан в прилежния кок на тила й. Дали ги отмята рязко, или плавно. О, да. Той се беше научил да чете косите й. Дори едно мускулче да не трепва около красивите й устни, той знаеше на къде биха завили те. Но не знаеше после какво да прави с тази информация. Тя се оказваше безполезна, излишна и тежка за сетивата му.
И всеки ден, всеки следващ ден, всичко се повтаряше със същата сила. Нито повече, нито по-малко. Толкова безумно беше нейното съвършенство в очите му, че у него постепенно се зароди странно желание. Той отчаяно искаше да бъде нея. Искаше да чуе бледата й кръв отвътре. Да усети фината й кожа по себе си. Да погледне през очите й без собствен цвят и да си вземе, който цвят поиска. Да преглади косата с отпусната китка или да я отметне нервно с ръка през лицето си. Да види онази несъществуваща платноходка. Да види себе си през нейния поглед. Наистина ли той е толкова незначителен?
После той, в представите си нея, започна все по-често да ходи на скалата до вилата им. Облечена с бялата рокля с перлите в диплите. С небрежно събрана коса, която се спускаше като водопад по едното му рамо. С тъничката гривна на елегантния глезен. Изправена. Мълчалива. Но този път с поглед, зареян във водите под нея. Под него. Гледаше се, едновременно отвътре и отвън, и изпитваше някакъв болезнен недостиг. Необикновено чувство, през което океанът го зовеше с дълбините си. Зовеше нея. А тя, това беше той. Чуваше гласа й, гласа си, докато шепнеше плахо името й. Името си. Камелия. Камелия. После чуваше гласа на океана да приглася с басов тембър и грубо да разбърква буквите. Калемия. Лакемия. Миялека. Якаелим.
И започна да се гневи.
Той разбра - от тази лудост нямаше връщане. Овладя го страх. Завзе го несразим ужас. После омраза. Първо мразеше нея като себе си. После себе си като нея. После себе си като себе си... Чувстваше тази омраза почти физически. Като счупен крак, като прекършено гърло. Като вой на кръвта.
И така, той бавно и постепенно започна да желае смъртта й.
Няма коментари:
Публикуване на коментар