А къщата не спира да приказва.

Току ноктенца по ламината тропат, или някое пукване, тупване, тропане. Сякаш неволно съм я затворила в гардероба или тъкмо слиза от кухненската маса. Втурвам се да затворя входната врата или поглеждам под шезлонга на терасата преди да я затворя. Непрекъснато я търся в нейните тайни  места, да не би да ми се сърди нещо. Но тя толкова скришно местенце намери... Вече никой не би могъл да я открие. Не и, докато не отвори сейфа в сърцето ми.

Сутрин първата ми работа отпадна. Но аз продължавам, тътря сънено крака, като магарето, което си знае  пътя. Обаче там чинийки вече няма. Прибрах ги да не ми бодат сърцето.

И светлосенките номера ми играят. А това са само моите чехли. И течението покрай краката ми. Но само вятър някакъв минава.

Гледам там онази празнина, където беше тоалетна. Ами празнина си е. Като цялата ми приказлива къща. То е всъщност малък дом, а толкова ненужно голям ми се струва сега.

И... диванът! Мястото плътно до мене... Дамаската с рози е далеч по-безцветна, боде. И все  пак посягам да я погаля, тази бодлива и грозна дамаска, този празен диван.

Все я чакам сутрин да ме събуди. Да я чуя още, както идва. Да усетя после как се качва на леглото и с нежни лапки стъпва по корема ми, когато се обърна по гръб и я поканя. Да вибрира после нежно цяла сутрин тялото ми.

И лампата в коридора регистрира движението на ръката ми, когато хвърлям възглавница на пода. Не, не Лори минава. Това съм само аз. Мразя я тази лъжлива лампа.

А тя не спира да да говори, къщата. Собствените ми спомени разказва.

Кажи ми къщо, къде ми скри котето...