Мама все повече спи и аз взех да я "погребвам" вече. Днес плаках с глас, бих яростно дивана и дори крещях. Татко вика "Не се разстройвай". Знам, че всички ще си отидем рано или късно, по един или друг начин. Това припомняне ме успокоява и смирява. Но само донякъде.
Няма как да не се разстройваш.
Въпреки, че моята майка я няма реално вече от години. Не можем да разговаряме по друг начин освен с очи, мимики и прегръдки. Не мога да поискам съвет, да си поговорим по женски, да си споделим нещо.
Наскоро я къпахме с татко. Все по-рядко и все по-трудно ни се удава. Аз участвах в процеса по събличане и уговаряне и после в процеса по обличане, а вътре няма как да сме тримата. Но аз стоях на вратата и, когато тя започваше да пищи аз се провиквах: "Мамааа, обичам теее! Всичко е наред, мама!" А тя внезапно спираше да пищи и в гласа й се долавяше усмивка, докато ми отговаряше с "Ехоо!".
После татко ми обясняваше колко интересно нещо е, като ми чуе гласа как толкова рязко й се променя цялото лице. Изведнъж се успокоява и усмихва.
Вероятно ще го помня винаги. Защото този момент е символ на майчината обич и на моята към нея. Дори, когато нещата отиват напълно по дяволите, обичта й си проправя път през всичките калища на дистрофичната й мозъчна кора. И тя намира сила да се усмихне. За мен.
Когато се разстроя така и започна да мисля за загубите, които вероятно предстои да изживея, в един момент напълно се гипсирам в хипотезите на бъдещето. Слава Богу осъзнавам, че това е загуба на ценно време и предварителна тревога за нещо, което може да не се случи чак толкова скоро.
Обаче тъгата си е тъга. Тя си държи на своето, като някое инатливо дете.
Опитвам се да бъда мъдра, да погледна на всичко през духовното, през вселенското. Но... ще помогне ли това да бъда по-малко тъжна.
Сега се сещам - никога не съм питала татко как се е справил със смъртта на баба и дядо някога. Като повечето мъже и той не е показа много, поне пред нас. Ще си поговоря за това с него утре вечер. Може да успея да почерпя сила или мъдрост.
Татко не вярва в Бог. Или поне така твърди, защото, когато е гневен много бързо се сеща да Му се сърди. Това малко ме плаши... Понеже и той напоследък все това говори, че си е надминал официалните статистики по възраст на мъжете.
Та се чудя... как може да дойдеш на тази възраст и на финала пак да Го отричаш... Струва ми се страшничко и много самотно.
Деменцията умъртвява повече от веднъж, нали. Но единият от тях е окончателен.
Дори не знам за какво да се помоля на Бог. Освен за мъдрост да приема нещата, които не мога да променя...
Няма коментари:
Публикуване на коментар