Ванина изгледа приятелката си с въпрос в зениците, но не каза нищо.
- Буквално имах чувството, че пея с вагината си "Ом мани падме хум".
Раменете на Ванина направиха кратко движение, което сякаш казваше "Не ме интересува, животът си е твой! Сигурно си се дрогирала. Опитах се да ти помогна. Вече не мога да те позная!"
- Ха-ха-ха - високо се разсмя Людмила на собственото си хрумване - Честно! Честно ти казвам. Тази е простооо... страхотна. Никое момче преди това не успя да постигне това, което Ленчето постигна с мен.
Тя произнесе "Ленчето" с подигравка в гласа си, но Ванина знаеше, че така само прикрива собствената си неувереност. Беше ѝ писнало от щуротиите на Люса. Напоследък все по-често се питаше как така бяха приятелки, когато между тях нямаше абсолютно нищо общо. Направо не можеше да проумее какво ги е свързвало. Ванина беше дълбоко разочарована от приятелката си и дълбоко се беше заровила под съмнения затова как трябва да постъпи. Но скоро училището щеше да приключи завинаги и може би нямаше да има нужда да взима решение. Животът просто щеше да ги раздели.
- И ти казвам - продължи да бърбори Людмила - в съседния апартамент свиреше мелодия с тази мантра "Ом мани падме хум". И вагината ми така пулсираше, че имах чувството че пее тази мантра! Много странно, много странно, ха-ха-ха.
Люса се бутна с лявото си рамо във Ванина и се навря в лицето ѝ:
- Какво, бе? Защо мълчиш сега? Какво си се нацупила пак!
Усмивката на лицето на Людмила постепенно избледня. Ванина я погледна косо. По лицето ѝ сякаш със симпатично мастило беше изрисувана някаква тъга.
Людмила махна с ръка и скочи на тънките си крака. На тротоара под нея Ванина прибираше някаква тетрадка в чантата си.
Двете се разделиха и повече не се видяха.
Не и, докато един ден не се оказаха на 39. Двете бяха родени на една и съща дата - шести януари.
×××
В кино салона на улица "Розенберг" беше почти празно. Десетина младежи по двойки се натискаха по седалките. Филмът беше скучен, въпреки невероятните отзиви за него. Наблизо един мъж похъркваше.
Виктор се огледа и пъхна ръка под полата на жена си.
- Престани! - изсъска Ванина в тъмното, сякаш изпод някой камък.
Тази вечер беше отчаян опит на Виктор да убеди съпругата си да не си отива от него. Хазартът беше почупил и малкото останали нишки в твърдения от времето помежду им въздух. Нямаха вече нищо. Нито радост, нито любов, нито пари.
Ванина скочи от стола и на бегом напусна залата. За миг спря във фойето и свали новото златно колие, което Виктор й подари тази вечер в отчаян опит да я подкупи. Ванина знаеше, че е взел пари назаем или още по-лошо - заложил и някоя нейна вещ, за да го купи.
Тя излезе на улицата, вдиша дълбоко от смразения въздух и се огледа. Накъде да поеме? Питаше се не само сега, в момента, на коя посока да завие - към дома, към дома на родителите си или... А и в коя посока да завие в живота си. Просто сви на някъде и след известно време понесена в мислите си, се оказа пред вратата на Людмила. Или поне пред вратата, която някога беше към нейния дом.
Сама не повярва на това.
- Какво правя тук! Тя дори може би вече не живее в този апартамент. Как се озовах на толкова километри от дома си, тук при жена, която не съм чувала и виждала от 20 години.- измърмори Ванина под носа си.
- И аз това се питам - чу Ванина глас от другата страна на вратата и се сепна. Повдигна стреснато глава и понече да се обърне в посока към асансьора, но в този момент вратата рязко се отвори и Люса грейна с цялата си прелест.
Все още беше слаба и красива, макар не с онази момичешка красота, която Ванина си спомняше. В осанката на някогашната й приятелка се бяха настанили самочувствие и спокойна увереност. Косите й, все така оранжеви и къдрави, пламтяха на фона на тъмния коридор в апартамента. Сочните ѝ устни се разтеглиха в усмивка и разкриха 32 бели, блестящо бели къса щастие.
За миг постояха така, нелепо и сконфузено една срещу друга. Едната отчаяна, тъжна, гневна. А другата - усмихната, сияеща и уверена. После Людмила пристъпи и прегърна приятелката си без да казва нищо. След това я хвана за раменете, погледна я и каза:
- Ела.
Откъм кухнята се чуваха звуци. Някой подреждаше масата, местеше прибори, сервираше салати. Ванина се притесни.
- Извинявай! Аз трябва да си тръгвам. Не зная как и защо дойдох дотук, но аз трябва да тръгвам сега.
През открехнатата врата на кухнята се подаде малка огнена главичка и каза:
- Мамо, кой е това?
- Това, мило дете, е сестра ми от втория брак на първата жена на третия ми татко.
Детето мигаше неразбиращо и като не знаеше как да постъпи подаде на непознатата камионче. Зад малкото пламтящо човече с огнени къдрави коси се извиси друга фигура. Беше жена. Приблизително на тяхната възраст, силно гримирана, с дълги обеци и много гривни и колиета.
Людмила се засмя със своя типичен звънлив смях:
- Не се стряскай, скъпа. Това е Марта, жена ми. Тоест, не ми е жена...ъъъ... да кажем "партньор на семейни начала" - поясни Люса с апломб и разпери тържествено дясната си ръка. - А това е малкият Ваньо - детето ми. От първия ми брак, който приключи съвсем наскоро. Влизай! Сядай! Марта, дай чиния и вилица! Казвай как си. - подпря брадичката си Людмила и дланите й обрамчиха красивото й лице.
- Здрасти! Марта съм. - каза приятелката на Людмила с трескав пушачески глас, като едва я погледна и веднага пак се извърна към кухненския шкаф.
Ванина се отпусна тежко на стола, сякаш стовари около тон житейски невървеж. Телефонът й не спираше да звъни. Беше Виктор, естествено. Тя го изключи и прибра отново в чантата си. И сякаш почти се усмихна.
- Значи ти ... - започна неуверено Ванина - още си ..
- Бисексуална, да. Още съм. Греба с пълни шепи от двете страни - побърза да отнеме смущението от Ванина Людмила и смехът й прокънтя между чашите на масата.
Марта я стрелна с поглед.
- Е, не сега, де. Имам предвид, сега съм с Марта. Ъъъ... такова... - и отново се разсмя.
- От кога сте заедно? - попита Ванина и гласът ти прозвуча сякаш е ключ, изпаднал от портмонето ѝ на теракота.
- Е, ами... ние бяхме заедно още, докато бях омъжена. Всъщност бяхме заедно още преди това. После се разделихме и после мъжа ми разбра и така стана, че се разведох. Знаеш ме. Хаха!
- И аз съм... - Ванина спря за миг за да преглътне нещо невидимо, застанало в гърлото й - ...на път да се разведа.
- Е, какво по-хубаво от това! Ще ти направим един щастлив развод, ще се посмеем, ще потанцуваме. Какво са ти потънали гемиите толкова! Винаги си била прекалено сериозна. Но сега ще те взема под крилото си и ще те поразчупим малко. Хайде, наздраве! Ще останеш тук тази вечер, а утре ще извикаме една гледачка на детето и ще отидем на бар, окей?
- Ами... аз... не знам. Утре съм на работа. На другия край на града.
- Няма не знам! Ей го, 11:00 вечерта е. Ще останеш тука. Няма да те мисля сега как ще се прибираш. Разстроена си.
×××
Виктор се огледа, почеса се по главата, въпреки, че не го сърбеше и влезе в казиното. Тази вечер му вървеше. Дотук вече беше с няколко хиляди лева напред. Започна да мечтае как ще си оправи всички борчове и ще купи нова кола на жена си. Но на следващото завъртане рулетката безжалостно отне мечтите му.
Беше на косъм от уволнение заради изчезнали пари. Животът му се разпадаше. Но той не знаеше как да се справи. Излезе отново на улицата и тръгна безпътен нанякъде, когато пред него проблесна нещо. Той се усети, че отново е пред киното. На ръба на коша за боклук на улицата висеше колието, което подари на съпругата си малко по-рано вечерта. Той не можеше да повярва на очите си!
"Да изхвърли в коша златно колие!Загазил съм. Много съм загазил!"
Той взе колието и го изтръска от някаква опаковка от вафла, която се беше залепила за него. Сложи го в джоба на дънките си и реши да се прибере.
Ванина не беше у дома. Виктор се разтревожи и започна отново да звъни, но тя беше изключила телефона си. Той отвори бутилка водка и напълни чашата догоре.
"Тази вечер ще се наспя. Утре ще го мисля."
×××
Ванина се протегна и отвори очи. Болеше я глава. Тя усети как на леглото и се покатери онова малко човече, което предната вечер силно я очарова. Гушна се при нея. Дишаше през мъничката си устичка и тя усети как я гъделичка по врата с дъха си. Усмихна се. Пое си дълбоко дъх и целуна детето по челото.
След няколко секунди детето вече носеше играчка след играчка, разказваше й фантазии и истории и на Ванина й стана ясно, че повече няма да спи. Щом стана усети как в стомаха и нещо се надига и на два скока се озова в тоалетната. Повърна.
- Ти да не си бременна? - избръмча глас във врата ѝ, който сякаш режеше дърва. Ванина така се стресна, че краката ѝ се подкосиха. Тя се облегна на стената и събори няколко снимки, подредени в коридора като някакъв пантеон.
- Това е майка ми - чу откъм другата си страна Ванина друг подобен глас.
- Ох, изкарвате ми акъла - промърмори Ванина и едва тогава погледна към Марта. Тази сутрин тя нямаше коса.
- Болна съм, лекувам се. Затова съм без коса. - каза Марта в отговор на въпроса в очите й. - Попита те нещо. Да не си бременна?
- Ами! Абсурд! Аз от 10 години се опитвам неуспешно да забременея, та сега ли пък точно, когато ще се развеждам.
- Бременна си! От мен да го знаеш! Няма да пиеш кафе днеска - отсече Марта, бутна безцеремонно Ванина и влезе в тоалетната, където на свой ред и тя повърна. Но по различни причини.
×××
Преди 10 години, когато Ванина роди първото си дете, тя едва оцеля от раждането. Наскоро след това забременя отново. И този път наистина умря.
Виктор взе раницата на сина си и я хвърли в колата. Отвори вратата на задната седалка, изтупа седалката от трохи и опаковки от детски закуски и вдигна едно зарядно устройство от пода.
- Ах, малка хитрушо! Обвиняваш брат си, че ти е взел зарядното - измърмори той под носа си и подвикна - Хайде, по-бързо, ще закъснеем!
От вратата на къщата заизлизаха деца - 1, 2, 3.
"Ще трябва да купувам микробус."
Когато стигнаха пред болницата телефона му иззвъня.
-Господин Георгиев, съпругата Ви роди здраво и хубаво момиченце и всичко е наред и с двете! Честито!
×××
Людмила уморено се усмихна.
- Ще трябва да купуваш микробус! - каза ведро тя и на врата и проблясна златно синджирче.
- Как ще я кръстим? - попита Виктор - вече си имаме една малка Ванина.
Людмила се засмя и веднага след това изохка.
- Не мога да повярвам, че направихме това! - каза Виктор и кимна към малкото човече, излязло от 49-годишната утроба на жена му преди ден.
- Не мога да повярвам, че не умрях. - каза Людмила.
- Още не мога да повярвам, че я няма Ванина. Не мога да повярвам, че имам теб. Не мога да повярвам накъде бях тръгнал и къде стигнах. Не мога да повярвам, че всичко това се случи само за един живот.
- О, я стига! Какво си се разкиснал.
- Не знаеш ли каква дата е днес?
Людмила се замисли.
- А, да сестра ми от втория брак на първата жена на третия ми татко. - Людмила тъжно се усмихна и пред очите и изплува образът на нейната прекрасна приятелка Ванина.
Виктор я гледаше озадачено.
- Какво беше това - сестра ми от втория брак и еди какво си.
- Не съм ли ти казвала досега? Странно. Това е една шега. Измислихме го като деца, за да можем да казваме, че сме сестри и да се правим на интересни пред момчетата. Как можах да родя на такава дата, ден преди смъртта й.
- Затова ти казах, че вече имаме една малка Ванина с нейното име. И затова те питам как ще кръстим бебето.
Блестящият поглед на Людмила вече не съумяваше да скрива годините й, преживяното, чувствата. Смехът й вече не можеше да чупи чаши. Лекият й характер вече беше преплетен с умора, но също така и с нов вид щастие - не така въздушно, не така постно. Всичко това се беше смесило в появилите се вече бръчици, с корабното въже, вместо жили на слабия й врат, в отвесната пулсираща вена на челото й.
И в една нова рожденна дата, ден преди датата на смъртта на нейната астрална близначка, нейната любима приятелка. На жената, която познаваше още от болницата, в която самите те се бяха родили, някога. Преди 49 години на 6-ти януари.
×××
А днес беше 8-ми януари. Как само се наредиха тези дати!
6-ти януари - рожден ден на Людмила и на покойната й приятелка.
7-ми януари - рожден ден на второто й дете и първото общо дете на Людмила и Виктор.
8-ми януари - датата на смъртта на Ванина която ги напусна 5 години по-рано.
На същата тази дата преди 3 години Ванина ги събра на гроба си - нейният любим и нейната приятелка от детството. Поднасяха цветя за помен.
Преди това Виктор беше оставил децата на една съседка. Дълго избира цветя, които да отнесе на гроба на съпругата си. Не, защото не можеше да избере. Не, защото отново беше зима. Не, защото беше сам с две деца и му беше толкова трудно. А, защото любовта му беше пуснала нокти и го дращеше по цялото тяло, отвътре, отвън. Грозни рани, от които течеше дълбока скръб. В раните му като сол се разхождаха спомени. Прескачаха се самообвинения, следи от щастливите им мигове, картини от последните й дни. И животът във вените му капеше като система с лекарства. По мъничко, колкото да отгледа децата си. Сам.
И тогава там намери Людмила. Плакаха прегърнати. Говориха. Спомняха си. И продължиха заедно.
×××
Гласът на Людмила се пресегна и го погали. Сякаш го извади от хипнотичен транс.
- Ще кръстим детето Любов, скъпи мой! - каза тя.
Усмихна се и уморено затвори очи, за да скрие прилива на морето, прииждащ в ъглите им.
Няма коментари:
Публикуване на коментар