Седмица в с. Могилица

Преди да тръгнете за Самотраки или Кушадасъ бяхте ли в Могилица?
Родопи разтваря натежалите души в себе си и ви ги връща като нови. Никак няма да е случайно раждането на Могилица там. Изборът на родопчани е мъдър, каквито са самите те, без да имат нужда от дипломи и титли.

Чувствах как очите ми потъват в зеления хоризонт и в разбирането на извора на мъдростта.

Къщата на нашите домакини - сем. Чочеви, е на един от многото баири, а насреща се извисява балкана.
Луната изгрява след 23 ч., а сутрин много рано сърнички подават муцунките си на поляната. Преди време, когато в село Могилица е имало училище жителите са наброявали 500. Сега са около 250. Както в повечето български села и тук поминъкът не бил достатъчен за осигуряване на прехраната и хората тръгнали да търсят по-добро бъдеще за себе си и децата си. Сравнително от скоро решават да развият условията за туризъм и, вярвайте ми, много се стараят. Нашите домакини не ни оставиха да скучаем. Предлагаха ни нови и нови атракции, обгрижваха ни, готвеха ни каквото си пожелаем.

Към изворите на Арда

Поради валежите в следобедните часове си избирахме кратки маршрути. И така първия ден решихме да се разходим до изворите на р. Арда. Получихме подробни указания от Миро, стегнахме раничките и тръгнахме. Успяхме да объркахме пътя и вече почти търсихме да видим издълбана ивица в тревата, която да ни покаже дали не сме вече в гръцко. Получихме нови указания по мобилния (няма оттърваване от това чудо на техниката и слава богу. Верния път ни преведе през прекрасни поляни. Със сестра ми започнахме да се вглеждаме от близо в безбройните цветя и билки и добре, че мъжете ни сръгват от време на време, защото забравяме на къде сме тръгнали. Доволни, че налучкахме верния път крачим бодро, стигаме до едно оазисче и след кратка почивка продължаваме по наше усмотрение нагоре. Бреей, къде отидоха тези извори бе?! И по едно време срещаме в гората едни дървари.
- Добър ден! Къде са изворите на р.Арда?
-Ами добър ден, ама подмнали сте ги. Еей там долу до поляната са.
Мааалии, добре, че срещнахме тези добри хорица. Пак щяхме да минем в гръцко. Разгеле открихме забележителността. Порадвахме се на малкото изворче (оказа се, че надолу в реката се вливат и други извори) и изведнъж моя спътник в живота рече под носа си:
- ... ще валиии ...
Почти никой не му обърна внимание, но след минута-две някак се здрачи, така сякаш е време за Сънчо. Спретнахме се, затегнахме коланите и ... въз! Постепенно от бърза крачка преминахме в лек тръс надолу по пътеката. След минути вече прокапаха първите капки планински дъжд и първите светкавици предупредиха за предстоящите гърмежи. Спряхме и панически започнахме да се увиваме с дъждобраните ( уф, добре, че ги взехме). После ... стана страшничко. И така близката и лека разходка се превърна в приключение. Скоро пътечката заприлича на поточе. Вече с изопнати лица и изцъклени очи тичаме надолу като в същото време внимаваме да не се почупим. А около нас гърми и трещи и порой ни залива. А бе уж е близичко ... ама .... Стигаме до една барачка. Малко изтърбушена, подът й покрит с блокове стереопор. И чакаме...чакаме ... мислех, че вече е надвечер, но се оказа, че това са от онези по-дългите минути, при които всъщност е минало малко време. Понеже усещах лека паника реших, че трябва да й се опъна. И така запях. Слушателите ми нямаше къде да мърдат и вместо да напуснат, както правят обикновено, ми се опълчиха. Ми! Тогава ... ще мисля позитивно и ще визуализирам. Всичкооо е нарееед, тук е мнооого топлоо, офф, тая камина защо я издухте така?!, скоро дъждът спира и изгрява едно досадно слънце, абе я какво ни е интересно!, това си е приключение. От време на време като крадец се промъква дяволче в главата ми и вика: Тралала-ла-лааа-ла, няма никога да спре, дзър-дзър де!
По нататък вече не е интересно. Дъждът понамаля и нахилени до ушите си тръгнахме бодро към мястото, където ни чакаше колата. Скок-подскок, колко интересно бешеее. Надухме парното в колата. Като се прибрахме в с. Могилица, Хриси ни пригтови нещо набързо, по един душ, чаша вино и чай от мащерка и дива мента, а после поверихме цялата си тежест на леглата.

Разходка с АТВ

Има там една местност Падалата. Съвсем близичко е до Могилица. Решаваме да се поразходим до там, а Миро предложи да ни повози с АТВ-то. Ами супер! Хайде първо зет ми да закара, пък после нас двете наведнъж. Кис-кис. Ама как така?! Ще вземем да се изръсим. Няма страшно. Аз по четирима ги возя.

Речено сторено. Ние за първи път се качваме на такава машинка и по нашата скала това си беше ааадски забавно!

Там успях да си спретна гердан от горски ягоди, който малко по-късно потъна слюнчащата ми се паст. Малко снимки, малко почивка по полянките и хайде обратно с АТВ-то. После имах мускулна треска на корема, защото на моста ако се бях отпуснала назад, сестра ми щяхме да я загубим по пътя.

Смолянски езера

Него ден от сутринта се беше намръщило времето в Могилица. За това решихме да не рискуваме с пешеходен туризъм. А автомобилната му разновидност съвпада с интересите на моята 1/2, който иначе оставаше в къщата в Могилица и изсмукваше де що види бира.

Между другото сметките от механата в края на нашата почивка, когато дойде време за разменяне на благодарности, много ни забавляваха, защото преобладаващата част от листчетата беше запълнен от следния текст: Шуменско, Шуменско, Загорка, Загорка, Загорка, Загорка, и когато свърши Загорката, отново следваше Шуменско, Шуменско. Явно, по неизвестна причина, но най-вероятно за забавление, целеше да постави домакините ни в неудобното положение да признаят, че бирата е свършила. Както и да е.

Този ден той се съгласи да разнообрази ежедневието си, въпреки, че подобно на Денбар от Параграф 22, обикновено се стремеше да удължи живота си чрез прилагане метода на тягостната скука. Преди да тръгнем се опитах да бъда грижовна като го посъветвах да обуе дълъг панталон и удобни обувки, но той преглътна само последните. Когато отидохме там благоверния беше атакуван от ято прегладняли комари-чревоугодници и призна:

-Разбрах, че греша още когато обух първия си чорап.



Смолянските езера наистина имат своя чар и все пак са далеч от магията на високопланинските такива. Най-неприятното беше, че някои, след като са задоволили сластните си въжделения бяха поръсили земята с опаковки от Дюрекс.

Спряхме първо на Зеленото и Бистрото езера. Бистрото повече ме впечатли поради удивителната гледка с отражение в езерото. След това се качихме на возилото и атакувахме останалите от към връх Снежанка. Разходката беше мимолетна, но все пак беше приятно. И красиво.

Връх Снежанка

От там се метнахме на лифта и на биричка в кулата. Страхотна гледка! Там кръвното ми претърпя шок и искаше да слизам, но аз не му се дадох. Изгълтах няколко благотворни шишета с бира, кола и вода и се насладих на красотата.

На лифта установих, че мъж ми изпитва страх от високото. Беше много смешен както се беше свил и с трепереща ръка поднасяше към устата си поредната слънчогледова семка.

На връщане хапнахме в една кръчма преди Смолян. Вече бях освирепяла от глад и се разсърдих на света. Успокоение намерих в гледката от терасата на ресторанта, където две влюбени патици се наслаждаваха на спокойния си живот.

Via Ferrata

Превежда се като "железен път". Това вече ми е адски трудно да ви го опиша. Преходът е по отвесна скала с дължина 150 м., а денивелацията е 80 м. Отиваме по една пътечка до скалата, без изобщо да можем да си представим какво точно е това. Когато стигнахме само успяхме да хлъцнем и последва гробно мълчание, извити нагоре вратове и изцъклени, вперени почти в самото небе очи. Тогава умът ми, (който обикновено държи да се наложи) роди една мисъл и светкавично я препрати към езикът ми (за който също се разбра, че има собстве живот), така че се чух да казвам: Е, аз бях до тук. Май е време да се връщам. А водачът отправи упрекващ поглед: ми за какво сте ме викнали тогава?!

После той взе да се суети около коланите ни и през това време ни говори:

- Ами... то ако кажеш "не мога" значи няма да можеш, но ако наистина имаш желание ще кажеш "мога" и тогава всичко е възможно."

- Това ми е любимата реплика-казвам.
(И аз чета автори като Джон Кехоу, но скалата беше страховита и репликата просто се изплъзна от езика ми.)

- То това е направено за туристи. - омаловажава страха ми Сашо - Има случаи ... някои жени се отказват, а като видят, че цялата група е успяла и съжаляват, че не са се превъзмогнали. Тези, които се решават, после се гледат горди в огледалото. Първия отсек е надвес, т.е. скалата е с обратен наклон. Ако някой се отказва го прави още тук. Нарочно така е избран маршрута. Но после и да искаш вече няма отказване. Не можеш там да си висиш безкрайно.


Попивах всяка реплика и инструктаж, сякаш от това зависи живота ми. А то си беше и така де, щото като тръгнеш нагоре ако не си слушал може лошо да пострадаш. И щото освен скали там има и метални стъпала, които ако се изтървеш може да си счупиш нещо. Пръв тръгна зет ми. Като мина първите стъпала краката му започнаха така да треперят, че ние със сестрами започнахме шумно да преглъщаме. Сашо каза, че това е от адреналина. Но зет ми освен себе си на гърба си беше помъкнал 5 кг раница с фотоапарата Почина си малко като се обезопаси за стъпалата и след това продължи без проблем. Втора тръгнах аз и накарая сестра ми.


Междувременно благоверния стоеше в механата на къща Чочеви и педантично следваше споменатата вече цел да изпие всичката бира и като се върнем за нас да няма .


Честно - имаше много страшни моменти. Понякога се налага да стъпиш на естествено стъпалце, на което се побира само палеца на крака ти. Друг път не успяваш да достигнеш следващия клин за да прехвърлиш обезопасителните куки там. Понякога се подхлъзваш и имаш чувството, че си успял на косъм. Ако не си успял да прехвърлиш обезопасителните въжета над достигнатия вече клин падането е първо няколко метра до предходния клин, после се опъва обезопасително въже, което е още около 2 м. и може да се удариш в някое от металните стъпала и да се потрошиш. По едно време стигнах до едно по-широко местенце и реших да си почина. Тогава погледнах надолу... УАУ! Беше някъде над половината път. Значи на около 40 м. денивелация. Опитайте се да си представите колко човешки ръста са това. Грубо 20 човека наредени един над друг.

После точно преди края се попада в малка пещера. Е там сестра ми позацикли, блокира. Ни назад, ни напред. Изморихме се всички, но тя явно се поотпусна, защото ние можехме да стоим там и да й помагаме с напътствия. Зет ми я снимаше с камерата и тя още повече се изнерви - добре, че не можеше да го докопа в този момент. Гледаме после клипа и се спукваме от смях. Погледа изцъклен, миглите пърхат, устните увиснали, лицето изопнато. На клипа тя най-много се смя. Защото победата е толкова по-сладка, колкото е била по-трудна.


От там нямаме снимки. Просто бяхме твърде ангажирани с оцеляването си. Само в пещерата най-горе снимахме с камерата. Ще ги добавя по-късно. Но ако кликнете на заглавието на тази глава можете да видите къде се бяхме озовали.

Алпийският тролей след това си беше направо детска игра, макар, че за минута и там усетих преобръщане в стомаха си. Опънатото въже е с дължина 140 м. и е на около 6 м. над реката, над която минава.

Сашо сподели, че отдавна не изпитва тръпката и притока на адреналин, които ние усетихме. Дори преди да поемем на горе ни демонстрира с котешка бързина изкачването на първия отсек без всякакви обезопасявания.

Но за нас беше неописуемо преживяване. Човек си казва, че щом може това значи може всичко.

Разходка с УАЗ

Към пещера Типицето

-->

Един от седемте прекрасни дни от пребиваването ни в с. Могилица ходихме с УАЗ - тази желязна машина, до пещера Типицето. Та, машината на времето е подготвена като за оф-роуд, с маскировъчна окраска, а отстрани й се мъдри надпис SAFFARI. Всъщност ето я: 

Седалките удобни, шофьорът с чувство за хумор. Бяхме изрично предупредени, че се дължат големи глоби ако се климбуцаме много и поради това нанесем непоправими щети на возилото. Иии като се почна едно подскачане нагоре, надолу, наляво и надясно... леле мале... писъци, кискане... На отиване аз бях отляво...уеуеее, отдолу една паст се отворила и аха да ни глътне. А Федя (нашия сафари-мен) се обръща към мъж ми:

- Ако нещо... сега е моментът да отвориш вратата. 
Хубаво, че ме обича!

До пещерата трудничко стигнахме, има един доста стръмен отсек. Зет ми казва, че като змиичета се катерим:

- То не е катерене ами лазене! Ако има как и с носа ще се хвана за някъде.

Когато стигнахме Типицето се оказа, че са забравили фенерите. А тази пещера не е благоустроена, сиреч няма светлина. Тя е известна с древните рисунки в нея. Добре, че са ги реставрирали (сиреч подчертали цветовете) и добре че се намериха запалки и телефони, които светят достатъчно, че да видим за какво сме отишли.

И как така ... със сестра ми се оказваме последни в пещерата и като излизаме установяваме, че са ни затворилииии. Мъжете ни поглеждат през рамо и умуват дали да дадат благоволение да се отвори металната решетка. Голям смях. Тръгваме обратно с Уазката и като се засили тоя Федя ... направо влакчето на ужасите ряпа да яде. По пътя спряхме за да ни покаже заставата и от къде са се качвали войниците при тревога. Страхотия ви казвам, горките войничета. Сега няма вече такова нещо, разбира се. После ни показа ментовия чай, който обаче още не е цъфнал. Накрая ни показа и рибарника с пастърва Американка . От сърце сме се веселили.

Комплекс Гераница

Всичко там е правено с много мерак. Уютна вила, битова украса, люлки, закачени по дърветата, безброй указателни табели, написани, колкото с грешки, толкова и с чувство за хумор. Дори тоалетната не е подмината и носисъщия закачлив дух като всичко наоколо. Там хапнахме по една прясна пъстървичка, опечена на плоча (йямиии), пихме по една студена биричка и ... направо не ни се тръгваше.

Няма по красива от България!

Вечер, докато се разхождахме след преяждане из Могилица, виждахме таралежчета тръгнали на лов за жаби. Имаше много жаби и много охлюви навсякъде, огромни лилави бръмбари, катерици. Поляните посипани с пъстри цветя, ухае на чай и бор. Беше една прекрасна почивка!

-->