Мъглявини /разказ, фантастика/

- Скучно ми е. - измърмори Ой. По краищата му вяло заблещукаха тъмнини.

- И на мен, Ой. Не ми го казвай. Става ми още по-скучно. Отвърна Йо.

- И какво ще направим по въпроса? Скоро съвсем ще изчезна.

- Няма съвсем да е. Просто ще се разпаднеш на хиляда малки космически мъглявини. Ще ти стане по-добре.

- М... Не искам така.

- Ами тогава ти измисли какво да правим.

И двамата потънаха в себе си. Летаргията затриваше спойката на цялостите им. Но това са милиарди години. Вече бяха играли на какво ли не. Бяха изчерпани до крайност и вече никоя беля не можеше да ги развесели. Дори вече не знаеха къде се намират и никак не ги интересуваше.

Но така, както се носеха, винаги с едно напрежение да не се слеят помежду си, внезапно съзряха една система. Очевидно нещо не беше наред там. Нещо или някой разстройваше естествените енергии на космическите тела в системата, което създаваше странни влияния между планетите в нея.

Ой се оживи. Ако не беше просто космическа мъглявина и то разумна, вероятно щеше да опъне шията си от вълнение.

- Да се пошляем из тази система.

- Признавам, че ми се иска да разплетем тази загадка.

- Може да намерим някакви живи неща наоколо.

- Да. Усещам го и аз. Иначе няма как да стане всичко това. Някоя примитивна форма тук е достатъчно развита, за да предизвиква видими промени в цялата система, но не достатъчно, за да осъзнае какво точно прави. Последствията ще са пагубни. Още съвсем малко милиони години така и всичко тук ще се взриви. После може да ги погълнем.

- Отивам да разгледам червената. Ти виж онази газовата. Но не поглъщай прах и лед, моля те. Ще напълнееш излишно.

- Къде видя газова планета? И как точно да не поглъщам частици от пръстените й?

- Ей там, де, вижда се от милион сека. Просто стой на разстояние. Не ми се прави на охловитянин.

- Хаха, тези бях забавни. Добре, де, айде.

Двамата се защураха из системата като полудели. И тъкмо оставаха половината от планетите, когато Ой се развика екзалтирано.

- Открих ги, Йо. Открих палавниците. Ако знаеш колко бели правят всяка милисекунда, въобще няма да усетят, че сме дошли и ние.

- О, хайде да поиграем, приятелю. Няма да се разпадаме още.

- Виждаш ли? Неизброими са пакостите им!

- Хм... Обаче ако и ние се намесим, скоро тук ще има само звезден прах. Може и някоя планетарна мъглявина да се появи на мястото на тази планета.

- Йо! Ужасен си! Голям си моралист, значи. Няколко милиончета години повече или по-малко, какво значение има?

- Бе може да се поправят.

- Луд ли си? Не виждаш ли какви са бесни.

***

Марта събираше парчета от себе си и ги заравяше, както куче кокал. Страхуваше се, че вече никога няма да е цяла. Борис отново е навън, пиян, гневен. Кой ли още тази вечер ще събира парчетата си.

На вратата се позвъни. Двама едри полицаи, изтупани с шапки и пистолети, висяха на вратата й като прилепи.

- Добър вечер, госпожо - каза по-ниският с плътност на гласа, която напомня земното притегляне. Неизбежност, притегателност и стабилност, които някак я успокоиха.

- Получихме сигнал за домашно насилие. Добре ли сте? Има ли още някой в къщи?

- Не, няма го. Той ... той... излезе.

- Желаете ли да пуснете жалба? Можем да Ви съдействаме - каза другият. Имаше страшен поглед. Мъжки, силен.

Марта се скри зад вратата си още малко, за да не видят кръвта по крака й. Нямаше сили да се занимава с тях.

- Вървете си. Всичко си е съвсем нормално.

- Нормално е веждата Ви да е сцепена и окото затворено? Да има кръв по стъпките ви. Недейте така, нека помогнем. - каза отново ниският. Гледаше я особено. И очите му бяха добри и въздействащи.

- Благодаря за вниманието! Довиж...

Гласът й заглъхна, разтвори се и се сля със силен гръм на около километър-два от къщата. Вероятно в МОЛ-а. Полицаите светкавично скочиха в колата си и по-ниският от тях бързо каза:

- Потърсете ме, ако размислите. Петър Стопев съм. Колата потегли преди да е затворил вратата.

- Какво правиш, Стопев? Какви са тези нерегламентирани излияния?

- Гледай си пътя, Юри.

От радиото вече се носеше първата информация.

Гореше частно имение с целия му лукс.

* * *

- Видя ли? - Полицаят ми ще направи нещо хубаво за твоята нещастница! Ще я накара да се влюби и ще бъдат щастливи! - надменно издекламира Ой.

- Не ми се надувай! Ще умре всеки миг!

- Но това не е честно! Всеки управлява само своите човеци, Йо! Винаги такива са били правилата.

- Да, но ти управляваше онзи пияният, дето въздейства на моята героиня. Друг път не е била толкова зле. Ти го насъска още повече и сега моята човечка страда.

- О... така беше, поувлякох се малко. Добре де, да умре тогава, но се връщаме към старите правила!

- Не искам старите! Така е по-интересно.

- Но... така всичко ще приключи много бързо. Достатъчно войни сами си правят. И после ще скучаем.

- М... разумно! Какво ще  правим с войните им, с терористите им, със заводите им, с природата им?

- Искаш ли да не се занимаваме с тях. Или... знам ли, хрумва ми нещо щуро! Може би да се състезаваме на два фронта. Да правим добри неща за тях - на междуличностно ниво и на ниво войни, терористи и убиване на планетата. Какво ще кажеш?

- Знаеш, че не е сигурно какво е добро за тях. Твърде са различни един от друг, заглушили са единното си съзнание, или не са го имали...Непредсказуеми са. За някои доброто ще е пагубно, за други злото ще е по-добро.

- И точно това ще е играта. Взимаме по 5 човечета от цялата им планета, правим добро за тях и после броим кои са станали щастливи. Който има повече щастливи - той ще е победител. А?

- Харесва ми. Залогът се вдига. Ще бъде различно от всяка игра до сега! А  масовите им самоубийствени действия?

- Предлагам това да е второ ниво! Който победи в първото, пръв ще избере войната си, м!

- Браво на теб! Много те харесвам като си такъв!

- Какъв?

- Ами... леко си превъзбуден и раждаш добри идеи! А уж аз съм моралистът, хаха! Съгласен съм с всичко, което каза, Ой! Бих те стиснал за ръката, както правят човечетата, но ще е животозастрашаващо за нас.

- Чакай! Тогава какво ще правиш с полицая ми?

- Ако го оставя жив и се влюбят за кой ще броим тази точка?

- Е, в този случай ще спечелим и двамата по новите правила. Нека го направим без да броим тази точка, м?

- Какво направи тази планета с теб? Става!

* * * 

От известно време апаратурата на учените по цял свят се държеше доста откачено. А докладите бяха направо умопомрачителни. Но, за жалост, имаше и съвсем видима част на някакво глобално бедствие. Небето бе винаги леко притъмнено и от него се сипеха едва видими черни прашинки. Попадаха върху дрехите, косите и кожата на хората, а по земята дори започнаха леко да се наслояват. Няма как това да остане незабелязано от всички хора и най-много от организациите на разпалени еколози, зоолози, откачалките от клубовете НЛО, журналистите, агрономите, биолозите. Всички бяха някак по- изнервени, особено много в чудо се видяха психиатрите, психотерапевтите, психоаналитиците и психолозите. И убийците. За електрониката да не говорим. Тийнейджърите  пишеха гневни отзиви на доставчиците на мобилни услуги и се гневяха на родителите, че са им купили скапани телефони. Малките деца и възрастни хора, масово протестираха за лошите тв сигнали.

И изобщо в света настъпи лек хаос, който бързо ескалираше.

* * *

Вече една Земна година Йо и Ой се забавляваха с новата си игра. В настървено състезание, те срещаха хора, караха ги да напускат работа, да сменят партньорите си, да раждат деца, пращаха им гости, подсещаха ги да напазаруват за хладилника, да се хранят редовно, да спортуват и особено се забавляваха, когато ги караха да правят секс. Героите им правеха мнооого секс.

Всичко това се случи след като първият герой на Йо, на име Фил получи най-голямата си мечта, с цел да бъде щастлив, но скоро след това се блъсна с нея в стълб и помете десетина човека от тротоара именно с подаръка си - Lamborghini Centenario

От тогава и двамата осъзнаха, че трябва да управляват човеците си на друго ниво.  Решиха, че няма да им осигуряват печалби от лотарии, и по никакъв друг начин няма да им осигуряват наготово материални придобивки, а ще им помагат сами да откриват начина за придобиване.

Нещо повече! Някой човечета дори ги разболяваха. Внимателно избираха кой може да понесе дадена болест и да извлече полза от това и кой не.

Йо си откри такава човечка. Внимателно анализира животът й, след което го срина и тя най- после сама взе решение - след като се разболя от смъртоносна болест, осинови със съпруга си две деца, скъса токсичните връзки с родно място и родители, а после скъса и със съпруга си, намери си нов човек, в който се влюби и за пръв път самостоятелно си намери работа, в която бързо се издигна, макар за не толкова добро заплащане.

Йо беше изключително горд с това свое постижение.

Ой от своя страна, неволно или не, продължи провокациите като пращаше близък на свое човече при човечетата на Йо. Срещаше ги "съвсем случайно" и обвързваше съдбите им. Например, когато изпрати една японка, бивша метреса на виден японски политик, при Фредерик, човече на Йо. Пътуваха заедно в самолет към Белгия и Акико му разказа нелекия си живот. Но Ой целеше да ги влюби. Вместо това Фредерик написа новата си книга и стана още по-богат и известен. Японският политик, после и жена му научиха, за срещата на Фредерик с Акико, цяла Япония научи за това, че е била метреса на политика и от срам той се самоуби.

Йо остана много доволен. Това беше и най-големият провал на Ой, от който, надяваше се Йо, ще си извади много добри изводи, в интерес на новите правила на играта.

Ой беше наистина тъжен. Беше намислил да направи японския политик международен лидер в интерес на следващото ниво от играта. Щеше да свърши отлична работа при разрешаване на много екологични проблеми в света на човечетата.

Йо си помисли, че не е бил толкова депресиран още от преди 3, 5 милиона години, когато без да иска погълна планетата, с която играеха. До тогава Ой водеше по точки много пред Йо. А накрая загуби служебно.

Поради някой от големите си провали, решиха да удължат играта на личностно ниво до 10 човечета на всеки от тях.

Но тогава забелязаха, че на земята им постепенно настъпва силен страх, който даваше сериозни отклонения в играта.

* * *

- Виж това, Сергей, виж какво открих!

- Не сега, Джон! Близо съм до откритие!

- Аз вече стигнах до откритие, виж!

Сергей се ядоса. Знаеше,  че тук някъде има нещо важно, което в момента си играеше на криеница с него. Имаше убеждението, че всеки момент, ще излови нещото. А Джон ще спре този процес и после ще му отнеме повече време. Но знаеше, че младокът е гениален, а и нямаше да го остави намира.

- Ето, виждаш ли?

Сергей обхвана с поглед първо изображението, после цифрите и бавно започна да осъзнава:

- Но това е... мъглявина!

- Две мъглявина са, Сергей, цели две!

- Но как е възможно! Защо не сме ги видяли по-рано, защо не са ни погълнали? Как може да са две?

- Това още не знам... Да поработим по тези въпроси заедно, ако си съгласен.

- Нека първо уведомим господин Щази. И да съберем всички екипи.

- Мислиш ли, че трябва още на това съвсем начално ниво и него да ангажираме.

- Да, мисля. Всички ще работим по откритието ти. Щази ще разпредели задачите между екипите. Нямаме много време. Не се знае до кога това просто ще ескалира и кога може да ни погълнат. Светът може да загине напълно, Джон. Ще се превърнем в газ и прахови частици и от нас няма да остане дори спомен. Изпрати съобщение на Щази с молба да ни изслуша и да събере екипите. Побързай!

* * *

- Ой... трябва да ти кажа нещо важно.

- Не сега, Йо, моля те! Една от човечките ми ражда. В Боливия няма добри условия за нея. Опасно раждане е.

- Важно е! За целостта на Земята. За Играта.

- Ох, добре, кажи.

- Знаеш, една от човечките ми е астроном.

- А, онази от Китай. Как се казваше...

- Жаохуй. Но това е без значение. Открили са ни. Влияем им силно и започнаха да ни търсят. Най-добрите учени от цял свят. Събрали са ги в Швейцария. Аз знаех за това и преди, но не смятах, че ще ни открият толкова скоро. Какво ще правим?

Ой замълча за миг и по крайщата му отново потрепнаха тъмни частици.

- Йо, какво толкова. Нищо не могат да направят. А за нас играта става още по-интересна. Усложнява се. Още по-непредвидима е. Остави ги да си разсъждават. Все пак виждаш нивото им какво е.

- Да, но... Тук става нещо уникално и неочаквано от тях. Колкото са разединени по принцип, двойно повече се сплотяват, изправени пред много сложен за тях проблем. Усещаш страха им повече, защото се излъчва от всяко живо същество. Но те не знаят за работата на учените, които са малко на брой и затова не долавяш решимостта им и това, което кипи там. Аз лично настръхвам, докато ги наблюдавам. Ела да ги видиш и ти, и да решим какво да правим!

- Ооо, тя роди! Имане роди! Виж колко са им сладки бебетата! Но тя май ще умре... Трябва да направя нещо по въпроса!

- Ой, всичко това няма да има значение, ако ги увредим непоправимо.

Ой създаде усещане за въздишка. Укроти превъзбудата си и каза:

- Добре, да погледнем.

* * *

След година спорове между Ой и Йо, учените още не знаеха какво трябва да се направи, но категорично доказаха присъствието на мъглявините покрай Земята.

Проблемът между Йо и Ой беше, че до момента Йо водеше по точки, а още не бяха стигнали до второ ниво.

Ой не можеше да се примири с този развой. Йо му каза, че второ ниво ще е безмислено, при положение, че човечетата се оказаха толкова чувствителни към влиянието им. А в интерес на истината за всичките им милиарди години приятелство, те никога не бяха оставали толкова дълго някъде. Тази форма на живот за тях беше силно интригуваща. Но Ой, както винаги се проявяваше като себичен кучи син, а Йо никога преди не е бил толкова загрижен.

В споровете им се стигна до там, че за малко Ой щеше да погълне планетата. Едва се удържа. И не искаше да признае, че сега светът им е по-застрашен, откакто го завариха. Вярно, в живота на Земята е имало катаклизми, които почти са унищожавали живота тук, но никога не е била толкова застрашена от пълно унищожение самата планета. Вярно беше и, че тя е млада. Заплахи за нея тепърва ще има. Когато дойдат тук други форми на живот. Или ако дойдат не разумни форми на мъглявини. Комети, пътуващи останки. Но защо те двамата да са причината. Те почти обикнаха тези същества. Нещо, което до сега не им бе познато. Е, с няколко изключения.

Междувременно учените се опитваха да направят щит около планетата им. Не бяха готови за подобно нещо, но полагаха зверски усилия. Накрая, дори да успеят, вероятно щяха да осъзнаят, че срещу мъглявини този щит не работи.

Целият им свят вече знаеше за откритието на учените и те съответно работеха под огромно напрежение. Някой от тях не издържаха и биваха заменени от по-неопитни учени.

А играта се усложняваше все повече, зацикляше и вече въпросът беше кой ще има по-малко загуби.

Когато Йо приключи с десетте си човечета, категорично отказа да продължи да играе.

Най-после Ой се успокои.