На ръба на сбогуването

- Здравей, Али.

- Здравей, скъпи.

- Какво? Да не би да се чувстваш виновна?

- За кое?

- Никога не си ме наричала така. За кое, за кое... Знаеш. – Михаил се наведе и я погали по косата, после по лицето с външната част на показалеца. И после плъзна палец по плътните й устни.

Али потръпна. Беше твърде топъл.

- Минах покрай майка ти след работата, да я видя. – изречението отекна. Удари се в близкото дърво и рикошира към него. – Защо мълчиш?

- А какво да кажа?

- Попитай ме как е, например.

- Ще те попитам. Друг път.

- Понякога се питам как можеш да си така жестока.

- Само понякога щом е - добре. Тебе те обичам.

- А не те ли интересува кой обича теб?

- Тя избра да ми се сърди. Да ме обвинява. Тя сама разкъсва сърцето си. Какво да правя аз?

Краката го заболяха и той приседна върху шумата наоколо. Извади патрон с уиски и две туристически чашки и наля. 

- Ами ти, Мишо! Ти! Давиш се все в същата река, все повече.

Михаил се беше отнесъл в мислите си. От далеч идваше някакъв мъжки глас и се опитваше да пробие вътрешността му, докато гласът на Алена глъхнеше в безкрая като шум от падаща звезда. Мъжът викаше, караше се, гледаше към него. Беше далеч, но Мишо разпозна тази аура  - силна, страшна, тъмна.

- Иване, Иване, кога ще спреш, човеко! Баба ми викаше за такива като тебе „сърце носи, душа нема“.

- Махай се от тук, грознико скапан. Взимай си и цветята и алкохола и си омитай грозния задник от тука, че ей сега ще ти избия зъбите!

- Недей така, човече. Каквото е минало е минало. Имаме обща тъга.

- Ще ти дам аз една тъга – каза Иван, когато метрите между тях се стопиха до един и замахна с тежката си ръка.

Али мълчеше. От онова вечното мълчане, което сега страшно й подхождаше.

Михаил не искаше да се бие. Изправяйки се залитна назад, за да се предпази и вдигна длани до лицето си. В очите на този Иван злобата му и лошотията си бяха спретнали трапеза. Устните му пръскаха гневна слюнка. Сипаничавото му лице бе червено и задъхано.

Михал се обърна, за да тръгне. Но внезапно бъбрекът му изпита ужасен студ. Осъзна, че не е просто някакъв си юмрук и се свлече на земята, докато един друг глас идваше от някаква пустош.

Събуди се в болницата и заплака, така, както никога преди не беше плакал. Защото бил силен, защото бил мъж.  Така му казваше баба му. И той сляпо следваше казаното – за нищо на света не плачи. До този момент.

Телефонът иззвъня. Беше твърде далече, за да може да го вземе без да става. Малко по-късно влезе медицинска сестра с пъстро служебно облекло. Измери някакви неща, избоде го на няколко места, три пъти го попита как е. И той беше на път да избухне като Свръхнова. Тя тъкмо тръгваше вече и той се развика подире й. Тя се върна и му подаде телефона.

- След малко ще се поотпуснете. Опитайте се да поспите.

Мишо я стрелна бързо с поглед на тореадор и избра номера от последното повикване.

- Ходи ли да видиш Али днес?

- Не. Вчера Иван ме прободе, докато бях при нея. В болницата съм.

- Иииих! Как си, Мише, как си момчето ми? В коя болница си? А той къде е? – едва сега баба Траяна пое дъх и тъкмо пак щеше да започне с въпросите.

- Спокойно, бабо Траяно. Добре съм. Е, не съм много добре, но лекарите казаха, че ще се оправя. Не знам къде е. Аз се събудих в болницата. Беше пиян. Али сигурно пак ще му намери оправдание.

- Той е виновен за всичко! За всичко, чуваш ли! И на Али да го кажеш. Дано да го затворят, че да спре да чумее.

- Ти няма ли да дойдеш някой път? С мен, при Алена.

- Не мога, момчето ми. Не мога още да й простя. Достатъчно тежко ми е като гледам малкия.

- Трябва да й простиш! Трябва да го приемеш! За твое добро ти го казвам.

- Знам... знам. Ще мине време.

- Бабо Траяно, ще затварям. Някаква манипулация ще ми правят сега. – излъга я Мишо. Не му се говореше с никого в момента. Просто... тя беше единствената му връзка с Али.

Няколко месеца по-късно той отново беше при любимата Али. И отново плачеше. С душа, със сърце, с глас и много сълзи. Чувстваше непреодолима вина за това, че не успя да я убеди да напусне Иван. Защо, Али? Защо? Защо го напусна по този начин, по който напусна всички ни.

***

По чорапогащника й беше плъзнала бримка. И тя цялата се беше почувствала като тази бримка. Съществото й се стелеше като желирана мъгла, бореше се с любовта като със зависимост и със света като с убиец.

А вън беше гарваново време.

И Михаил надничаше през дисплея на телефона й. Беше я страх да отговори на обаждането. Беше я страх да обича.

Не можеше повече. Изпи цялата опаковка и заспа дълбоко, твърде дълбоко.

Откриха тялото й на третия ден. Погребаха го.

Съпругът и ходеше да бие гроба с юмруци, както правеше приживе по Али.

Михаил ходеше, за да разговаря с нея, както правеше приживе на Али. Обичаше гласа й, чувството за хумор и блясъците в косите, очите и устните й.

Майка й не ходеше. Не можеше да й прости.

А Али се усмихваше от най-хубавата си снимка на надгробната плоча. Слънчева и спокойна. Кога беше това?