- Здравей, Али.
- Здравей, скъпи.
- Какво? Да не би да се чувстваш виновна?
- За кое?
- Никога не си ме наричала така. За кое, за кое... Знаеш. –
Михаил се наведе и я погали по косата, после по лицето с външната част на
показалеца. И после плъзна палец по плътните й устни.
Али потръпна. Беше твърде топъл.
- Минах покрай майка ти след работата, да я видя. –
изречението отекна. Удари се в близкото дърво и рикошира към него. – Защо мълчиш?
- А какво да кажа?
- Попитай ме как е, например.
- Ще те попитам. Друг път.
- Понякога се питам как можеш да си така жестока.
- Само понякога щом е - добре. Тебе те обичам.
- А не те ли интересува кой обича теб?
- Тя избра да ми се сърди. Да ме обвинява. Тя сама разкъсва
сърцето си. Какво да правя аз?
Краката го заболяха и той приседна върху шумата наоколо.
Извади патрон с уиски и две туристически чашки и наля.
Михаил се беше отнесъл в мислите си. От далеч идваше някакъв
мъжки глас и се опитваше да пробие вътрешността му, докато гласът на Алена
глъхнеше в безкрая като шум от падаща звезда. Мъжът викаше, караше се, гледаше
към него. Беше далеч, но Мишо разпозна тази аура - силна, страшна, тъмна.
- Иване, Иване, кога ще спреш, човеко! Баба ми викаше за
такива като тебе „сърце носи, душа нема“.
- Махай се от тук, грознико скапан. Взимай си и цветята и
алкохола и си омитай грозния задник от тука, че ей сега ще ти избия зъбите!
- Недей така, човече. Каквото е минало е минало. Имаме обща
тъга.
- Ще ти дам аз една тъга – каза Иван, когато метрите между
тях се стопиха до един и замахна с тежката си ръка.
Али мълчеше. От онова вечното мълчане, което сега страшно й
подхождаше.
Михаил не искаше да се бие. Изправяйки се залитна назад, за
да се предпази и вдигна длани до лицето си. В очите на този Иван злобата му и
лошотията си бяха спретнали трапеза. Устните му пръскаха гневна слюнка. Сипаничавото
му лице бе червено и задъхано.
Михал се обърна, за да тръгне. Но внезапно бъбрекът му
изпита ужасен студ. Осъзна, че не е просто някакъв си юмрук и се свлече на
земята, докато един друг глас идваше от някаква пустош.
Събуди се в болницата и заплака, така, както никога преди не
беше плакал. Защото бил силен, защото бил мъж.
Така му казваше баба му. И той сляпо следваше казаното – за нищо на
света не плачи. До този момент.
Телефонът иззвъня. Беше твърде далече, за да може да го
вземе без да става. Малко по-късно влезе медицинска сестра с пъстро служебно
облекло. Измери някакви неща, избоде го на няколко места, три пъти го попита
как е. И той беше на път да избухне като Свръхнова. Тя тъкмо тръгваше вече и
той се развика подире й. Тя се върна и му подаде телефона.
- След малко ще се поотпуснете. Опитайте се да поспите.
Мишо я стрелна бързо с поглед на тореадор и избра номера от
последното повикване.
- Ходи ли да видиш Али днес?
- Не. Вчера Иван ме прободе, докато бях при нея. В болницата
съм.
- Иииих! Как си, Мише, как си момчето ми? В коя болница си?
А той къде е? – едва сега баба Траяна пое дъх и тъкмо пак щеше да започне с
въпросите.
- Спокойно, бабо Траяно. Добре съм. Е, не съм много добре,
но лекарите казаха, че ще се оправя. Не знам къде е. Аз се събудих в болницата.
Беше пиян. Али сигурно пак ще му намери оправдание.
- Той е виновен за всичко! За всичко, чуваш ли! И на Али да
го кажеш. Дано да го затворят, че да спре да чумее.
- Ти няма ли да дойдеш някой път? С мен, при Алена.
- Не мога, момчето ми. Не мога още да й простя. Достатъчно
тежко ми е като гледам малкия.
- Трябва да й простиш! Трябва да го приемеш! За твое добро
ти го казвам.
- Знам... знам. Ще мине време.
- Бабо Траяно, ще затварям. Някаква манипулация ще ми правят
сега. – излъга я Мишо. Не му се говореше с никого в момента. Просто... тя беше
единствената му връзка с Али.
Няколко месеца по-късно той отново беше при любимата Али. И
отново плачеше. С душа, със сърце, с глас и много сълзи. Чувстваше непреодолима
вина за това, че не успя да я убеди да напусне Иван. Защо, Али? Защо? Защо го
напусна по този начин, по който напусна всички ни.
***
По чорапогащника й беше плъзнала бримка. И тя цялата се беше
почувствала като тази бримка. Съществото й се стелеше като желирана мъгла,
бореше се с любовта като със зависимост и със света като с убиец.
А вън беше гарваново време.
И Михаил надничаше през дисплея на телефона й. Беше я страх
да отговори на обаждането. Беше я страх да обича.
Не можеше повече. Изпи цялата опаковка и заспа дълбоко,
твърде дълбоко.
Откриха тялото й на третия ден. Погребаха го.
Съпругът и ходеше да бие гроба с юмруци, както правеше
приживе по Али.
Михаил ходеше, за да разговаря с нея, както правеше приживе
на Али. Обичаше гласа й, чувството за хумор и блясъците в косите, очите и
устните й.
Майка й не ходеше. Не можеше да й прости.
А Али се усмихваше от най-хубавата си снимка на надгробната
плоча. Слънчева и спокойна. Кога беше това?
Няма коментари:
Публикуване на коментар