Не ме слуша какво казвам /разказ/

- Престани, ще се убиеш! Виж какво камъче намерих. Ехоо! Ехо бе!

- Оф... ти си ненормална... Остави ме!

- Ела, седни малко до мене и се успокой. 

- Влажно е. Ти стани! Ще настинеш, каквато си кекла. И като станеш, ела и помогни да издълбаем дупки в стената, докато не се е стъмнило. 

- Ще си светиш с моя телефон. 

- Ще свърши. И после какво? Нека стои изключен, за сега.

- Ами като ти говоря, не ме слушаш ти. Винаги подценяваш това, което казвам, само защото аз го казвам.

- Оф... няма ли да млъкнеш и да дойдеш тука? Какво се заблея пак! Не мога да ти се начудя как винаги намираш в какво да се заблееш. Дори в тази дупка!

- Ами... Сега ще ти покажа. Щото все ме подценяваш. Хайде, от мен да мине. Гледам го от 15 минути това.

- Кое бе? Значи много ме изнервяш!

- Ела и виж сам.

- Оффф... Какво?

- Виж, тук, долу. 

- Яяя... какво е това, да му еба майката?

- Това е само крайче на нещо по-голямо, метално. Тук трябва да дълбаеш дупки. М? Какво ще ми кажеш сега?

- Ще ти кажа, че, откакто паднахме, само глупости говориш, вместо да ми кажеш за това.

- Аууу, как не те е срам! Не трябваше да ти казвам, да видим колко голям мъж си! Смотльо!

- Дръпни се сега! Да видим какво е. Бавно ще стане без пособия... Уж е влажно, ама... песъчливо е някакво, твърдо.

- Ама много ме дразниш, много! Пак трябва да те избавя от ситуацията. И пак ще ми кажеш, че съм глупава и прочие... Какво си ми ги изцъклил тия кравешки очи! На! Нали съм кифла. Че ходя все с тая чантичка през рамо. В планината.

- Какво е това? Туристическото ти ножче! Тъпото ножче, дето ми го вреш всеки път като захрупам някоя тъпа ябълка. Дай го!

- Няма! Първо признай!

- Бе какво да ти признавам! Еееейй, да му еба майката! Дай шибания нож! 

- Няма! Какво ще направиш?

- Оф... Ти си много велика, умна и предвидлива. Доволна ли си?

- Ами не много. Казваш го с ирония. Не го вярваш наистина Ама... на! Че взе да ми се пикае. И къде ще ходим до тоалетна сега? Хм... Трябва да определим един ъгъл.

- Кръгло е.

- Какво?

- Кръгло е. Няма ъгъл. Бе пикай някъде и не ме занимавай. Поне не пречи, като не ми помагаш. Щото ... само с акъл не стават работите. Няма да стоим цяла седмица тук.

- Много си тъп, честно. Въобще не знам какво ни свърза.

- Значи така!

- Така!

- Значи, аз правя всичко възможно да ни измъкна от тази каша, а ти ще ме обиждаш?

- И знаеш ли защо?

- Не искам да те слушам повече.

- О, ами добре!

- Какво беше това?

- Кое?

- Този тон? Още нещо си видяла...

- Не там.

- А къде? Къде бе, казвай, че...

- Аууу, свиреп си. Чак къдриците ти се изправиха!

- А твоите ще се накъдрят след малко.

- Да бе да. Колко пъти съм го чувала. Е... признавам, че ситуацията е по-особена... Добре, добре, добре... Пусни му и ще ти кажа. Не долу. Ей там, на стената, вляво от теб. Виждаш ли? Мале, чак ме уплаши. Щеше да ме набиеш този път. Виждаш ли? Една съвсем права черта нагоре върви.

- Мамка му... Как го видя бе? И кога си го видяла?

- Не ме бий! Хаха, току-що.

- Лъжеш! Няма значение. Чакай да видя до къде стига. Не ми се ври тука.

- Ами ето де. Опипай го. Е до тука стига, напипвам го с върха на пръстите. Ти си по- висок. Сложи ръката си тук и опипвай до къде ще стигне по хоризонтала.

- Майката му стара, бе кво е тва бе... Аз казах ли ти да не тръгваме сами по непознати маршрути. Ето, до тук е. Сега какво?

- А, взе да се допитваш до мене, най-после. Ми виж дали от там по вертикала надолу пак се усеща. Трябва да е врата. 

- Е как врата... Цялото е пръст. Как ще стои така тази пръст? Има! И как да я отворим?

- Още нямам идея.

- Нали си много умна. Хайде сега да ти видя! А! Е как го направи?

- Просто притиснах леко в центъра на очертанията.

- От къде разбра?

- Нямам представа... Може би от опита ми в Ескейп стаите, дето ходих с ...

- Да бе да. Сетих се. Хм.

- Не!

- Ох бе... изкара ми акъла, ма муцо! Какво сега?

- Чакай, отстъпи. Аз ще пробвам. Трябва по-леко, постепенно. Да не вземе пак за се затвори.

- Мамка му, това е стълба! Разглобена е. Кой я е сложил тук вътре?

- Защо така рязко се извърна? Защо така ме гледаш... свирепо?

- Това да не е някоя от тея твоите тъпи Ескейп игри! На такова взе да ми прилича! Защото отказах да идвам с теб, а? Казвай, че...

- Не бе мило, кълна се! Как можеш да си помислиш такова нещо! Та ние за малко да се потрошим като паднахме. Мислиш ли, че бих... Шшт!

- Какво?

- Стори ми се, че горе преминава някаква сянка. Тихо!

- Ох, заболя ме врата. Нищо няма, привидяло ти се е. Давай да сглобим стълбата.

- Шшт!

- Кво, видя ли нещо пак?

- Не, този път ми се стори че чух нещо. Не мога да го оприлича... Горе има нещо, да знаеш.

- Ще го мислим като се изкачим. Хайде, помогни! Бе помогни, бе! Обичам те! Хайде, стегни се малко, че ми писна!

- О! Ама че момент избра да ми го кажеш... Ще го запомня завинаги първото "обичам те", хаха. Обаче да не кажеш, че не съм те предупредила! Там има нещо! Може да е мечка, вълк, луд, не се знае! Никога не ме чуваш какво ти казвам...

- Добре бе, добре! Чух те! Давай да сглобим... Хвани от този край! Нищо няма!

- Филипе? Какво стана горе? Филипе! Покажи се! Никога, никога не ме слуша...