Една бледа дъбова сянка пълзеше по билото. Колкото по - дълга, толкова и по-ярка ставаше. Лек есенен вятър току понасяше някое уморено листо и с тихо изпукване го стоварваше върху останалата шума. Същият този вятър, който играеше с миризмите наоколо. Подхващаше ги и ги разнасяше по къщите като писмо без адрес. Аромат на студена свежест и остатък от сено, на фъшкии и овче сирене, на горящо дърво и лютеница се редуваха и смесваха, провираха се между дъските на старите къщи, а после грабваха и мириса на топли мекици, носещ се от чугунените печки и всички заксуваха заедно.
После петлите замълчаваха и отстъпваха ред на кокошките. А овчарят псуваше стадото - цветущо, гърлено и от сърце.
Подпряла нос в прозореца, изпивах всичко това като току що издоено прясно мляко. Една котка се отърка в стъклото, до което бях подпряла нос. Вратата зад мен изскърца внимателно и хазяйката потътри крака с табла в ръцете си. Спомних си баба ми. И пържените банички на плоча. И кървавия цвят на липов чай.
- О, да! Като че никога преди не бях спала! - отвърнах бодро.
- Така се спи тука - грейна усмивка върху старото лице и, сякаш изсмука бръчките й със сламка.
Тя остави таблата върху старата маса до леглото ми и ме погали по бузата. Ръцете й, с дългата си памет задраскаха по кожата ми и оставиха дири някъде под нея.
Внезапно се чуха тревожни стъпки по есенната шума.
- Бабо Ленче, бабо Ленче! - паникьосан мъжки глас зовеше хазяйката ми.
- Ида, ида, Шаро! - и тя затъпа като костенурка към изхода. Уж бързаше, а сякаш се движеше назад.
Любопитството ми надделя над есенния хлад и аз я последвах по пижама.
- Започна се, бабо Ленче! Ама колата не пали. Май няма време да викам Манол с неговата кола да я караме.
- Аз имам кола - изплюх набързо, завлечена от напрежението у Шаро. Той, подпрял ръка на коленете си, изплезил език, досущ като един истински Шаро, едва смогваше да избълбука думите. - Ми... какво ще кажеш, бабо Ленче? Тя май вече ражда.
- Чакай, чакай, баба! Я са успокой, дай да вида отпърво. Дека ще я караш?! Знайш ли колко кози съм изродила я!
- Коза?!? - хлъцнах аз и изумление избуя върху лицето ми!
- Ами... да. Козичката ми – Цеца. Ражда. Първото ни раждане е това. И за мен и за нея! Искам да кажа козе израждане. Иначе първото ми е Мима, дъщеря ми. И даже не ми е на мене раждане, а на жена ми. – засмя се сконфузено Шаро.
- Къде искаше да я караме? - попитах, докато грабвах от вътре якето си и, подскачайки си обувах чорап.
- Ами при ветеринаря - отвърна Шаро през рамо.
- Спокойно, баба, спокойно! Нали ти казах, че повечето сами си раждат. Цецка ти е умна, ще се справи!
- Ми де да знам ма, бабо Ленче. За пръв път ни е. Страх ме е да не се изложим. Че и Мима има да реве... Че и Елица... Тя се прави на корава, ама не е.
Подтичвам зад тях и ги слушам. За миг през главата ми премина тревожна мисъл. Този уикенд ще свърши, а в понеделник ще се завърна в реалността. Прогоних натрапника от главата си. Не исках да хабя това прекрасно приключение като го подправя с лудостта на големия град, стреса от работата, евентуалната ми бременност и раздялата ми с Илия. След като приключих с изброяването в ума си на всичко, което ме тревожеше в момента, аз се спънах и носът ми се заби в купчина от барабонки по малката пътечка, по която ни поведе Шаро към двора си. Отврат! Подпрях се на лакти, изтръсках глава и коса и се изправих. Баба Ленче тъкмо се шмугна в един шубрак и, за кратко, ги изгубих от поглед. Чувах ги как си бърборят, сякаш бях под вода. Само секунда ме делеше от поредната паническа атака - нещото, от което се опитвах да избягам, идвайки в това родопско село, съвсем импулсивно и сама. Изтупах пижамата и якето и се забързах по посока на гласовете, опитвайки се да надбягам ужасяващата тревога.
- Козата Цецка ражда. Ражда! Ще видя нещо невероятно сега. Дори ще участвам в него... някак си. Козата на Шаро ражда... - заповтарях на глас, докато догонвах новите се приятели. – Шаро... Защо му викат така? Смешно... – усещах как напрежението в главата ми спада и се заменя с бистър въздух, трепет и доволство.
Когато пристигнахме, минути по-късно, Цецка вече беше родила! Едно малко момиченце подскачаше наоколо и пищеше от радост, очевидно излязла от кожата си. Беше босо и голо по моите критерии. В ръката си държеше половин морков, а зад нея тичаше млада жена с голям плетен шал в ръцете си.
- Хей, как се казваш? – дръзнах да попитам момиченцето.
Но, както знам, че правят малките деца, през лицето й премина цял разговор, съвсем не дружелюбен, след което отново затича по двора и се спря до младата козя душичка.
- Много, много е шлядичко, нали, бабо?
- Така е, Марче, така е, баба! Дека има едно лехенче? Тичай до макя ти да вземеш. Къде се запиля тя, е сега беше тука.
И баба Ленче се засуети наоколо, за спокойствие на Шаро, както усетих, не че има нужда толкова. Запитах се от къде черпят тази доброта тези хора, родопските. Сякаш от друга планета са кацнали, а не от човешка утроба. И като погледнеш назад... няма и век разлика помежду ни, а като че сме избягали от себе си с модерен космически кораб, безброй парсека делят душите на съвременното градско чудовище от тази човешка непорочност. Колко е дълбок кладенеца на Родопи, че могат да се опазят от тази лошотия, която държи цели нас, свръх умните, надарените, младите, амбициозните, техничарите, вечно размазаните от бързане живи призраци.
Седях и слушах Шаро, как е намерил тази порта към миналото. Слушах и не вярвах, че може да изостави обещаващата си кариера и да дойде тук, за да се тревожи само за важните неща. И как, как се случи, питам го, а той отвръща, че се случило заради две розови черти, които бръкнали много навътре в личността му и, без да питат, преподредили цялостно разбирането му за света. Отрязаният пън, който ползвах за стол, ненадейно стана неудобен. Заради две розови ленти в джоба на якето ми, които отчаяно се опитваха да преподредят и мен, но за сега ми се струваше, че само вадят всичко от чекмеджетата в ума ми и ме затрупват. Паниката отново почукваше на вратата, макар и плахо. Съсредоточих се върху мисълта, че този Шаро, който отначало помислих за глупав селянин, всъщност е имал възможността да живее доста добре в най-големият град на света. Отказал се е. Отказал се е...
- Нели, знаеш ли че моите козички едно време, когато можех да се грижа за тях, пресичаха главния път по пешеходната пътека? – осъзнах, че баба Ленче ме наблюдаваше в последните минути. За миг се почувствах застрашена, от това, че прозира толкова лесно в душата ми, сякаш всичко беше видяла.
- Така ли, ха-ха! Как така?
- Ами така! По този път се движат много коли. Ти от там си дошла, покрай реката дека е. От там Васил ги водеше на поляната над село да попасат свежа трева. И той ги беше научил. Спират се и го чакат да ги стигне. После заедно пресичат.
- Ха-ха! Наистина ли? Не знаех, че козите могат да се дрерсират така.
- Могат. Могат. Като ги обичаш всичко могат. А кога ги пребере, всека си отиваше на нейната кофа. Всяка си знаеше кофата за вода и чекаше да й я напълним. До чужда кофа не припарваха. Даа... Като пуснеш душата си да обича, всичко се подрежда, баба, така да знаеш от менека.
Станах и хукнах. Едно бързо бяло довиждане се вееше зад гърба ми, а пред мене светът започна да се реди.
- Илия... Обичам те! Ако не си размислил...идвам, скъпи! Всичко ще направим, както го каза ти!
Толкова бях развълнувана! Изобщо не се замислих за това, че говоря с телефонен секретар. Не се разтревожих, не се запитах как така е изключен телефонът му. Събрах малката купчина багаж от керпичената стая и се метнах в колата си. Едва устоявах на емоцията, която безрасъдно натискаше педала на газта, докато чувствах съвършено нови неща и мечтаех.
От Илия нямаше и следа...
Няма коментари:
Публикуване на коментар