Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

11.10.2018 г.

Денкиното лято /разказ/

       Средата на лятото е. Току се завърти някой софийски автомобил и изплюе дете на някоя неасфалтирана уличка в Лесичово. „Панелените деца“, така ги нарича Генка. Пристигат с куфари, чанти, колелета, тротинетки, кънки. Пристигат слаби и бледи. И щастливи, че ще могат да правят каквото си поискат. Татковци вадят от багажници басейни и батути, топки и кукли. Сглобяват, надуват. Майки пишат списъци с часове за пиене на хомеопатични лекарства и редят наставления, трудни за помнене.
       Баби и дядовци се суетят. Тичат между врящите тенджери с днешния обяд и градината - берат салата. 
       Децата ще тичат, ще тъпчат ягодите, ще разхвърлят играчки по целия двор. После баби и дядовци ще се спъват в тях, докато прекопават и поливат градината, ще мърморят и ще умират всяка нощ в леглото си – каталясали, но щастливи, че „панелените деца“ са им паднали. Ще си идат в края на лятото пак в панелките. Обаче ще са тичали боси цяло лято. И бузите ще пращят.
       Баба Денка тъжно сумира числата в номерата на автомобилите. Първо отпред, като идват. После отзад, като си тръгват. Бърка някой път - не вижда добре и сметките не излизат. Ръбестата и изгнила пейка, без облегалка, не се затруднява да придържа пресъхващото тяло. Помага й един ожулен бастун, наръфан лани от съседското куче.
        Ето, идва поредният автомобил. Червен като доматите на Страхил Вола – най-хубавите у село. Баба Денка напряга очи да види номера, да сметне сбора от числата. С годините вижда все по-трудно. Надига се бавно от пейката и се приближава. Бастунът безмълвно потупва в сухата пръст.
       - Добър ден, чадо!
       - Добър ден, бабо Денке! Как е?
       - Жива съм йоще, чадо. Ни ще ма Госпут, мъчи ма.
       - Е, то туй божа работа – разсеяно отвръща нечий син, докато разтоварва тонове багаж, кой знае как побрани в малкия автомобил.
       - А-а-а... да, да... Ама ей го, смъртта бавно пие от менека. Се ено кат туй как му викате ... сламка. Ти чия унука си?
       - Ти не ме ли позна, бабо Денке? Тодор съм. На Ваня съм син. 
       - Коя Ваня бре? На Тотка ли?
       - Да, да, същата – отвръща Тодор, понесъл някакви обемни предмети. Заобикаля баба Денка и тръгва към двора отсреща. Иска да е внимателен, но толкова бърза. Път ги чака после пак.
       - Ама, таа малката ли щерка й беше или голямата? – подвиква Денка с хриптящ глас и намества забрадката. 
       А току до нея, едни очи – като кратери на вулкан, космически черни дупки, поглъщащи с любопитство света ноколо.
       - Ти много ли си стара? – пита тя, и парченца от една бисквита политат надолу. 
       - А! Ми стара съм, баба! Много съм стара! – забулените й очи просветват и баба Денка се подмладява с няколко години.
       - Ама колко си стара? – упорства мъничето. Очите й, живи въглени, очи на възрастен, внимателно опипват старата жена. Проучват, анализират. – На 150 години ли си?
       Смее се баба Денка и бръчките по лицето й чет нямат, ама, сега, сияние някакво – опъва ги сякаш. Ровчи с бастуна в прахта, а тя се вдига и блещука в горещия въздух като вълшебен прах.
       - Много са, баба, не ги броя веке. Ма немат 150 г. 
       На вратата се показва Ваня. Тя, баба Денка, добре знае кой кой е. Дели ги една уличка само. Ама искаше да си поговори с Тодор. С някой. Ваня енергично пристъпя и затрива ръце о престилката.
       - Ох, на бабааа! Ела баба да те цунка – и се спуска към внучка си, докато разсеяно кимва на баба Денка – Как си, бабо Денке?
        - Бива, Ванке. Туй твойта унука ли е? Как го викат?
        - Е, ти забрави ли? Всяка година идва, от как му скъсаха пъпната връв. На менека е. Ивана.
        - Аха. Е, убу. Жива и здрава да ви е.
        - Ша влазяме, бабо Денке, че слагаме масата. Гладни са. Ушите ще ни изядат.
        - Убу, убу. Влазяйте, ааа, гладни викаш. Тичай, Ванке, да ги нараниш добре. – смее се.
       Малката селска уличка сякаш отново поляга в безбрежието на времето – изоставена, прашна и уморена. 
       Баба Денка привежда глава. Клати я тъжно. „Ех, Радо, Радо, оти ма не зе с тебека...“. 
       Тъкмо да тръгне обратно към своята рехава пейка, стара и самотна като самата нея, вижда в прахта хубава ярко жълта обувчица. Слънцето сякаш от нея идва. Пък, то, като жарава залива полското село. Жега. Баба Денка с мъка се навежда. Скърца тялото, като портата към двора й. Тялото скърца, а душата вие. „Радо, Радо... оти ма остави... И тебека те нема. И тех ги нема, Радо. Ни дяца, ни унуци. Никой нема.“ 
       Няма от къде и сълза да пусне. Сухо й е, като пустиня. Вече 10 години никой не иде до нея. „Дека е тая Америка... Га че ли е никъде...“. Ръката й - покрита само с една тънка като омачкан вестник кожа, с мътни изпъкнали вени, изкривена на хиляда места, нечовешка – едва хваща гуменката. Едва се изправя тази стара жена. Оставя гуменката от вътрешната страна на дувара и клатушкайки се като ранено пате, потегля към дома. Не яде й се, не спи й се. Само й се умира.
       Но, ей го, лятото. Понесло на сините си криле панелените деца. Слага ги във фурната, като курабийки. Стопля тях, стопля и баба Денка, омекотява чертите й и я отдалечава от Радо.
Всяко утро, в 7, когато майката Луна, все още, отказва да си легне, малката Ваня, пресича прашната уличка, с бисквита в ръка. Бисквитата е истинска - с яйца, събрани от полога същия ден, с масло избито на ръка и сладко от малини от бабината изба. Баба Ванка има работа. Двор, покъщнина, поле. Но баба Денка е много стара, няма сили и е винаги там. Стара като бабиния скрин, намачкана като изута на пода дреха. Разказва истории с треперливия си глас, едни такива, като приказки, но не съвсем. Ваня никога не бе слушала такива. Сяда до старата, на малкото дървено столче и потъва в този любопитен и далечен свят. Лицето й, с неговата очарователна сериозност, оживява като екран на лятно кино. Току се сбърчват гъстите вежди, трепват красивите малки устни. 
       Босите и крачета потупват, когато запее баба Денка. Едни такива протяжни, странни песни, разказващи. Драскат малкото й сърчице с котешки нокти. Принцесите тук са невести, принцовете – момъци. 
       Някога, баба Денка не иска да излезе на улицата. Сяда на стълбите в задния си двор и гледа сухата земя, сякаш иска да я напои с мъката си. В тези утрини, малката Ваня се промъква покрай съборената ограда на къщата, отстрани на старата скърцаща порта, перва я жилавата череша с клоните си и оставя белези за помнене. С трепет търси старата жена. Някакъв блед страх овладява детето, докато отваря призрачни врати. Някоя от тях виси на едната си панта, подобно куц пират. Друга изплаква ключ на земята. Търси я и я вика. Бабооооо, бабооо... Намира я, подпряла сухи ръце на бастуна, седнала на криви циментови стълби. Мълчи. 
        - Приказки ли събираш, песни ли? Ще пием ли чай?
        - Днес не мога, баба. Нящо ми е свито тука. – и потупва изнежената си гръд с треперещи пръсти. 
        - Мама казва, че чаят лекува всичко. Много е хубаво да се пие чай. Аз ей сега ще дойда.
       Тича малката, спъва се в корени на старата череша в обраслия двор, същата дето всеки път я удря с клоните си, като куче пазач е. Поглежда за кратко ожуленото коляно, изтупва се. 
        И, ето я, стъпва внимателно с чаша топъл чай. 
      Но баба Денка днес не иска чай. Изглежда е заспала. Влиза Ваня в къщата и грабва одеало. Внимателно завива, свитата на стълбите баба Денка.
       Лято преваля. Реколта се прибира. Бог прибира изтерзани души. Столицата прибира панелените си деца. Вече не са бледи, а със свежи тъмни тела и розови бузи.
       Ваня не за първи път чуваше, че хората не са вечни. Баба Денка много ще й липсва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар