Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

14.10.2018 г.

Писмо с обратна разписка /разказ/

Петрана тежко местеше крак пред крак. Сякаш с гюлета ги бяха овързали. Болят и бодат, като чужди. Наказват я за всичките й грехове. Но, този ден, синът й щеше да е на важно интервю за работа и не можеше да я вземе от болницата. „Токсична полиневропатия.“, отсече лекуващият и завърза ума й на панделка. Но това беше последен курс, надяваше се тя...
Есенният хлад я освежи. По тротоарите, стресирани хора, забравяха, че даденото им време не е за бързане. Носеха папки за учреждения, говореха разпалено по телефони, шофьори бибиткаха нервно и деца теглеха майките си назад към дома.
Петрана извади ключа с трепереща ръка и влезе във входа на панелния блок в Люлин. Когато затвори вратата, цялата глъчка потъна в търбуха на гигантски кит. Тя разсеяно погледна към пощенската кутия. Отвори я - няколко плика със сметки и една малка бележка. Асансьорът обидено я изплю на осмия етаж – бяха просрочили входната такса. Тя отново се сети за интервюто на сина си. Дано успее, подиграха се пликовете в ръцете й. Влезе в апартамента, хвърли ги небрежно върху шкаф за обувки и пое към  банята. Повърна и се изкъпа, а после си легна. Унесе се в неспокоен сън. След около час дочу скърцането на врата. „Иде. Гошко си иде.“
        Без да се събува, той надникна в спалнята. Малкият апартамент не позволяваше всеки да има своя стая. Обикновено, майка му спеше в хола, разпъвайки стария диван всяка вечер. Но, след химиотерапия, той й предоставяше спалнята. Вратата на тоалетната зееше отворена и лампата светеше. Нарочно я оставяше така.
-        Как си, майко?
-        Бива, Гоше – излъга тя. – Как мина интервюто?
-        Според мен, добре. Но имаше доста хора... С кетапи.
Георги беше готвач. От Господ му беше тази дарба, не от кетапи. Беше работил вече в няколко квартални ресторанта, но плащаха зле. Той се осмели да направи тази крачка – да кандидатства в по-голям и хубав ресторант.
-  Но ще има втори кръг – добави той. – Искат да сготвим нещо. Тази вечер ще поровя в интернет, да си набележа идеи.
-  Дано, дано... Сънувах баща ти... И сестра ти... – изрече Петрана, сякаш без да иска.
Отдавна беше разведена, но още пулсираха раните по телата и душите на всички им. Някога той, бащата на децата й, беше добър и сръчен. Обаче се оказа мъж със слаб дух. Трудностите на живота не му понасяха. Пропи се. Стана зъл и агресивен.
Георги влезе и приседна до нея на леглото. Хвана я за ръка и я погледна изпод събраните си мъжки вежди:
-        Намери какво да сънуваш...
-        Чувал ли си сестра си скоро?
-        Щеше да знаеш.
-  Ох... – тя извърна глава към прозореца за да позволи на събраното в очите й да изтече към възглавницата. Уж тайно.
-  Ще ти направя чай. Взех пилешка супа от столовата на съседната улица – каза го с тъжна ирония готвачът у Георги.
-     Останах с 50 лева... – провикна се Гошко вече откъм хола. - Трябва да видя и други обяви за работа. Още тази вечер, че отпуската ми свършва... Хайде, стани, наметни нещо и да вечеряме.
Тя, наистина, трябваше да хапне. Не заради себе си, но заради него - не искаше да го тревожи допълнително. Достатъчно бе, че се премести при нея. Нито момиче можеше да си доведе, нито време имаше, покрай грижите за майка си. Все още, под влияние на съня, тя приседна в леглото, затвори очи и си каза молитвата „Отче наш“. Понякога се чудеше на себе си. Не беше много благосклонен Бог към нея и семейството й. Но тя още Му вярваше.
        По пътя към кухнята, Георги погледна с въздишка към пликовете върху шкафа за обувки.
-        Тук има и бележка за писмо с обратна разписка. Какво ще е? – провикна се той.
-        Не знам... Да не е от съдия-изпълнителя за парното... Може би не трябва да го получаваме?
-        Е... Майко, няма смисъл. Отърване няма, така или иначе. Ще ида да го взема тези дни.
Дните се занизаха – уж есенно пъстри, пък сиви. На Георги му се струваше, че няма да се обадят от този ресторант, но не се отчая. Търсеше друго. Мечтаеше за кетап. Майка му бавно се възстановяваше. Последните пари за месеца дадоха за лекарства, които да поправят щетите от химиотерапията.
Тя не спираше да мисли за дъщеря си. Не знаеше нищо за нея от осем месеца, когато се прибра от Испания за да се лекува. Какво ли не преживя покрай голямото си дете... Тежко й се отрази ръката на баща им. Още в десети клас стана наркоманка. Какво ли не опита Петрана, какво ли не жертва. Заминаха двете – Рени в комуна за наркомани, Петрана – да гледа стари хора. Почти успяха да си стъпят на краката. Рени се прочисти и се прибра при майка си в квартирата. Започна работа в ресторант. И тъкмо, когато Петрана посмя да благодари на Бог, дойде  и поредният житейски удар. Дъщеря й отново се друсаше. Като уред за дамгосване бе този спомен за Петрана... Парите отново се стопиха. Дъщеря й беше изхвърлена от работа, а майка й едва смогваше със сметките. Връщаше се каталясала от повдигане на тежки баби и заварваше Рени потънала в брътвежи. Но нещата ставаха още по-зле, когато Рени нямаше доза. Зачервена и студена  едновременно, потна, напикана и трепереща, виеше от болка и молеше майка си:
„Моля те, мамо, умирам! Моля те, моля! Купи ми доза, моля те!“
И нещо в Петрана изпукваше и се чупеше, като чаша паднала от високо. Колко объркана, колко безпомощна се чувстваше! Детенцето й, милото й детенце, сгънато като трупен червей в леглото... Петрана се обличаше като мъж - дънки, кецове, шапка с козирка, скриваща късата й подстрижка, и тръгваше. Дребната й фигурка се носеше като дух през два квартала, през горички, под  мостове. Пусто и страшно, и вътре и извън нея, като еднопосочен билет за никъде. Там, в далечна Испания, и сега е детенцето й, а тя не можеше да й помогне и не знаеше какво става с нея.
Един ден пералнята изплю бележката за получаване на писмо с обратна разписка, разпадаща се в дънките на Георги. Отначало той не се сети какво е забравил в джоба. Не бяха пари. Докато мяташе дрехите на вътрешен простор, той внезапно се сети. „Оф, писмото...“
Вечерта влезе пребледнял в хола и се отпусна на дивана, натежал от съмнения. Мълчаливо подаде писмото на майка си. Тя го отвори.
„...con profundo dolor...“ - първото, на което попадна погледа й -
„...с дълбоко прискърбие...“
-        Починала ли е? – попита Георги, сякаш от друга планета.
Вместо отговор, Петрана се строполи на коленете си и скри лицето си в шепи.
-        Кога? – попита Георги, като да имаше значение.
Майка му не отговори. Бележката за това писмо стоя върху шкаф за обувки десет дни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар