Румяна Маринкова /разказ/

Трябваше да се досетя, че името на кръчмата, в която щяхме да се видим не е Старият кей. Нямаше ни най-малка причина в тази част на страната, където отскоро живеех, да има кей, пък било то и стар. В училище Румяна Маринкова имаше славата на царица на гафовете, и, ето, че, вече половин час, двете пием мартини в кръчма, в която влюбените бяха от един и същи пол.

Изобщо не бяхме забелязали... Тя – защото не спира да говори, като в две трети от времето казва „ъ...ъ...ъ...“, клатейки глава като аутист, а в останалата част от времето казва нещо неуместно. А аз – защото, слушайки я, вече гледам тъпо, с бялото на окото и увиснало чене, от което всеки момент ще се разточи слюнка.

-        ... тя също е разведена, ъ...ъ...ъ... – казва тя – Те, всъщност, в техния блок през етаж са все разведени. И алкохолички.

-        Нима? – успявам да вмъкна, изсърбвайки слюнката, която без малко да издаде отегчението ми.

-      Да, да, да! Ъ...ъ.... ъ... как да кажа ... каква писателка може да е това?! И дори няма деца! Аз имам ъ...ъ...ъ... – тя като че ли се затруднява с изчисленията. Мърда пръстите на ръката си, с което допълнително дава да се разбере, че търси подходящите думи. - Две. Да, две са! – клепките й, обикновено закриваха половината око, но сега се ококориха като да са открили Канада. Това е просто знак, че се е досетила, спомням си аз картина от детството, в която другарката Иванова я изпитва по математика.

-        Да... май си права... – измънквам аз. Изобщо нямам представа за кого говори.

-  Ти чете ли ъ...ъ...ъ... книгата ми? – пита ме тя с увереността, че въпросът е риторичен. Остава изненадана.

-     Не. – отговарям простичко. Изобщо не подозирам, че е писателка. В училище беше малко кръгло и досадно момиченце, което спореше с всички по всякакви теми и непрекъснато се разкарва с една цигулка, с която бие момчетата.

-        Шегуваш се!

-      Не, не. Не се шегувам. Всъщност, коя книга? Тази дето ти е на нощното шкафче у дома ли? Само я подредих... беше паднала на пода... – сконфузвам се аз и се обърквам окончателно, защото си спомням как я снимах на отиване към Гала вечерята снощи и как я снимах на връщане след нея, като категорично заключавам, че е било по-скоро Гала-питие. На сутринта е паднала не само книгата...

-    Неее!?! Нямаш ли време за четене?!? Горката... сигурно твърде много се изморяваш на работа?

-      Всъщност не се изморявам. Имам си управител в складовете.

-        Аха! – гледа ме тя невярващо, сякаш имам причина да я лъжа, че не съм чела Книгата. – Виж, мила... ъ...ъ...ъ... Как да го кажа.... Трябва малко да си разшириш ъъъ... културата. Чакай, ъ... аз имам няколко ъ... екземпляра в чантата си ъ... Даже ще ти дам ъ... автограф ъ... – Тя замълча, докато пишеше послание на първата страница от книгата, която, едва сега разбирам, че е написана от нея.

Една жаба, във вид на брошка се кикерчи от ревера й. Струва ми се, че и жабата се изнерви, докато Румяна пише посланието с автограф. Явно и на ум има ъ-ъ-ъ... Дано само не го напише, че ще го сънувам цяла седмица.

-        Ето! Заповядай!

-    О, благодаря много! – казвам аз и я разглеждам от всички страни като да е музеен експонат, докато Румяна, навела очи към земята казва:

-        15 лв.

-        Аха – смутено казвам аз и вадя портмонето.

Не вярвам, че иска да й я платя книгата, при положение, че от три дни ми е на гости, по нейна специална само-покана, докато се провежда тази писателска конференция, за която не спира да говори. Не че нещо съм чула и запомнила, защото, както стана ясно, успявах да се фокусирам единствено в жестикулирането и мънкането, докато непрекъснато търси нещо по пода с поглед. Не е за вярване, че е написала книга! Питам се дали в пряката реч героите й и те зациклят като стари грамофонни плочи.

Днес тя е с куфара. Изпращам я на автогарата. С облечкение въздъхвам мислено, толкова дълбоко, че съм започнала да издишвам още от сутринта и още не съм издишала целия въздух.

Автобусът пристига.

-   Хубаво, че успяхме да се видим, между ангажиментите ми. Пак ще дойда! – на раздяла казва весело тя. Без запъване.

-        Ъ...ъ...ъ... – отговарям.

Маха през прозореца на автобуса, въртейки китка като английската кралица.