Всичко за мен

Моята снимка
Понякога се хващам, че съм пясъчен часовник. Преливам от пусто в празно и забравям,че времето лети. За това не спирам да се търся в пъзела от изживявания. Оглеждам се в детайлите, които носят нежност и усмивка, и любов. В роса по пролетна поляна и ухание на бор; в трептящите води на планинско езеро; в любящите очи на хората, които и аз безумно обичам ...

21.10.2018 г.

Джуджето /разказ/

Бе, много дребен тоя човечец, беее. Един такъв джуджко. С нос.
Като бях малък го срещахме, излизайки от блока. И аз все му се подигравах за големия нос, спуквах се от смях, сочейки го с малкото си пръстче. Ама, той, носът му, като могила насред полето, с дупки като кратери, на цвят – дядомразовски. Как да не се попикаш. Пък мама ме дръпваше рязко за ръката и шъшкаше: „Шшшт! Не ме излагай! Той е голям поет, писател!“
А на мен все ми беше чудно как така голям, като е малко по-голям от мен ... на ръст. Истинско джудже.
По едно време той изчезна. Бях малък и за мен беше мистерия. В детските ми представи с него се беше случило нещо, някакво страшно писателско приключение. Със сигурност един от неговите герои го беше погълнал. Представях си битката преди това. Някакъв рогат и космат звяр, триста пъти по-едър, бълваше огньове срещу джуджето с големия нос, а от ръцете на дребосъка летяха остри въпросителни и се забиваха в тялото на чудовището. Обаче, звярът, все  едно муха го ухапала. Почесва се и замахва с извитите си грамадански нокти. Праз! По-нататък не знам, щото ме обхващаше див ужас.
След много време той пак се появи. Жив и здрав, все така смешен. Вече бях по-голям и бях прочел, от любопитство, някои неща, написани от него. Сториха ми се тъпи. Некви бръщолевения, като тея дето учихме в училище. Некъв смешник като оня дет се бореше с вятърни мелници. Кво е седнал да ми се праи!
На всичкото отгоре, веднъж ми ритна колелото, а после го видях да се натиска с баба ми. Смешльо! Ивайло Градски. Къв Градски, бе. Пълен селяк.
Да, ама... ето, взех, че станах тийнейджър. И колкото и да се чудите - взех да слушам новини. Да се вълнувам и възмущавам. И един ден взех, че написах фейлетон. В него Мистър Бийн ХVI скача с парашут и, тъкмо се отказва от намерението си да скочи, когато без да иска стъпва през отворената врата. Някакви ветрове-шегаджии го отнасят към България и така, той каца през комина на Народното събрание - тъкмо на министър-председателския стол. Оглежда се с неговите си мистър бийновски физиономии и започва да подписва разни документи, дето му ги бутат под носа. Цялата държава се спуква от смях – къде щото им е смешно, къде, щото са изпаднали в истерия. И нищо не върви, и пари няма, обаче Мистър Бийн ХVI само се пули и чуди, клати глава, гледа изпод вежди, говори глупости и размахва един показалец, с който току бръкне в носа на някой нахален журналист.  
       Ами, що пък Мистър Бийн, де да знам. Бях тийнейджър. Обаче, другарката по литература хич не се и чуди. Напраска ми двойката и ми рече, че трябва да си знам мястото в живота.
      Ей, го, мине се немине, и писателят пак се появява. Остарява и става още по-смешен. Косата му олесяла като хълм, осеян с брадви. Носът му – още по-изпъкнал, а очите му – издращени, като покрити със сняг. Изпит и блед, сякаш кръвта му е изтекла. Леко прегърбавен и още по-дребен, върви с ръце зад гърба и все в мене ще се блъсне, все ще намери какво да изкиха в лицето ми, вирвайки кривия си показалец.
          Пък аз раста. И ставам вироглав студент. Оказва се, че не съм си взел поука от двойката по литература. Борец ставам, за правда и свобода. И все повече заприличвам на оня ... дето се бори с мелниците. И пиша като оня ... с носа. И горя.
          Един ден, се прибирам от работа, в едната ми ръка – синът ми, с другата - бутам колелото на малкия. Подпирам го пред вратата на дядо Ивайло, докато извадя ключовете. Вратата се отваря. А той, вместо да ритне колелото, както правеше, докато аз бях дете, този път ме поздравява  с „добър ден“, леко заваля на буквата „р“, усмихва се тъжно. Тялото му - приведено от бреме. Кима разбиращо.
          Отвръщам, досущ като негов огледален образ, а синът ми се хили и сочи с пръст стария човек:
„Шшшшт“, казвам аз...

Няма коментари:

Публикуване на коментар